OТГОВОР на коментар към "Отношенията бащи - деца"

Аз не приемам определението „обикновен човек”. За мен всеки е уникален и необикновен сам по себе си. Вярвам, че всеки притежава потенциала да прави най-доброто – за щастието си – свое и на близките му. Необходимо е обаче, според мен, непрекъснато да се учим, да сме отворени за промяна.

Доколко е изчерпателна статията? Нямам претенция за пълно изчерпване на темата. Вероятно има още много какво да се каже, както и това да бъде по различен начин направено. Но това е моят начин.

Относно практическата насоченост, която Ви е била може би необходима – не бих си позволила да давам конкретни съвети в такъв вид материал, което от моя гледна точка ще бъде и некоректно, и подвеждащо, тъй като един съвет може да е подходящ за някои, но за други – не.

Дали би бил полезен материалът за „обикновения човек” – вероятно е полезен до дотолкова, доколкото човек може да вземе от него за себе си.

ОТНОШЕНИЯТА БАЩИ – ДЕЦА

На тези отношения като че ли не се обръща достатъчно внимание, но това не означава, че са по-малко важни за развитието на детето от отношенията между него и майката му, макар и в по-различен аспект.

За правилното формиране, физическо и емоционално-психическо здраве на малкия човек, е необходимо и двамата родители да удовлетворяват афективните му нужди. Детето наистина е биологично и емоционално свързано с майка си, особено в първите години от живота му. Тогава тя е целият му свят и затова безусловната й любов към него в този период е от изключителна значимост. Но ако за жената раждането и отглеждането на дете е естествено и биологично обусловено, то каква е ролята на бащата, когато на бял свят се появи детето. Готов ли е той за тази си роля, за това, което трябва да даде на детето си като родител и мъж? С каква нагласа приема бащинството и своето присъствие в живота на детето си? Съзнава ли, чувства ли, колко и по какъв начин е значим той като човешко същество, като поведение и отношение – към близките, към света изобщо – за бъдещия живот, чието начало е дал?

Не е тайна, че има много случаи, в които мъжът се оказва емоционално и личностно неподготвен за тази отговорност. Ще чуем някои бащи да казват, че „това е женска работа”, „моята грижа е да ходя на работа и да печеля парите в семейството”, „трябва да градя кариерата си, за да преуспеем” и т.н. Негативният ефект обаче идва тогава, когато зад такива изказвания се крие крайност, израз на абдикиране от възпитанието и грижата за детето поради нежелание или неспособност. Други бащи пък проявяват „срам” към новороденото си дете, или се оказват такива, които не могат да бъдат накарани да се заинтересуват от него. Има и бащи, които смятат, че са по-добри от съпругите си и това проличава особено тогава, когато с ентусиазъм поемат ролята на „добрата и търпелива майка” за около час, подминавайки и пренебрегвайки факта, че майката всъщност трябва да е такава 24 часа в денонощието.

Бащата обаче е и съпруг. В живота на майката с появата на детето са настъпили много промени – хормонални, емоционални, социални. Дните и нощите й, особено през първата година, са запълнени с грижи и за детето, и за домакинството. Това е период, в който жената има нужда от помощта, емоционалното присъствие и подкрепа на съпруга си не само за да се чувства добре в тялото си, но и за да е щастлива в преживяванията си по отглеждането на малкия човек, плод на тяхната любов. Освен това, за взаимоотношенията между родителите е полезно да споделят онези дребни детайли и подробности в съвместния им живот, които за някои може би изглеждат глупави, но пък са толкова важни както за тях, така и за малкото дете. И когато то започне да ходи и израства, богатството на тези детайли ще се увеличава, а заедно с това ще се задълбочава и връзката между родителите. Това е важно за цялостната атмосфера в семейството, защото най-чувствително към отношенията между родителите е детето. Ако всичко е наред, то е първото, което ще оцени този факт и ще е склонно да показва високата си оценка, като расте с усещането, че животът е сравнително лесен, а не тягостен и непосилен и ще се чувства доволно и щастливо.

