Израз на свобода и независимост, или поне на стремеж към тях, е човек да изказва мнение и позиция, да прави коментари – за нещо, което го е провокирало.
Изказвайки свое мнение, позиция или коментар, няма как, влагаме в тях свой мотив. Друг е въпросът доколко истинският мотив е осъзнат или остава неосъзнат. Но така или иначе, мотивът е личен, затова казваме и лично мнение. Ние държим на него и го защитаваме – защото то има стойност за нас. Защо ли? Защото искаме то отразява нас самите – като важни и значими – със своя опит и познание, чувствителност и преживявания, ценности и нужди. Отстоявайки личното си мнение, защитаваме всъщност както своето усещане за собствена значимост, така и правото си на свободно и независимо съществуване – дори заявено и само с едно различно от другите мнения. Нима в личната позиция не прозира желанието и потребността ни да сме по-специални, да сме индивидуалност, разпознаваема сред масата! А масата и характерният за нея комформизъм изключват, не позволяват вътрешна свобода и независимост, т.е., правото на лична позиция и индивидуалност. Там има сивота, уеднаквяване и безличност. Там има отказ от личното, различното и принуда за приемане на общото.
Най-лично осъзнатите неща, с които наистина бихме се отличили от масата и с които не се страхуваме да заявим своята вътрешна свобода и независимост, /защото наистина се чувстваме вътрешно свободни и независими/ аз мисля, че са тези, зад които открито и честно заставаме със своето лично име. Правим го както с отговорността, така и със съзнанието, че просто даваме – от своя опит, от своите мисли и чувства, от своя вътрешен свят – на тези, които искат и са готови да взимат. Знаем, че има и много други – лични мнения – и сме толерантни към тях, защото стойността и съдържанието на всяко мнение е съответно както на прозиращите в него лични мотиви и потребности, така и на нивото на личностно и емоционално израстване на човека.
сряда, 15 април 2009 г.
петък, 10 април 2009 г.
Независимост и свобода
Аз лично съм убедена, че истинският стремеж, стойност и смисъл на човешкото съществуване е именно независимостта и свободата. /Това се потвърждава и от историята, която свидетелства за борбите не на един народ за свободен и независим живот./
В работата ми с пациенти идва момент, когато човекът срещу мен започва да разбира, както че е влагал съвсем погрешен смисъл в това, което е наричал свобода и независимост, така и че неговото съществуване е било всичко друго, но не и свободно и независимо, а по-скоро предопределено или подчинено на изисквания отвън и нямащи нищо общо или твърде малко общо с истинската същност и чувствителност на човека. Тогава възникват въпроси – „Кой и какъв всъщност съм аз, познавам ли се изобщо, това ли е животът, който искам за себе си? В лъжа и илюзия ли – за себе си, за другите, за света, за истинската етика, морал и ценности – съм живял? Нещата, които правя, израз на моята свобода, воля и мечти ли са или са в отговор на нещо друго? Това, че се чувствам болен, неудовлетворен, тревожен, нещастен, гневен, виновен, ............резултат от моята „свобода и независимост” ли е или от моята не свобода и не независимост?”
Искаме или не обаче, ние сме социални същества. Живеем заедно в едно общо социално пространство с другите членове на социума. Спазваме или пък не правила, норми и закони. Съобразяваме се или пък не с условности, предразсъдъци, традиции, изисквания – на държавата, на институциите, на „авторитетите”, на роднините, на близките, на семейството, на децата, на ............Другите! От най-ранна възраст ставаме и сме обект на наблюдение и най-вече на сравнение – с другите /кои, какви други/! Защото постоянно търпим критика, започваме не само да я очакваме, но и да се самоосъждаме, ако не дай си боже, сме различни от някои други, ако не правим нещата както е „правилно” и „прието” /от кого/! Чувстваме се отхвърлени, дори аутсайдери, ако не оправдаваме нечии „очаквания”, ако излизаме извън нечии очертания, критерии и изисквания – на обществото, на училището, на семейството. Става направо невъзможно и немислимо да се надяваме на „благоволение”, признание или приемане, ако не сме уеднаквени с другите, ако не сме приели доброволно ролята на сиви и безлични конформисти. Иначе – ще ни стигнат хорските одумки, ще предизвикаме общественото мнение! А това е страшно, особено тогава, когато са ни „научили”, че това са нещата, с които „трябва” да се съобразяваме в „нашия” живот.
