Често виждам материали, в които се пише какво „мъжете трябва да правят за жените” – да ги защитават, глезят, да им дават сигурност, грижа, любов, подаръци, жестове и т.н. Липсват обаче материали, или са пренебрежимо малко, какво жените „трябва” да правят за мъжете.

 И жените, и мъжете, са човешки същества и имат едни и същи потребности /да не ги бъркаме с желанията – те са нещо друго/. Разбира се, прекрасно е двамата партньори да си дават и получават обич, грижа, чувство за ценност и значимост, но за това е нужна както взаимност, така зрялост.

 В тези материали обаче – ще споделя личното си усещане и мнение, което не е задължително да бъде споделено – жената се представя като нещо, да, нещо, което е пасивно, неподвижно, чакащо /или претенциозно и изискващо/, неспособно да дава, нещо опразнено от съдържание, нещо кухо, което следва да бъде запълвано, водено, превъзнасяно, отглеждано. Е, в исторически план, това си има своите обяснения – жената и нейната роля и качества, са били поставяни не само под съмнения, но и пренебрегвани. Все още обаче, вместо и жените, и мъжете да еманципират съзнанието и духа си от подобни предразсъдъци, те отново и то охотно, се утвърждават и подкрепят – и от това страдат и двата пола. Тъжно е, колко всъщност жените са готови да се отказват от себеуважението си и достойнството си и се „оставят” да бъдат третирани като предмети, поставяйки се в „зависимост”, в която обаче търсят реванш на фрустрираната си женска същност и индивидуалност. Тъжно е и че мъжете и искат, и се самопринуждават да носят „подобни отговорности”. И така, вместо жените и мъжете да се свързват чрез истинските достойнства на пола си, се свързват чрез деформираните им проявления – с всичките последици от това.