Бащата е необходим и физически, и емоционално вкъщи и за да дава морална подкрепа на майката, да бъде опора на нейния авторитет пред детето, когато тя въвежда полезните за него ред и ясни правила. Присъствието му е нужно и заради положителните му качества и нещата, които го различават от другите мъже, както и заради жизнеността на личността му. В началото на живота, когато впечатленията са особено ярки, е моментът малкото дете да опознава баща си. Ако бащата присъства и той също иска да опознае детето си, то има късмет. При добри обстоятелства това само обогатява света на детето.

Ако чрез майката детето опознава човека, то чрез бащата опознава хората. Всички деца имат нуждата другите да знаят за баща им. Така те подчертават неговата значимост. При някои тази потребност продължава дори когато са станали зрели мъже и жени. Това се вижда в изказвания като: „Татко мисли така”, „Според татко ми”, „Както казва татко”.

Децата формират идеала си за баща, мъж, съпруг, въз основа на това, което виждат или мислят, че виждат, когато погледнат баща си. В очите на всяко дете неговият баща е герой. Той е свръхсилен, обожествен. За децата е естествено да идеализират бащите си. Те са символ на сила, непогрешимост и могъщество, което определя и трудната им роля да покажат пред детето човешката си същност. За всички деца е много ценно да имат преживяването да живеят с бащите си и да ги опознават като човешки същества.

В предучилищна и училищна възраст детето има нужда вече от бащиния авторитет и любов, но тази любов не се дава наготово, тя трябва да се извоюва. Това е крачка напред в развитието на детето, която го подготвя за зрялата обич. Тя е тази, която ще му създаде усещане за сигурност, увереност и престиж в обществото. Фигурата на бащата олицетворява силата, примера и властта. Това е един омагьосан кръг, от който детето трябва да излезе един ден. Именно поради това е изключително сложна и деликатна ролята на бащата – да накара детето си да го възприема не като божество, а като обикновен човек и приятел.

През пубертета авторитетът на бащата е необходимо да стане по-гъвкав. Ако той се засили прекомерно или пък ако се забелязва другата крайност – пълно отстъпление – е еднакво вредно и опасно за детето. В тази възраст особено болезнено се преживява отношението на отрицание, неуместна критика, иронични забележки и подмятания от страна на родителите. Едно такова поведение и отношение от бащата ще остави трайни следи в младия и неукрепнал човек. Още повече, че всичко, което предизвиква чувства на фрустрация, унижение или страх, може да породи различни невротични състояния или „необоснавани и нелогични” според някои поведения.

Децата правят всичко, което е по силите им, за да спечелят уважението и любовта на бащата. Имат нуждата да бъдат поощрявани, а не критикувани. Всеки техен неуспех, неодобрението и недоволството, показано от бащата, се преживява много травматично. Имат потребност да бъдат разбирани в стремежа им да зарадват баща си и ако той често изказва недоволство, съществува риск детето да преживява това като поведение, с което разочарова баща си непрекъснато. Така може да расте с чувството, че е нищожно, ненужно и търпяно по милост, с всичките последици от това за психическото му и емоционално здраве и поведение. Ще остане инфантилно и в чувствата си, и в поведението си. Ще изпитва страх и от мъжете, и от жените. Ще бъде лишено от възможността да се превърне в психически, сексуално и социално зрял човек.

Липсата на баща лишава детето от сигурност и опора, а от майка – от нежност, топлота и грижа. Бащата може да отсъства физически – при развод, смърт, раздяла. Може да отсъства и относително, когато е слаб, безволев, пасивен, немъжествен от една страна и деспотичен, тираничен и властен от друга. И в двата случая са налице нарушени интерперсонални отношения в семейството и липсва нормалният баща. Именно затова поведението на бащата е много важно за детето, поемащо по своя път. И в двата случая – когато е деспотичен или пък безволев, детето ще расте с чувство за малоценност и ще очаква провали и поражения.