Затова - да изберем онова „сигурното” – да сме един от всички, да приемем това, което ни налагат отвън! Да не се отличаваме и различаваме! Да живеем живота на другите, не нашия – така е по-безопасно, по-безрисково! Нищо, че ще страдаме, нищо, че ще имитираме живот! Нищо, че ще сме просто наблюдатели на изнизващия се покрай нас живот, но не и участници в него! Да живее псевдоиндивидуализмът”! Е, все ще намерим с какво да залъжем и себе си и другите, че сме „щастливи и успешни”. Че за какво са пристрастяванията, за какво е лицемерието и фалша! Ще се държим „възпитано”, така, както цял живот се е очаквало от нас! Ще се научим да се контролираме,/но в лошия смисъл/ ще се потискаме! Няма да даваме израз на чувствата си, ще крием и задържаме поривите си, ще надзираваме жестовете, усмивката си. Никакво отпускане! Никаква спонтанност!
Да, но някъде от дълбините на истинската ни природа човешкото ни същество, потискало и изтласквало чувства и емоции, започва да напомня за себе си и да се бунтува срещу тази и външна, и вътрешна скованост – със страдание и неудовлетворение, с гняв и вина, с тревога и болка, или пък с копнеж и надежда!? Заговаря интуицията – отричана, пренебрегвана, заради чисто рационално мислене и поведение, заради страха, че ние сме много повече от съществото в рамката, в която са ни поставили.
Е, тук има два пътя – някои разбират, че без свобода отвътре, няма свобода въобще и имат смелостта да си възвърнат своята автентичност и цялост, т.е. спонтанността. Научават се да приемат и да се радват на истинската природа на нещата, да се отпускат и наслаждават на хармонията в живота. Други, в негодуванието си, направо въстават срещу всичко, носещо за тях смисъла на конформизъм, потискане, норма и правило и възприемат прекалено освободено, разпасано или грубо поведение. Има и една друга категория хора – тези, които въпреки нещастието си, изобщо не им хрумва или отказват да приемат, че качеството на живота им може да зависи от тях. Те ще търсят, дори ще са убедени, че причините винаги са извън тях. Но подобен отказ от поемане на лична отговорност за собствения живот не води до нищо добро.
Така или иначе – от страх, от криворазбрана освободеност или пък от вътрешни противоречия – много слагат маската на фалшивата непринуденост. Тя обаче няма нищо общо с истинската спонтанност. Истинската спонтанност означава липса на страх и вътрешна независимост и свобода. Колкото повече робуваме на даден предразсъдък, натрапено ограничение или на сковаващо духа и цялото ни същество правило или норма, толкова повече ни е невъзможно да почувстваме и проумеем както себе си, така и света около нас. Защо ли? Защото нещата, които отвън ни ограничават, ни карат да се идентифицираме с определен модел, който някой някога си ни е посочил и наложил, като пример, който да следваме.
Когато живеем неприродосъобразно, т.е. в разрез и нашата истинска вътрешна природа – а това е нашата чувствителност, нашите интереси, нашите желания, нашите симпатии и антипатии към другите, когато сме „нащрек” и се страхуваме от живота и хората, тогава всъщност унищожаваме спонтанността и свободата на усещанията и действията си, унищожаваме нашата непринуденост. Живот наужким!
Да се изненадаме ли тогава, че хората имат емоционални-психически проблеми? Че се чувстват изгубени, самотни и нещастни?
Нито един проблем обаче не може да бъде решен, докато личността не поеме отговорността за решаването му. Да бъдем свободни и щастливи е въпрос на лично осъзнаване и личен избор, т.е. на лична отговорност. Истинската свобода е въпрос на собствено развитие и вътрешно израстване. Само тогава човешкото същество не може да се изхаби или деградира. Само тогава е в състояние да преоткрие своята истинска принадлежност към хората и света. Само тогава може да се радва на живота и да го живее пълнокръвно и пълноценно.
Човек става свободен само тогава, когато той сам се превърне за себе си във върховен закон. Това означава да си изгради свои критерии за добро и зло, които да спазва по собствено желание, а не по принуда. Правдивост, чистота, вярност и искреност към себе си – ето единствената мислима етика. Морал да, но не и морализаторстване!
