ЛЮБОВТА – КАК ДА Я ЗАДЪРЖИМ ДО СЕБЕ СИ

Любов – в тази дума се крие жадуваната надежда на целия ни живот. Има ли някой, който да не е мечтал, да не е очаквал идеалната любов? Какво е любовта!? Благословия и дар от бога, висша ценност и смисъл, изпитание, клопка или пък заплаха? Любов от пръв поглед. Любов, издържала проверката на времето. Любов, благотворна и даряваща сила и красота или обсебваща, задушаваща и лишаваща от съществуване! Романтична, изпълнена с нежност и грижа за другия или страстна, наситена с въодушевление, болка и тревога? Спокойна, търпелива и опрощаваща или маниакална, натраплива и постоянно изискваща! Чести са разочарованията и болката от „любовта, която си е отишла”. Не са малко хората, които престават да вярват в любовта. Отричат я и започват да запълват празнотата – с много работа, с много пари, с много секс, с много връзки, с много храна, с много....... Убедени, че са направили всичко възможно, че са били непогрешими, че са дали всичко от себе си, обвиняват другия за неосъществената любов. Да, това е по-лесното и удобното. Човек е устроен така, че „избягва” – съзнавано и не – да види онези свои несъвършенства, които ще компроментират представата му за самия него. Да, случва се хората да се разделят, преценявайки, че е невъзможно да продължат заедно. Преди обаче да захвърлим възможността да изпитаме и изживеем това най-красиво, възвишено и съзидателно чувство, нека да си отговорим на въпросите: Как ние обичаме /или не обичаме/ ? - приемаме ли другия такъв, какъвто е /тук не става въпрос за приемане на сериозни или патологични отклонения в личността и поведението/ - това, на което държи, колко значение има за нас - критикуваме ли, съдим ли, дискредитираме ли, подценяваме ли го - какво му даваме – това, което ние искаме или това, от което той има нужда - даваме заради нуждата си да го правим или заради ползата, която той би имал от това, което му даваме - стремим ли се разберем от какво той има нужда или ние решаваме това - обичаме ли или сме се вкопчили в нуждата да притежаваме другия Какво е за нас връзката ? - очакваме ли съвършенство - развиваме ли способността си да обичаме - търсим ли баланс между отдаване и лично пространство - имаме ли трудности при даване и взимане - отчитаме ли ситуациите, които носят радост или сме подчинени на идеята за това как е правилно да постъпим - намираме ли време и пространство за връзката - искаме ли да сме абсолютен център във вселената - уважаваме ли гледната точка на другия, стремим ли се да я направим част от своята или се борим за първенство на своята - общуваме ли през маска Как да запазим жива любовта - да се откажем от контрола – проблемите с него се дължат на неспособността ни да обичаме - да не приемаме другия за даденост - да не се опитваме да го променяме по наш вкус и представа - да изоставим недоверието и свързаните с него погрешни убеждения - да свалим преградите и защитите - да не се насилваме да угаждаме - да не се превръщаме в нещо, което си мислим, че той иска - да мислим за това, от което се нуждае другият, да сме щастливи, ако той е добре – и това да не зависи от неговото присъствие - да поемаме отговорност за действията и поведението си - можем да обичаме само ако показваме душите си

