петък, 23 май 2014 г.

Откъс от „Въпросите на децата” – Паола Сантагостино


„Да можеш да говориш за собствените си чувства, да ги споделяш с близкия, да говориш за желанията, мечтите, вдъхновенията и разочарованията си е от първостепенно значение за здравата, дълбока и честна емоционална връзка.
 Това е необходимо за всяка дълбока връзка: за интимната връзка, за връзката между приятели, за връзката родители-деца.
Ако не съществува възможността за комуникация на този план, връзките се трансформират в един вид съвместно съжителство. Хората могат да делят една къща и дори да извършват заедно някаква дейност, но в действителност да са на хиляди километри разстояние. Телата са „в близост”, но всичко останало, което съставлява характерната част на човешкото създание, пътува в паралелни светове.
Това положение е доста често срещано. За съжаление семействата, в които има пълноценна комуникация, са по-малко от тези, в които този тип комуникация въобще не съществува. За това е толкова разпространено и чувството за самота. На практика днес почти никога не сме сами, но липсата на такъв тип комуникация е точно същото.
В областта на личните взаимоотношения – емоционалните и семейните, липсата на интимна комуникация е абсолютно катастрофална.
Очевидно ако самите родители нямат навици да изразяват чувствата си, дори не биха помислили да говорят за чувства със своите деца. Но е много важно да го правят.
Без съмнение най-добрият урок е примерът. Ако едно дете е свикнало мама и тате да си говорят за това, което чувстват в сърцата си, как е минал денят им, за техните желания и разочарования, за него ще е много по-лесно и естествено да прави същото. Децата са склонни да имитират. По-голяма част от образователния процес, осъществяван в семейството, не се основава на изразените думи с инструкции, а на имитирането на поведение.

Това е един напълно автоматичен и спонтанен процес. Смешно е да се мисли, че един родител може да убеди детето си колко е важно да изразява чувствата си, ако той самият не го прави пръв. Ако обаче емоционалната комуникация е навик в семейната среда, детето ще говори спонтанно за двоите вътрешни преживявания. И ще го прави доброволно, без никакъв натиск.”

петък, 2 май 2014 г.

Откъс от „Фантастичните победи на модерната психология” – ПИЕР ДАКО

„Изтощаващите хора могат да бъдат наречени консуматори на енергия. Изявяват се най-често в семейната среда: преди всичко, защото съжителството е най-продължително и подчинено на морални кодекси, на абсолютно уважение, на всевъзможни забрани, включително нетърпимост към най-малката проява на враждебност и т.н.
Кои са тези хора? Срещат се толкова често, скрити са под толкова маски, че съм се отказал да ги броя. Така или иначе, белязани са с един и същ фабричен щемпел: нуждата да доминират! Това са всички властни хора с диктаторски наклонности, маниаците, прекалено взискателните, придирчивите и в най-дребните неща, сърдитковците, ревнивците, мнителните, ненавистниците…
Изтощаващите хора имат различни маски, нали така? Колко са тези, които прикриват нуждата си да доминират под маската на прекалената „доброта”? Въпреки че е несъзнаван, механизмът е много изтънчен. Някой от близките ви потиска и вие изпитвате смътна емоционално заредена враждебност. Но ако този човек е „изключително добър” към вас, как ще се освободите от затаената емоционална враждебност? И тогава се появява изтласкването с целия си блясък…Също толкова често се срещат и хората, които се правят на „мъченици”, за да могат по-лесно да постигнат желаното. Колко са тези, които бдят над децата си като квачки? Колко майки съзнателно пречат на синовете си да станат мъже и правят всичко, за да си останат те малки момченца?...
Кога изтощаващите хора изяждат енергията на тези, с които съжителстват? На първо място, когато е невъзможно да се отприщи емоционалната враждебност. Впрочем всеки, който изпитва силна нужда да доминира, е невротизиран. Това доминиране за него се  отъждествява с механизъм за вътрешна сигурност. Адаптирането към този вид хора е не само трудно, но изисква също така непрестанни промени и пренагласи. С тях не съществуват определени жизнени навици. Човек непрекъснато е нащрек, напрегнат. Не бива да забравяме, че този вид съжителстване продължава с години. Можем ли да си дадем сметка за терзанията, бунтовете, преглътнатия гняв, послушанията, предизвикани от тези консуматори на енергия, които те карат да трепериш от яд?

От какво се оплакват хората, които съжителстват с тях? Все от едно и също: постоянно изтощение, подценяване или унищожаване на личността, невъзможност да си това, което си в действителност, липса на непринуденост, непрестанно и предвидливо пресмятане на всяко действие и жест, подценяване и фрустрация, отнемане на възможността за поемане на отговорност.”