В работата ми с пациенти идва момент, когато човекът срещу мен започва да разбира, както че е влагал съвсем погрешен смисъл в това, което е наричал свобода и независимост, така и че неговото съществуване е било всичко друго, но не и свободно и независимо, а по-скоро предопределено или подчинено на изисквания отвън и нямащи нищо общо или твърде малко общо с истинската същност и чувствителност на човека. Тогава възникват въпроси – „Кой и какъв всъщност съм аз, познавам ли се изобщо, това ли е животът, който искам за себе си? В лъжа и илюзия ли – за себе си, за другите, за света, за истинската етика, морал и ценности – съм живял? Нещата, които правя, израз на моята свобода, воля и мечти ли са или са в отговор на нещо друго? Това, че се чувствам болен, неудовлетворен, тревожен, нещастен, гневен, виновен, ............резултат от моята „свобода и независимост” ли е или от моята не свобода и не независимост?”
Искаме или не обаче, ние сме социални същества. Живеем заедно в едно общо социално пространство с другите членове на социума. Спазваме или пък не правила, норми и закони. Съобразяваме се или пък не с условности, предразсъдъци, традиции, изисквания – на държавата, на институциите, на „авторитетите”, на роднините, на близките, на семейството, на децата, на ............Другите! От най-ранна възраст ставаме и сме обект на наблюдение и най-вече на сравнение – с другите /кои, какви други/! Защото постоянно търпим критика, започваме не само да я очакваме, но и да се самоосъждаме, ако не дай си боже, сме различни от някои други, ако не правим нещата както е „правилно” и „прието” /от кого/! Чувстваме се отхвърлени, дори аутсайдери, ако не оправдаваме нечии „очаквания”, ако излизаме извън нечии очертания, критерии и изисквания – на обществото, на училището, на семейството. Става направо невъзможно и немислимо да се надяваме на „благоволение”, признание или приемане, ако не сме уеднаквени с другите, ако не сме приели доброволно ролята на сиви и безлични конформисти. Иначе – ще ни стигнат хорските одумки, ще предизвикаме общественото мнение! А това е страшно, особено тогава, когато са ни „научили”, че това са нещата, с които „трябва” да се съобразяваме в „нашия” живот.
Затова - да изберем онова „сигурното” – да сме един от всички, да приемем това, което ни налагат отвън! Да не се отличаваме и различаваме! Да живеем живота на другите, не нашия – така е по-безопасно, по-безрисково! Нищо, че ще страдаме, нищо, че ще имитираме живот! Нищо, че ще сме просто наблюдатели на изнизващия се покрай нас живот, но не и участници в него! Да живее псевдоиндивидуализмът”! Е, все ще намерим с какво да залъжем и себе си и другите, че сме „щастливи и успешни”. Че за какво са пристрастяванията, за какво е лицемерието и фалша! Ще се държим „възпитано”, така, както цял живот се е очаквало от нас! Ще се научим да се контролираме,/но в лошия смисъл/ ще се потискаме! Няма да даваме израз на чувствата си, ще крием и задържаме поривите си, ще надзираваме жестовете, усмивката си. Никакво отпускане! Никаква спонтанност!
Да, но някъде от дълбините на истинската ни природа човешкото ни същество, потискало и изтласквало чувства и емоции, започва да напомня за себе си и да се бунтува срещу тази и външна, и вътрешна скованост – със страдание и неудовлетворение, с гняв и вина, с тревога и болка, или пък с копнеж и надежда!? Заговаря интуицията – отричана, пренебрегвана, заради чисто рационално мислене и поведение, заради страха, че ние сме много повече от съществото в рамката, в която са ни поставили.
Е, тук има два пътя – някои разбират, че без свобода отвътре, няма свобода въобще и имат смелостта да си възвърнат своята автентичност и цялост, т.е. спонтанността. Научават се да приемат и да се радват на истинската природа на нещата, да се отпускат и наслаждават на хармонията в живота. Други, в негодуванието си, направо въстават срещу всичко, носещо за тях смисъла на конформизъм, потискане, норма и правило и възприемат прекалено освободено, разпасано или грубо поведение. Има и една друга категория хора – тези, които въпреки нещастието си, изобщо не им хрумва или отказват да приемат, че качеството на живота им може да зависи от тях. Те ще търсят, дори ще са убедени, че причините винаги са извън тях. Но подобен отказ от поемане на лична отговорност за собствения живот не води до нищо добро.