Всички чувства, които изпитваме в резултат на нечие отношение и поведение към нас, ние първо ги изпитваме към себе си - в повечето случаи несъзнавано. Никой не може да ни накара да се чувстваме унижени, подценени, пренебрегнати, виновни, уважавани, приети или обичани, ако ние не изпитваме това чувство и отношение към себе си. Взаимоотношенията ни с храната, предметите, хората, отразяват отношението, което имаме към себе си. А всяко по-важно взаимоотношение в живота ни е отражение на взаимоотношението, което сме имали с един от родителите си. Взаимоотношенията ни са огледало на самите нас. Това, което привличаме към себе си, отразява или притежавани от нас качества, или убежденията, които имаме по отношение на връзките си с другите. Нещата, които не харесваме в другите – или самите ние ги правим, или искаме да ги правим, или пък вярваме в тях. Не бихме ги привлекли в живота си, ако по някакъв начин те не го допълват. Случва се така, че проектираме собственото си отношение към себе си върху другите и се изживяваме обект на това чувство чрез тях. Другите хора всъщност са огледалото, в което виждаме кое отношение от нас към нас ни липсва. Няма човешко същество, което да не копнее за щастие. Никой обаче не е в състояние да ни направи и щастливи, ако ние не сме в състояние да изпитваме вътре в себе си щастие. Щастието е състояние на удовлетвореност и пълнота. То идва тогава, когато умеем да се приемаме, себеуважаваме и обичаме и по тази причина да правим онези избори в живота си, в резултат на които ще сме чувстваме доволни и успешни във всеки аспект от живота ни. Често човек, чувствайки се емоционално наранен, обиден, обезценен, самотен, тръгва да „поправя” другия, напълно убеден, че в него е причината и отговорността за това. На повърхността това може да изглежда напълно вярно, но на едно по-дълбоко ниво ще стане ясно, че ние допускаме подобно отношение. Вместо да „поправим” себе си , поемайки отговорност за чувствата, състоянието, личността и поведението си и да променим отношението към самите нас, ние започваме да угодничим, изискваме, обвиняваме, контролираме или изнудваме другите, за да ни дадат това, което ние не можем да си дадем. Не можем обаче да получим нищо хубаво от позицията на поведение, основано на принуда – явна или индиректна. Ако действаме през гняв, негодувание, омраза, през отричане на себе си, ще получим същото. Ако проявяваме обаче обич, уважение, зачитане и благодарност – към себе си и другите - това ще получим. Истинското благополучие започва от положителното себевъзприемане, добрата самооценка и самочувствие. То е свързано с това да бъдем свободни да правим нещата, които желаем и когато пожелаем. Няма връзка с външни материални прояви и пари, а с вътрешното ни душевно състояние. Благополучието или липсата му е външна проява на начина ни на мислене. Решението е в това, да изчистим мисленето, възприятията и поведението си от зловредните убеждения, сковаващите духа и ума правила, от страховете и да повярваме, ЧЕ ЗАСЛУЖАВАМЕ. Тогава и само тогава ще сме в състояние да се освободим – от всички ситуации или хора, в които и с които сме нещастни.

Всеки, ако се осмели да погледне в себе си, ще осъзнае, че има минало и система от убеждения, вярвания, начин на мислене и възприемане на света, дори нужда, която предопределя и генерира определени чувства – любов, нежност, благодарност, въодушевление, радост или омраза, негодувание, гняв, враждебност, вина, завист.
Едните „разтварят” сърцето, душата и ума. Искат да „излязат” навън и да бъдат подарени. Другите „затварят”, сковават, вкаменяват, изсушават, разболяват.
Чували сме изрази като – студено сърце, каменно сърце, голямо сърце, широка душа, щедра душа, свободен ум, задръстен ум и т. н.
Сърцето е просто орган, но хората са му придали онези значения, които говорят за начина, по който човек се отнася към себе си и другите.
В крайна сметка всички чувства намират начин да се „покажат” на повърхността – дали като приемем и се доверим на порива си и кажем – „обичам те”, „благодаря ти”, „прощавам ти”, „харесваш ми” или като създаваме неща красиви и стойностни. Другата възможност за чувствата да се изявят са разрушително или саморазрушително поведение, както и болестта.
Всички човешки същества си приличат по едно – по страданието. Най-голямо е страданието от липса на обич. И наистина, ако някога някой не ни е обичал, е много трудно ние да се обичаме, пък да обичаме и другите. Може би и „каменните” сърце просто са обвити в много болка от лишенията от обич, нежност и топлота.
Хенри Милър е казал: „Ние всички сме творци, всички сме крале, поети, музиканти. Трябва само да се разтворим като лотоси, за да разкрием това, което е у нас”.

