Битката, а понякога и вечната война, между ума и сърцето, е изтощителна, пораждаща вечни съмнения, объркваща – за това кое е „вярното и правилното”.

Цел на всяка битка или война е победата, надмощието, властта. Ако хората бяха толкова и категорично убедени, че умът трябва да е единственият победител или пък сърцето – нямаше да се говори за битка между двете.

Ако приемем, че умът е центърът на чистия разум /който, предполага се,  произвежда и вижда единствено ясни и обективни факти и отсъства емоцията, чувството/, а сърцето ни „подвежда” със способността си да чувстваме,  то, за да има битка между двете, ни навежда на единствения възможен извод – истината не е в придържането нито само към ума, нито само към сърцето.

Има толкова хора, които постъпват „правилно” /водени от доводи на ума/ и завършват грешно /защото са пренебрегнали сърцето/. Учат ни да избираме – предимно - гласът на ума. Но дали мислите, които той произвежда, ще ни насочат към онези перспективи и избори, които да ни правят щастливи, удовлетворени, здрави! Няма нищо по-замърсено от мисленето ни – то е плод и резултат на много интроектирани послания, забрани, ограничения. В него са отразени безсмислени и изкривени представи, убеждения и вярвания, деформирани възгледи и ценности Ако „забраним” на сърцето да бъде коректив тук, ако игнорираме сигналите, които ни дава – да обичаме, въпреки, че не е „прилично, навременно; да се отдадем на желанието, порива, копнежа – защото е „неуместно”; да покажем гнева си, защото „ще се покажем…………или защото е „невъзпитано” – т.е. ако определени мисли и убеждения пречат да сме в съответствие с чувствата и стоящите зад тях потребности, означава, че не сме в хармония със себе си.

Емоционално-психичното ни здраве е определящо и за физическото, и за социалното ни здраве. Еднакво вредно е  да живеем само с ума или само със сърцето си. Нужно е между тях да има не битки, а съгласие съответност, хармония.