Когато бащата е прекалено авторитарен, съревнованието с него, от което има нужда момчето, става невъзможно. Тираничността не е признак на сила, а обратното – на слабост. Такъв баща ще превърне детето си в компенсация на своята слабост, като властва над него. Той не може да бъде пример и образец особено за сина си, защото липсва идеалът за бащата, с когото той да се състезава. Момчето или ще изпитва единствено страх от него, или ще се привърже към майка си. Възпитанието за детето се поема следователно от майката и ако тя прехвърли върху него цялата си любов и потребност от сигурност, има риск между двамата да се получи симбиоза. За такова момче се казва, че е зашито за полата на майка си. Ако пък детето почувства слабостта на бащата, отново ще търси сигурност при майката. Възпитанието на момче с безволев баща или без баща изисква много такт и умение. Всичко ще е добре, ако майката не се вкопчи в сина си, обсебвайки го с любовта си. Това обаче е един несъзнаван механизъм и се проявява тогава, когато тя, неудовлетворена от връзката със съпруга си, чувства детето като цялата й сигурност. А когато в сина се пробуди мъжествеността, майката ще се стреми, макар и несъзнателно, да го запази по-дълго време като малкото момче, което води след себе си огромни отрицателни последици за живота му. Ако е момиче, може би ще е много трудно да изгради здрава интимна връзка, водено от убеждението, че „всички мъже са лоши”.

За поддържането на авторитета на бащата има значение и отношението и поведението на майката. Ако например бащата е с по-високо социално положение, това гарантира запазване на лидерската му позиция в семейството. Авторитетът на бащата е запазен и ако социалното и интелектуално положение на двамата родители е на едно ниво. Но нещата може да изглеждат различно, когато майката е с по-високо социално и материално положение. Ако тя по-често отсъства от дома по служебни ангажименти и домакинството е поето от бащата, неволно ролите ще се разменят. От зрелостта, интелигентността и тактичността на майката зависи тя да не демонстрира своето социално и материално превъзходство и да показва, че в семейството си остава майка.

В днешното забързано и напрегнато ежедневие все по-често се случва родителите да нямат достатъчно време за децата си. Може би, защото мислят, че най-важно е да осигурят материално благополучие на семейството и така да изпълнят целия си родителски дълг. Или защото не знаят как да бъдат истински родители. Или защото е по-лесно друг да поема отговорността. Всеки има своите мотиви и отговори. Но нито компютърът, нито телефонът, нито марковите дрешки могат да заместят това, от което имат нужда децата – от истински мама и татко – вкъщи, с тях.

Наистина е сложно, може би и трудно, но пък е вярно, че за да се предизвика най-доброто у родителите, е необходимо те да поемат цялата отговорност за всичко, което е тяхна лична работа – а именно отглеждането на децата им. И ако все пак майката си остава по-близо до децата и физически, и емоционално, то отговорността на бащата има по други измерения. Затова признание и уважение заслужават тези бащи, които искат и се учат как да бъдат не само биологични такива на децата си, а истински – емоционално свързани с тях, даващи им любов, усещане за сигурност и стабилност. Такива, които с присъствието и личностната си сила ще им откриват света и ще ги учат да се движат в него със смелост и лекота.

ЕДИНСТВЕНО ДЕТЕ - отговор на въпрос

Имаме една дъщеря на четири години. Не посещава детска градина, тъй като майка ми я гледа, когато ние сме на работа. Детето ни не е лишено от нищо. Напоследък обаче е станала някак неспокойна и проявява капризи. Пита ни и защо Мими от парка има братче, а тя си няма. Започваме да се замисляме за второ дете, въпреки че ще е доста трудно решение. Съпругът ми има сестра, а аз – сестра и брат. И двамата ценим връзките си с тях, а сме и чували това, че единствените деца стават егоисти. Тъй като искаме най-доброто за детето си, бихте ли казали какви са негативните последици за единственото дете в семейство.

Л. Петкова

Гр. София

Наистина съществува риск единственото в семейството дете да се превърне в егоист. Предпоставка за това е фактът, че цялата грижа и внимание са насочени към него. Така неволно то става единствен център на внимание, център на вселената на мама, татко, баба, дядо, а като порасне има голяма вероятност да проявява егоизъм, защото никога не е делило играчките си с други деца.