Чували сме, че мечтата е нещо недостижимо и не се сбъдва. Дали е така? След като една мечта се е появила в мислите ни, не е ли тя по някакъв начин вече реалност?
Ако имаме мечта, силно желание или идея за нещо и не бързаме да ги отхвърлим от съзнанието си, смятайки ги за непостижими, а им „посвещаваме” по малко време и внимание, то след време възможността да се превърнат в намерение и проект, е голяма. Следващата логична стъпка е да изготвим план как да ги осъществим и естествено чрез съответната стратегия първо и второ – тактика. Остава единствено да пристъпим към изпълнението. Това е начинът, по който се осъществяват плановете ни.
В този начин прозира нещо много важно – ние поемаме отговорност за желанията си и сме направили необходимото, за да ги реализираме.
Защо на едни хора „им върви” и са успешни, а други са неудовлетворени и неуспешни? – защото едните действат, а другите очакват някак без много усилия от тяхна страна някой да сбъдне желанията им. Да отбележим, че самата дума „очаквам” означава чакам. Чакането обаче не предполага активно поведение, точно обратното – когато очакваме, ние сме пасивни. Тогава къде, какво, как или кой да ни сбъдне желанията? Когато сме пасивни, не правим нищо и следователно не поемаме отговорност за това, което толкова желаем, а чакаме нещо отвън да случи. Т.е., прехвърляме отговорността извън нас.
Човек не поема отговорност за качеството и съдържанието на собствения си живот когато постоянно се оплаква, обвинява другите, оправдава се, съпротивлява се на необходими промени в него. По този начин казва „нищо не зависи от мен”, но си остава огорчен, недоволен, нещастен.
Ако силно желаем да постигнем своя цел, да променим живота си така, че да се чувстваме удовлетворени, следва да поемем отговорност за нашите проблеми – не като постоянно говорим за тях, а като търсим решения. Самата дума удовлетворение подсказва за творчество. Затова и успешни и удовлетворени са хората, които са творци на своя живот.
Щастливите и успешни хора казват „искам ......”. Способни са да преценят доколко е реалистична идеята им и доколко зависи от тях. /Да искаме да се възцари мир и любов в целия свят е желание, което не зависи от нас, но да си намерим по-добра работа или да се подобрят отношенията ни с хората – зависи от нас/. Те са активни и действат. Умеят да мобилизират вътрешните си ресурси и качества и най-важното – знаят и вярват, че от тях зависи животът им.

„Господи, дай ми търпение, но веднага ми го дай”

Търпението, за разлика от търпимостта, е добродетел и качество. То е необходимо и е свързано с това човек да си даде оптималното време, за да планира достатъчно добре и осъществи своя цел и значими решения за професионална реализация, работа, здраве, развитие, взаимоотношения.
Особено важно е да се научим да проявяваме търпение, когато искаме да решим актуален проблем. Често хората обаче са нетърпеливи и искат резултат веднага. Нетърпението е форма на противопоставяне. То е съпротива спрямо ученето – в широкия смисъл - и промяната. Когато искаме нещата да станат сега, веднага, не си даваме време да осъзнаем проблема, да усвоим новото, свързано с проблема, който сме създали. Ако искаме той да бъде решен, е необходимо да извършим дребните неща, които ще ни доведат до успеха, както и да осъзнаем своята отговорност за създаването на такава ситуация. В крайна сметка един проблем идва, защото има какво още да учим. Той е възможност да се усъвършенстваме – чрез промяна в себе си.
Често дори ще направим предположения, свързани с другите, за да оправдаем съпротивата си срещу промяната в нас и с нас. Ще им прехвърлим отговорността за неблагополучията си и ще използваме това като удобно обяснение „защо причината не е в нас”.
Повечето хора предпочитат да се „уповават” на старото, познатото, на изградените навици, дори и всичко това да не работи вече в тяхна полза. Защото има страх от непознатото, а това е най-силната съпротива. Там, в непознатото, не се допуска, че може да има нещо прекрасно, вълнуващо и добро. Да се стои на едно място и в застой също е избор – със своите последици. Няма как обаче от тази позиция да стигнем някъде, ако не направим необходимите крачки, а за това са нужни отговорност, ясен и обективен поглед, добро планиране и - търпение.

ПОВЕЛИТЕ..