Така или иначе – от страх, от криворазбрана освободеност или пък от вътрешни противоречия – много слагат маската на фалшивата непринуденост. Тя обаче няма нищо общо с истинската спонтанност. Истинската спонтанност означава липса на страх и вътрешна независимост и свобода. Колкото повече робуваме на даден предразсъдък, натрапено ограничение или на сковаващо духа и цялото ни същество правило или норма, толкова повече ни е невъзможно да почувстваме и проумеем както себе си, така и света около нас. Защо ли? Защото нещата, които отвън ни ограничават, ни карат да се идентифицираме с определен модел, който някой някога си ни е посочил и наложил, като пример, който да следваме.
Когато живеем неприродосъобразно, т.е. в разрез и нашата истинска вътрешна природа – а това е нашата чувствителност, нашите интереси, нашите желания, нашите симпатии и антипатии към другите, когато сме „нащрек” и се страхуваме от живота и хората, тогава всъщност унищожаваме спонтанността и свободата на усещанията и действията си, унищожаваме нашата непринуденост. Живот наужким!
Да се изненадаме ли тогава, че хората имат емоционални-психически проблеми? Че се чувстват изгубени, самотни и нещастни?
Нито един проблем обаче не може да бъде решен, докато личността не поеме отговорността за решаването му. Да бъдем свободни и щастливи е въпрос на лично осъзнаване и личен избор, т.е. на лична отговорност. Истинската свобода е въпрос на собствено развитие и вътрешно израстване. Само тогава човешкото същество не може да се изхаби или деградира. Само тогава е в състояние да преоткрие своята истинска принадлежност към хората и света. Само тогава може да се радва на живота и да го живее пълнокръвно и пълноценно.
Човек става свободен само тогава, когато той сам се превърне за себе си във върховен закон. Това означава да си изгради свои критерии за добро и зло, които да спазва по собствено желание, а не по принуда. Правдивост, чистота, вярност и искреност към себе си – ето единствената мислима етика. Морал да, но не и морализаторстване!
неделя, 15 февруари 2009 г.
Терапевтична група
Уважаеми посетители на блога,
обръщам се към всички,
за които следващата информация би представлявала интерес:
сформирам терапевтична група,
в която може да участва всеки,
който има желанието, нуждата и мотивацията
да развива своята личност и потенциал –
в условията на защитена среда, споделеност и подкрепа
За връзка с мен – тел. 0889-442-712
обръщам се към всички,
за които следващата информация би представлявала интерес:
сформирам терапевтична група,
в която може да участва всеки,
който има желанието, нуждата и мотивацията
да развива своята личност и потенциал –
в условията на защитена среда, споделеност и подкрепа
За връзка с мен – тел. 0889-442-712
понеделник, 9 февруари 2009 г.
Защо хранителните разстройства засягат предимно жени
Храна и хранене – те са важна част от нашия живот, в чийто смисъл и съдържание се отразяват традиции и ритуали, значения и послания. Освен биологична функция, притежават и комуникативна, социална и психологическа. Те са начин на изразяване на отношение към себе си и другите, символ на любов и грижа, на сигурност и свързаност, на протест, наказание или отхвърляне. Храната е и лесно достъпен източник на удоволствие, което човек може да си осигури сам, независимо от другите. Да не забравяме, че и първата връзка между майка и дете също е свързана с храненето и именно от това, каква е тя – топла, откликваща, изпълнена с обич и грижа или формална и лишена от емоция и чувство, зависят възможностите за създаване на пълноценни емоционални контакти, доверие и близост, в бъдещия живот на човешкото същество.
Храним се не само с това, което е на трапезата ни. Храним се и емоционално – в общуването с другите, изкуството, природата, когато обичаме и сме обичани, когато сме щастливи и когато съпреживяваме щастието на любимите ни хора, когато даваме спонтанно и свободно израз на себе си и приемаме това и в другите.
Факт е, че единствено човек има способността да упражни съзнателен, когнитивен контрол върху храната и храненето. Само той може да ги регулира с волята си по начин, по който тяхното значение и послание да стане израз на нещо повече за него.