Когато единственото в семейството дете живее предимно сред възрастни, то е лишено от естествената му среда – тази на децата. Много родители дори и не допускат, че за единственото им дете това е неестествено положение и то носи риск за емоционално-психичното му здраве. Липсата на естествената за него среда - тази на децата, го кара да тъгува и така то израства в неблагоприятна психологическа обстановка. Всяко дете по природа обича и има нужда да общува със себеподобните си. Освен това при деца, лишени от богатството и магията на детския свят, страда развитието на общностното чувство.

Вярно е, че при тези деца интелектуалното развитие е по-бързо, те са по-интелигентни за възрастта си. Това се обяснява с факта, че средният интелектуален коефициент за заобикалящите ги възрастни е по-висок от този на живеещите предимно в среда на деца. От друга страна обаче единственото дете живее в цензурирана обстановка, понякога доста строго и забраняваща много неща и детски волности. Това създава предпоставки за невротизиране, за проява на капризи и разглезеност.

Родителите и другите възрастни, обгрижващи единственото дете, е важно да знаят, че са голям и единствен авторитет за него. Именно това обаче може да го направи нерешително, несамостоятелно, плахо и боязливо и когато това единствено дете започне да общува с други деца, то ще бъде впечатлено особено от тези, които са по-решителни и по-самостоятелни от него. Поради голямата си нужда и желание да общува с други деца, има опасност да започне да се води от тях и да изпълнява техни желания, а понякога и нареждания. Тук именно е заложен рискът от евентуални лоши постъпки на детето. А когато тръгне на училище, поради липса на чувство за дистанция, трудно може да изработи правилното отношение към учителя. По-скоро ще се държи с него така, сякаш е по-големият семеен приятел, защото авторитетът на близките му по неговата детска логика е по-значим от този на учителя. Затова само може да се навреди на детето, ако с отношение и поведение от „по-разбиращи и знаещи” от учителя възрастни те подронват авторитета му. Последиците от демонстрирането на подобна нагласа на възрастните за детето може да са бягства от училище, опозиционно поведение, незачитане на училищните ценности на един по-късен етап.

Ако сте решили да имате едно дете, то добре за него ще бъде да посещава детска градина, където ще има възможност да общува с връстниците си или пък да му създадете възможност за контакти с повече деца – на приятелски или роднински семейства.

НАСИЛИЕ, АГРЕСИЯ

Насилие, агресия! Две проявления на човешката същност, които плашат и отвращават. Явления, които са осъждани и заклеймявани, защото унижават и принизяват човешкото достойнство и живот. Където и както да се появят, разделят хората, емоционално или физически и водят до много страдание – за всички – в семейството или в обществото. Търсят се и се предлагат много обяснения за същността им, за причините, довели някого до състояние да проявява насилие и агресия, или пък да ги търпи. За съжаление обаче често причините се свеждат предимно до външни фактори и влияния, които имат своето значение, но по-скоро като провокиращи, отключващи, а не като основни. Така например, не алкохолът е първопричина за насилие, а потискани и нагнетени емоции и чувства вследствие на поведенчески и личностни дефицити, контролът над които намалява при употреба на алкохол. Самата злоупотреба с алкохол е симптом на невъзможност за адекватно и удовлетворително справяне с различни емоционално-психически, личностни и житейски ситуации и бягство от тях. Един дълбоко фрустриран в значимите си потребности човек е и силно малоценен и той ще търси някаква компенсация на тази своя малоценност, която при определени личностни и психологически характеристики е възможно да се изяви и под формата на насилие.

От психологическа гледна точка проявата на насилие и агресия е въпрос на дълбоки емоционални и личностни проблеми и конфликти. С понятието агресия обаче доста се спекулира, така че то има нужда от известна реабилитация. Употребява се като че ли в единствен смисъл на насилие. Ако е така, защо тогава например в спорта агресивното поведение на играчите се утвърждава не само като приемливо, но и като предпочитано и печелившо за крайния резултат? Защото агресията, по своята истинска същност, не е единствено насилие. Тя преди всичко е активност, действие, движение и промяна. В този смисъл всеки човешки акт, постижение, успех, също са проява на агресивност. Да, това е съзидателната, здравата агресивност, без която е немислимо едно удовлетворяващото ни съществуване. Насилието е деформираното и разрушително лице на агресията и това е проява не на сила, а на слабост – емоционално-психическа и личностна.