Ерик Берн е писал, че Азът е съставен от три състояния – родител, зрял индивид и детето в нас. „Родителят” не е нищо друго освен интроекция на фигурите на майката и бащата. Чрез жестове, погледи, движения на тялото, чрез актове на поощрение, наказание или отхвърляне, родителите „програмират” децата си моделират поведението им в определени ситуации и като възрастни. И децата, и зрелите хора, имат нужда да се харесват, да се чувстват обичани и приемани. Ето защо, когато изпълняват „програмата” от зададени послания, се чувстват най-добре по отношение на родителите си. Въз основа на тези послания и на собствения си живот, детето изгражда сценарий и сюжет на живота си. Той е неговият собствен отговор на първите 7 години. Получава се така, че човек моделира обстоятелствата по начин, който да ги сбъдне. Родителските повели са:
НЕ БЪДИ – когато детето се роди в „неподходящ момент”.
НЕ БЪДИ ТОВА, КОЕТО СИ – родителите са искали различен пол, цвят на очи, коса, здраво дете.
НЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАЙ ТВЪРДЕ МНОГО – свързано е със способността или неспособността на родителите да се справят със собствената си болка или когато имат затруднения при физически контакт.
СТОЙ НАСТРАНА – като резултат от несъзнаван защитен механизъм на родителите срещу загуба или ако семейството е изолирано от средата.
НЕ ПОРАСТВАЙ – родителите имат нужда от дете, върху което да проектират собствената си нужда от грижи и закрила; използват детето си, за да внесат смисъл в собствения си живот.
НЕ БЪДИ ДЕТЕ – родителите не приемат отговорността да имат дете, което се нуждае от тях. Понякога целта е да принудят детето да поеме грижата за по-малките или дори за родителите си, които се държат като деца.

НЕ ПОРАСТВАЙ и НЕ БЪДЕ ДЕТЕ, като съвкупност, изразява посланието НЕ СЪЩЕСТВУВАЙ.

НЕ УМЕЕШ – подценяват постиженията на детето, сравняват ги с тези на другите деца, дори с постигнатото от самите родители.
БЪДИ НЕЩАСТЕН – когато родителите обръщат внимание на децата си само когато имат проблеми или са болни, т.е., когато не са добре. Така след време се постига „вторична печалба”.
НЕ! – когато родителите са твърде плашливи.
ТИ НЕ СИ ВАЖЕН – родителите „нямат време”, както и при изключване от семейната действителност /ще говорим за нещо важно, върви си в стаята/.
БЪДИ СЪВЪРШЕН – когато родителите са суетни. Изискват от децата си, за да се гордеят със самите себе си.
НЕ МИСЛИ – скритата заплаха е свързана с това детето да има собствени идеи. Различните убеждения са опасни. Тук има нива – „не мисли за онова, за което мислиш, а за това, което би трябвало да мислиш”, т.е., не мисли за нищо.
НЕ ЧУВСТВАЙ – когато родителите се страхуват от собствените си чувства или когато чувството е изтласкано, изкоренено от емоционалния спектър – тъга, болка, радост. „Не чувствай това, което чувстваш, а което аз ти кажа да чувстваш”.

Прекратяване

Често прекратяването на една връзка предизвиква силно болезнени преживявания. Има хора, за които справянето с тях изисква дълъг период, понякога продължаващ с години. Предъвкват случилото се, търсят обяснения, изпитват съмнения и се терзаят от чувства, нарушаващи или направо разрушаващи живота им. Да, има смисъл в това да намерим причините за раздялата, но само и единствено тогава, когато те биха помогнали за собственото ни емоционално възстановяване и личностно израстване, защото – в една връзка са двама и всеки носи отговорност за качеството и съдържанието на тази връзка.
И все пак – ето няколко съвета към хората, преживели тежка раздяла, но пък желаещи да продължат напред, освободени от измъчващите ги преживявания –

1. Спрете да се питате защо преди той/тя ви е обичал, а сега не.
2. Продължете с ежедневните си занимания.
3. Не си позволявайте да ви завладее мисълта, че вие лично сте се провалили – напълно, щом връзката е приключила.
4. Дайте си време, дори си го определете, в което да „изкарате” гнева и болката си, защото ако не го направите, те ще ви разядат отвътре.
5. Откажете се от опитите да го/я убеждавате, че прави грешка, като ви оставя, че вие сте правилната жена/мъж за него/нея. Така при вас единствено би го върнала нуждата му/й от вас, но не и заради самия/самата вас.
6. Не правете от бившия/бившата олицетворение на лошото и злото, защото ако е така, какво тогава ви е накарало да сте с подобно изчадие и защо страдате, че се разделяте.
7. Говорете за чувствата си с близки за вас хора, но не прекалявайте, защото ако в началото получавате съчувствие, по-късно може да предизвикате досада.
8. През този период направете необходимото, за да се поглезите, приласкаете и правете всичко онова, което не сте могли, докато сте били заедно.
9. И накрая – дръжте се така, както бихте искали да се чувствате. Вярвайте, че ако известно време си повтаряте добри мисли за вас, те ще станат реални и ще се проявят и в поведението ви, и в отношението към вас самите.