Как и кога храната и храненето от един жизненоважен процес за здравето на човека се превръщат в хранително разстройство? Как функциите им са се изродили така, че стават симптом на дълбоко емоционално и физическо страдание?
В исторически план съвременните хранителни разстройства се появяват в края на 19 век. Буржоазната култура на това време налага определена социално-психологическа атмосфера и манталитет. В буржоазното семейство, отличаващо се със затвореност, доминираща роля има мъжът. Йерархията е строго определена и ревниво поддържана. Между членовете на семейството има силна свързаност, а децата са възпитавани в строги правила, подчиняемост и отговорност. Храненето в буржоазното семейство е било превърнато в свещен ритуал. Голямо значение се е придавало не само на качеството на храната, приготвянето и видът й, но и на самата култура на хранене и гастрономическа естетика. За жените, живеещи в изцяло мъжки свят, всичко това придобива смисъл на морален показател. Символи на възвишеност, душевна чистота и социален престиж стават прекомерното ангажиране с този вид естетика, маниери и обноски. Дистанцирането от храненето и стремежът към слабо тяло става начинът „изисканите” жени всъщност да забравят, да „избягат” от своите реални проблеми, свързани с тяхното усещане за самите тях. Насочват се към единствено възможната им себереализация – чрез собственото тяло – нещо, което изцяло им принадлежи и което те могат да контролират и използват за сравнения, постижения или чрез което да се конкурират.
Този модел на мислене и поведение в началото на 20 век се поддържа от движенията за женска еманципация. Отрича се закръглеността на фигурата на жената-майка и жената-домакиня, чието място е далеч от външния свят. Крехкото, слабо и деликатно тяло се утвърждава като символ на съвременната жена, която вече се стреми към изява и реализация на своята индивидуалност, интелект и професионализъм в света на мъжете. Подобрените обаче социално-икономически и битови условия в индустриалното общество са предпоставка за повишаване на средното телесно тегло на населението, затова стремежът към слаба телесна фигура прави напълняването източник на безпокойство и тревога, особено сред представителите на висшата класа, при които рискът за това е най-голям. Идеализираната женска фигура изисква сериозни усилия за ограничаване на храненето и за непрекъснат контрол върху него. В края на 60-те и началото на 70-те години вече се наблюдава широко разпространение на хранителните разстройства, което продължава и днес. На слабото, красиво и елегантно тяло се гледа като на средство и изискване за успех. Естетичните идеали, представляващи нереалистични образци всъщност, се оказват трудно постижими и пораждат усещане за несигурност, малоценност и себеподценяване. Усъвършенстването на фигурата се поддържа и постоянно пропагандира от медии, диетични и фитнес индустрии. Налага се впечатлението, че теглото и фигурата не са биологична реалност, а въпрос на личен избор и инициатива.
По-голямата честота на хранителните разстройства днес при момичетата се обяснява донякъде и с промяната на тялото през пубертета, което ги отдалечава от съвременните критерии за идеална фигура. Телесните промени се преживяват с неудовлетвореност и безпокойство, чувствителността към външността е подчертана и се засилва вниманието към собственото тяло. За първи път храната започва да се свързва както с телесните промени, така и с осъзнаването на новата роля на тялото, включително и сексуалната. Така вероятността храненето да се превърне в проблем, а храната – във враг, отдушник, „приятел”, бягство или измамно удоволствие, нараства.
Всичко това създава предпоставки и нагласи за абнормно хранително поведение и психични разстройства на храненето. За съжаление се наблюдава тенденция те да се превърнат в болестта на 21 век, засягаща предимно бялата раса и женския пол, пубертетната и млада възраст, в по-високите интелектуални и материални слоеве на развитите общества.
Днес жените търсят все повече професионална, интелектуална и материална реализация. Насочват се и успяват в професии, били преди изключително мъжка територия. Носейки все още обаче в себе си „чувството за малоценност от това, че са жени”, някои продължават да се стремят да отговарят на онези мъжки критерии във все още доминирания от мъжете свят, от които зависи те да са харесвани, одобрени и приети. Основното средство вече е атрактивната външност, която се превръща в решаващо условие както за професионална кариера, така и за партньорство. Но жената все още е ангажирана, особено вътрешно, с ролята си на майка и домакиня. Когато за някои жени това се превърне в дълбок, неразрешим вътрешен конфликт, пораждащ несигурност и чувство за вина, много вероятно е да започнат да използват именно храната и телата си, за да изразят своето страдание и дискомфорт. Най-често това е начинът да намалят напрежението и тревожността, резултат от техния вътрешен конфликт, както и да върнат чувството си за „контрол върху живота си”. Превръщайки телата си в територия за борба със собствените си психологически проблеми, те не само че остават нерешени, но и се задълбочават – понякога до летален изход.