Когато човек е способен спокойно, но активно и с необходимата доза твърдост и категоричност да защитава и отстоява своите нужди и права, без да потъпква или унижава тези на другите, то той е здрав в своята агресия. В психологията тази способност се нарича асертивност. Такъв човек се чувства хармоничен, удовлетворен и успешен, запазил своето лично пространство и живот от чуждо посегателство, намеса или нахлуване, но уважаващ и пространството, правата и живота на другите. При липсва на асертивност се проявява един друг вид агресия – садистичната – когато нещастни, неудовлетворени и гневни от собствените си неблагополучия и невъзможност да се справяме и успяваме, някой излива яростта си върху друг, нямащ нищо общо с истинската причина за това. Или пък мазохизмът, при който напълно отсъства всякаква асертивност и който всъщност е автоагресия. Човек, проявяващ мазохизъм, не може да бъде нито здраво, нито садистично агресивен. Той обръща агресията към себе си и става депресивен. В психиатрията крайните състояния на пасивност и агресивност са обединени под името депресия. В живота обаче тези явления не съществуват в такъв изчистен и единствен вид. Депресията представлява всъщност отдръпване от другите и света, от активност, действеност и движение, т.е. от агресивност и затварянето й вътре в нас. Човек става единствено пасивен към околните и присъства в живота им „неприсъствайки”.

Да хвърлим една малко по-различна светлина върху насилието и агресията в семейството, например. Какво води двама души, които в началото на връзката си са се уверявали в обичта си, към отчуждение, враждебност, омраза и насилие? Да не забравяме, че и агресията може да се прояви и като вербална или невербална. Затова и насилието може да е физическо или емоционално-психическо. Възможностите за издевателства и насилие над другия не са малко. Освен това доста е познат онзи модел, в който, след проява на насилие в двойката, има чувство на вина, уверения в обич и желание за опрощаване на акта на насилие. Не участват ли обаче и двамата в двойката в създаването и подържането на такъв модел – естествено, да. И двамата имат своята отговорност за това, но по-скоро става така, че тя се прехвърля на другия или на външни фактори. Това говори за нежелание или невъзможност да се осъзнаят и променят собствените дълбоки вътреличностни конфликти, довели човек до подобни ситуации и преживявания с всичките им последици.

Всеки от нас има нужди, потребности, от чието задоволяване зависи усещането ни за щастие или нещастие. Когато обаче не разпознаваме истинските си нужди, когато дори не ги признаваме, поради наши предразсъдъци, несъвършенства или дефицити, не можем да ги задоволим по начин, по който да се чувстваме щастливи и да не нараняваме другите. По-скоро търсим и го правим с някакви компенсаторни стратегии, чийто краен резултат обаче в никакъв случай не е щастието. Ако един мъж, съпруг и баща е дълбоко фрустриран в тези си роли, но пък вини за неблагополучията си всички други, но не и себе си, ако не се обърне към своята същност с честното желание да промени своите нагласи и убеждения, за да намери истината за случващото му се в живота, то той ще търси онези начини за отприщване на гнева и огорчението му, които могат да се проявят и в насилие. Когато проявява физическа сила, посягайки на жена си или детето си, в неговия деформиран и болен вътрешен свят може би това е проявата на мъжественост, сила и доминантност. Може би този мъж е бил доминиран и контролиран от един деспотичен баща или властна майка, а може би е бил свидетел и на насилие като дете. И как да не се идентифицира с баща си, когато това е бил семейният модел на отношения! Но пък защо след поредния скандал или побой се чувства така виновен, уверява близките си, че ги обича и иска опрощение! Или пък се затваря в себе си, изглеждайки недостъпен, сърдит, враждебен, отсъстващ? Ами неговата съпруга? След поредното унижение и болка, какво я кара да прости и приеме отново насилника в живота си, в леглото си? Може би усещането, че от нейната прошка, благоразположение и благоволение зависи мъжът й? Ами така е, това пък е нейният реванш на дълбоко фрустрираната й личност и женственост. Това е нейната манипулация – с чувствата за вина и разкаяние, изпитвани от мъжа й, с желанието му отново да го приеме, тя си осигурява усещането, че има власт и контролира насилника.

Всичко това обаче много рядко се осъзнава така ясно от двамата. В крайна сметка те са заедно именно защото имат невротичната нужда да са заедно, за да подържат този механизъм. И насилието – под каквато и форма да се е проявило, ще продължава до тогава, докато единият от двамата не осъзнае истинска потребност от онази промяна, която ще преобрази живота му така, че в него да присъстват самоуважението, приемането и признаването на собствената отговорност за собствения живот и щастие.

ПЛАЧЪТ НА БЕБЕТО - отговор

Скоро ще родя детето си. Знам, че моето бебе ще плаче както всички бебета. Някои казват, че трябва да бъде оставяно да плаче. Други пък смятат точно обратното. Кое е правилното и доброто за бебето?

Р.Стоянова

Първото и най-важно нещо е да не се изпада в крайност по отношение на такива съвети и изпълняването им. Но е вярно, че бебета плачат и вие непрекъснато ще трябва да решавате дали да го оставите да плаче, да го успокоите, да го нахраните, да помолите някой друг да направи нещо или пък друго. Има обаче различни причини бебета да плачат и човек не може да прецени какво е добре да се прави преди да е разбрал за какво е плачът. Бебето се нуждае от топлината на майчиното тяло и нейното мляко точно толкова, колкото и от нейната любов и разбиране, включително и на плача му. Когато майката познава детето си, тя може да оказва помощ на бебето си точно тогава, когато то я иска. Никой всъщност не познава новороденото толкова добре, колкото майката, затова и тя е човекът, който трябва да му помогне.

Бебета имат и трябва да имат собствени начини за справяне със своите неприятности. Чувствата на новороденото са много директни и интензивни. То ги изразява и чрез плача. Плачещото бебе всъщност е това, което е опознало в голяма степен способността си да вдига шум, стига обаче да не е позволявано на плача да преминава в отчаяние. Бебетата плачат, защото са тревожни или несигурни и така предизвикват реакция от майката. Вижда се, че плачът помага, затова трябва да се съгласим, че в него има нещо добро.

Бебето може да плаче от удовлетворение, болка, ярост или скръб. Наистина плачът от удовлетворение е този, който дава чувството на бебето, че упражнява дробовете си. Може да звучи странно, но това е удоволствие, участващо в плача така, както участва в упражняването на всяка телесна функция. Така че определено количество плач може да е понякога удовлетворително за бебето.

Плачът от болка е признак за дисстрес. Изпитвайки болка, бебето издава писклив или пронизителен звук. Понякога може това да е придружено от някакъв знак, който да сочи къде е проблемът. Ако това са колики, ще вдига крачетата си, ако го боли ухото, ще вдига ръчичка към болното ухо, ако причината е ярка светлина, ще извръща главичка. Един вид болка за бебето е и гладът. Той го наранява по начин, който обикновено не съществува за възрастните, защото те рядко огладняват болезнено. Понякога ще плаче, защото е мокро или зацапано. Плачът му е знак, че не харесва да е мръсно или че се страхува от нарушаването на комфорта си, който ще последва от разсъбличането му и преместването му и така то ще загуби топлината.

Плачът от ярост е израз на гнева на бебето. Яростта е повече или по-малко директен израз на фрустрацията. Всички познаваме това чувство и знаем, че когато гневът е много силен, понякога сякаш нещата излизат извън контрол. Е, и бебетата знаят какво е гняв. Колкото и да се старае майката, от време на време тя ще разочарова бебето си и тогава то ще се ядосва и ще плаче от гняв. Утехата за майката е, че изразявайки себе си с гневен плач, бебето всъщност показва, че има доверие и вяра в майка си и се надява да я промени. Бебе, което е загубило доверие, не се ядосва, то спира да иска. Дори може да го видите да си бие главата във възглавницата или стената. За бебето е здравословно да опознава пълния лимит на яростта си, защото няма да се чувства безвредно, когато е ядосано. Ще крещи, рита, хапе, дращи. Очаквано всяка майка ще прави всичко възможно, за да извади детето си от подобно състояние. Може би обаче ще е по-добре околните да останат спокойни и незасегнати, въпреки че бебето плаче от ярост и се чувства така, сякаш е разрушило всеки и всичко. Спокойствието на майката в такава ситуация ще бъде важно за него, което ще засили способността му да разбира, че нещото, което преживява като истина, не е реално. Всъщност яростното бебе до голяма степен е личност. То знае какво иска, как да го получи и отказва да престане да се надява.