Каквито и да са причините, обясняващи появата и развитието на хранителните разстройства, факт е, че те причиняват огромна болка, дълбоко страдание и усещане за самотност в този луд свят. Свят, в който все още „възпитанието” повелява, че оцеляването зависи от придържането към предразсъдъци, от унищожаването на спонтанността и онази дълбока чувствителност, израз на истинската ни същност. Свят, в който на чувствата и емоциите се гледа като на слабост и недостатък. Свят, в който „успехът” и имиджът са всичко, а онази, отдаващата и топла обич, внимание и подкрепа – е, можем да минем и без тях – в името на...........какво?
Как се справят с всичко това страдащите от хранителни разстройства! Ами с хранителни разстройства. Те са тяхното убежище и отчаян опит за оцеляване. Те са глух вик за помощ на истинското Човешко същество и личност – крехка, нежна и ранима, нуждаеща се толкова много от топлина, любов и подкрепа. Все неща, от които всъщност зависи преодоляването и справянето с проблеми, далеч отвъд тялото и храната.
Храним се не само с това, което е на трапезата ни. Храним се и емоционално – в общуването с другите, изкуството, природата, когато обичаме и сме обичани, когато сме щастливи и когато съпреживяваме щастието на любимите ни хора, когато даваме спонтанно и свободно израз на себе си и приемаме това и в другите.
Факт е, че единствено човек има способността да упражни съзнателен, когнитивен контрол върху храната и храненето. Само той може да ги регулира с волята си по начин, по който тяхното значение и послание да стане израз на нещо повече за него.
Как и кога храната и храненето от един жизненоважен процес за здравето на човека се превръщат в хранително разстройство? Как функциите им са се изродили така, че стават симптом на дълбоко емоционално и физическо страдание?
В исторически план съвременните хранителни разстройства се появяват в края на 19 век. Буржоазната култура на това време налага определена социално-психологическа атмосфера и манталитет. В буржоазното семейство, отличаващо се със затвореност, доминираща роля има мъжът. Йерархията е строго определена и ревниво поддържана. Между членовете на семейството има силна свързаност, а децата са възпитавани в строги правила, подчиняемост и отговорност. Храненето в буржоазното семейство е било превърнато в свещен ритуал. Голямо значение се е придавало не само на качеството на храната, приготвянето и видът й, но и на самата култура на хранене и гастрономическа естетика. За жените, живеещи в изцяло мъжки свят, всичко това придобива смисъл на морален показател. Символи на възвишеност, душевна чистота и социален престиж стават прекомерното ангажиране с този вид естетика, маниери и обноски. Дистанцирането от храненето и стремежът към слабо тяло става начинът „изисканите” жени всъщност да забравят, да „избягат” от своите реални проблеми, свързани с тяхното усещане за самите тях. Насочват се към единствено възможната им себереализация – чрез собственото тяло – нещо, което изцяло им принадлежи и което те могат да контролират и използват за сравнения, постижения или чрез което да се конкурират.
Този модел на мислене и поведение в началото на 20 век се поддържа от движенията за женска еманципация. Отрича се закръглеността на фигурата на жената-майка и жената-домакиня, чието място е далеч от външния свят. Крехкото, слабо и деликатно тяло се утвърждава като символ на съвременната жена, която вече се стреми към изява и реализация на своята индивидуалност, интелект и професионализъм в света на мъжете. Подобрените обаче социално-икономически и битови условия в индустриалното общество са предпоставка за повишаване на средното телесно тегло на населението, затова стремежът към слаба телесна фигура прави напълняването източник на безпокойство и тревога, особено сред представителите на висшата класа, при които рискът за това е най-голям. Идеализираната женска фигура изисква сериозни усилия за ограничаване на храненето и за непрекъснат контрол върху него. В края на 60-те и началото на 70-те години вече се наблюдава широко разпространение на хранителните разстройства, което продължава и днес. На слабото, красиво и елегантно тяло се гледа като на средство и изискване за успех. Естетичните идеали, представляващи нереалистични образци всъщност, се оказват трудно постижими и пораждат усещане за несигурност, малоценност и себеподценяване. Усъвършенстването на фигурата се поддържа и постоянно пропагандира от медии, диетични и фитнес индустрии. Налага се впечатлението, че теглото и фигурата не са биологична реалност, а въпрос на личен избор и инициатива.