Тъжният плач на детето показва развитие на чувствата му. Тъжното бебе може в даден момент всъщност да се нуждае от любовта на майка си – демонстративна и физическа. Може да има нужда просто да знае, че мама продължава да го обича. Понякога е добре дори да бъде оставено насаме да си поплаче. Това, от което със сигурност обаче няма нужда, е да бъде подхвърляно, пощипвано, гъделичкано и всячески разсейвано от тъгата му. То скърби и му е необходимо известно време, за да се възстанови.

Ако в съзнанието на бебето не е останала и капка надежда, то тогава се чува плачът на безнадежността и отчаянието. Това означава, че ситуацията е извън контрол и е необходима помощ. Такъв често е плачът на децата, оставени за отглеждане в институции, защото там няма как да се осигури по една майка за всяко бебе.

Всяко бебе, което има майка, готова да се посвети на грижите за него, има късмет. И когато не се случва нещо, което да разстройва рутинните грижи и възпитание, детето ще върви напред и ще дава своите знаци когато е гневно, когато обича, когато е тревожно или уплашено, или когато е тъжно. Разбирано и подкрепяно с безусловната любов на мама, то ще се развива като нормално, здраво и щастливо дете.

ХРАНЕНЕТО НА ДЕТЕТО - отговор

В отговор на въпрос на млада жена – бъдеща майка, в писмо на електронната ми поща, относно храненето на детето не единствено като физически процес.

Уважаема госпожо, доколкото съм запозната препоръката за режим на три часа е обикновено за адаптирана храна, а не за кърма. Освен това съветите на медицинските специалисти, въпреки че са добри и научно обосновани, засягат повече физическата страна на процеса по отглеждането на малкия човек, а не емоционалната. Затова те не бива да пречат или разстройват деликатния механизъм на развиващото се взаимоотношение между майката и детето й в емоционално отношение. В този смисъл всеки е добре да прецени доколко ще ги възприема и прилага като абсолютни и единствени. Когато майката обаче е обременена от някакви значителни лични трудности и има склонност да се притеснява, тя ще търси преди всичко подкрепа в много съвети. Ако почувства пък отговорността за новороденото си непосилна, лесно ще приема правила, рецепти и предписания, които ще правят живота й по-малко рисков, но пък и в някаква степен досаден.

Бебешкото хранене е един от най-важните аспекти на връзката между две човешки същества. Когато е положено успешно началото на взаимоотношенията между майката и бебето, то се развива и става естествено и няма нужда от техники или строги режими за това. И майката, и бебето й знаят по-добре от всеки друг какво е правилно. При такава връзка бебето ще приема необходимото му количество мляко, с нужната му скорост и ще знае кога да спре. В естественото състояние, което е на здрава майка и бебе, техниките, количеството храна и разполагането във времето е прекрасно да се остави на природата. Това означава първо майката да позволява на детето й да решава онова, което е в „неговите компетенции” и второ – тя лесно да може да осигурява изискваното от нея съгласуване и доставяне на мляко. Така че естественото хранене се изразява в това, да се дава точно тогава, когато бебето има нужда от него и да престава, когато то спре да го иска. Тогава целият физически процес ще действа благодарение на факта, че емоционалната връзка се развива естествено. Затова е от изключителна важност емоционалната ситуация, подхранващата връзка между майката и бебето й. Точно тази връзка трябва да се развива удовлетворително, за да протича добре и храненето. Освен това истинската основа на отношенията на детето с майката, с бащата и по-късно с всички останали, е първото успешно взаимоотношение между майката и бебето, когато и като между тях не се поставя дори правилото за редовно кърмене и хранене.