По-голямата честота на хранителните разстройства днес при момичетата се обяснява донякъде и с промяната на тялото през пубертета, което ги отдалечава от съвременните критерии за идеална фигура. Телесните промени се преживяват с неудовлетвореност и безпокойство, чувствителността към външността е подчертана и се засилва вниманието към собственото тяло. За първи път храната започва да се свързва както с телесните промени, така и с осъзнаването на новата роля на тялото, включително и сексуалната. Така вероятността храненето да се превърне в проблем, а храната – във враг, отдушник, „приятел”, бягство или измамно удоволствие, нараства.
Всичко това създава предпоставки и нагласи за абнормно хранително поведение и психични разстройства на храненето. За съжаление се наблюдава тенденция те да се превърнат в болестта на 21 век, засягаща предимно бялата раса и женския пол, пубертетната и млада възраст, в по-високите интелектуални и материални слоеве на развитите общества.
Днес жените търсят все повече професионална, интелектуална и материална реализация. Насочват се и успяват в професии, били преди изключително мъжка територия. Носейки все още обаче в себе си „чувството за малоценност от това, че са жени”, някои продължават да се стремят да отговарят на онези мъжки критерии във все още доминирания от мъжете свят, от които зависи те да са харесвани, одобрени и приети. Основното средство вече е атрактивната външност, която се превръща в решаващо условие както за професионална кариера, така и за партньорство. Но жената все още е ангажирана, особено вътрешно, с ролята си на майка и домакиня. Когато за някои жени това се превърне в дълбок, неразрешим вътрешен конфликт, пораждащ несигурност и чувство за вина, много вероятно е да започнат да използват именно храната и телата си, за да изразят своето страдание и дискомфорт. Най-често това е начинът да намалят напрежението и тревожността, резултат от техния вътрешен конфликт, както и да върнат чувството си за „контрол върху живота си”. Превръщайки телата си в територия за борба със собствените си психологически проблеми, те не само че остават нерешени, но и се задълбочават – понякога до летален изход.
Каквито и да са причините, обясняващи появата и развитието на хранителните разстройства, факт е, че те причиняват огромна болка, дълбоко страдание и усещане за самотност в този луд свят. Свят, в който все още „възпитанието” повелява, че оцеляването зависи от придържането към предразсъдъци, от унищожаването на спонтанността и онази дълбока чувствителност, израз на истинската ни същност. Свят, в който на чувствата и емоциите се гледа като на слабост и недостатък. Свят, в който „успехът” и имиджът са всичко, а онази, отдаващата и топла обич, внимание и подкрепа – е, можем да минем и без тях – в името на...........какво?
Как се справят с всичко това страдащите от хранителни разстройства! Ами с хранителни разстройства. Те са тяхното убежище и отчаян опит за оцеляване. Те са глух вик за помощ на истинското Човешко същество и личност – крехка, нежна и ранима, нуждаеща се толкова много от топлина, любов и подкрепа. Все неща, от които всъщност зависи преодоляването и справянето с проблеми, далеч отвъд тялото и храната.
понеделник, 1 декември 2008 г.
ПОСТТРАВМАТИЧНО РАЗСТРОЙСТВО
Това е разстройство, при което пациентът страда от травма, която е или той вярва, че е, заплаха за физическата и психическата му цялост, за живота му. Колкото по-тежка е травмата, толкова по-тежко е и заболяването. Характерно е усещането за пълна безпомощност. Сънят е нарушен. Пациентът избягва да мисли за проблема, но по време на сън споменът се връща – под формата на кошмари и интрузивни мисли. Появяват се соматични симптоми – главоболие, замаяност, болки в гърдите и стомаха. Изпитва гняв, тревожност, раздразнение, а понякога и пристъпи на насилие. Често концентрацията и паметта са нарушени. Наблюдава се и стряскане от леко движение. Високото ниво на тревожност води до избягващо поведение – на всичко, което събужда спомена за травмата, съпроводено от интрузивни симптоми. Преживяването на травмата предизвиква повторно дисстрес, а пациентът има усещането , че „губи ума си”. Усещането за загуба и за липса на контрол върху живота е огромно.
Елементи, напомнящи за травмата, също отключват физиологични симптоми. Симптом на избягването е и да не се мисли за травматичното събитие и за действия, свързани с него. Възможно е да се отчете и психогенна амнезия, изразяваща се в забравяне на най-страшното. Често се наблюдава коморбидност с депресия. Такива пациенти понякога избират „самолечение” с алкохол, дори с дрога. Характерно е избягването на контакти с хора, самоизолиране и отдръпване, дори заключване в отделна стая. Затова от изключителна значимост е организирането на социална подкрепа и реинтеграция в семейството и социалното обкръжение, разбира се със съгласие на партньорите.
Диагноза посттравматично разстройство не бива да се поставя преди да са изминали поне 30 дни от травмата. Важна е и преценката за момента, в който да започне лечението. Ако има юридически въпроси за разрешаване, в процеса на които следва да се има пред вид, че травмата продължава /напр. при сексуална травма, прегледи, разпити, съдебни дела/ или при домашно насилие, когато потърпевшият е още във връзката и се чувства заплашен, е добре терапията да започне след приключването на такива обстоятелства.
В емоционално-психологичен аспект при такива пациенти се отчита наличието на идеи за себе си, другите и света по посока на изкривени вярвания и ригидни представи, свъхкритичност и самообинения, чувство за вина, срам и провал, несправедливост и ранимост. Изказват мисли като „трябваше да се сетя, трябваше да знам, трябваше да разбера” , които предизвикват от една страна гняв, тъга, страх, срам, а от друга водят до дисфункционално поведение.
В условията на терапевтичния процес и подкрепа с такива пациенти следва да се има предвид, че едно психично разстройство е локализиран израз на по-общо разстройство на личността и проява на нейната дисфункционалност. Затова е важно да се лекува не единствено травмата, отключила посттравматичното разстройство, но и цялостната личност на човека.
Елементи, напомнящи за травмата, също отключват физиологични симптоми. Симптом на избягването е и да не се мисли за травматичното събитие и за действия, свързани с него. Възможно е да се отчете и психогенна амнезия, изразяваща се в забравяне на най-страшното. Често се наблюдава коморбидност с депресия. Такива пациенти понякога избират „самолечение” с алкохол, дори с дрога. Характерно е избягването на контакти с хора, самоизолиране и отдръпване, дори заключване в отделна стая. Затова от изключителна значимост е организирането на социална подкрепа и реинтеграция в семейството и социалното обкръжение, разбира се със съгласие на партньорите.
Диагноза посттравматично разстройство не бива да се поставя преди да са изминали поне 30 дни от травмата. Важна е и преценката за момента, в който да започне лечението. Ако има юридически въпроси за разрешаване, в процеса на които следва да се има пред вид, че травмата продължава /напр. при сексуална травма, прегледи, разпити, съдебни дела/ или при домашно насилие, когато потърпевшият е още във връзката и се чувства заплашен, е добре терапията да започне след приключването на такива обстоятелства.
В емоционално-психологичен аспект при такива пациенти се отчита наличието на идеи за себе си, другите и света по посока на изкривени вярвания и ригидни представи, свъхкритичност и самообинения, чувство за вина, срам и провал, несправедливост и ранимост. Изказват мисли като „трябваше да се сетя, трябваше да знам, трябваше да разбера” , които предизвикват от една страна гняв, тъга, страх, срам, а от друга водят до дисфункционално поведение.
В условията на терапевтичния процес и подкрепа с такива пациенти следва да се има предвид, че едно психично разстройство е локализиран израз на по-общо разстройство на личността и проява на нейната дисфункционалност. Затова е важно да се лекува не единствено травмата, отключила посттравматичното разстройство, но и цялостната личност на човека.
петък, 28 ноември 2008 г.
Защо ли обгрижването е форма на контрол?
Да контролираш някого завоалирано с „много грижа” всъщност е обратното на това да го обичаш. Вече чувам негодуванието на всички, за които това не е така, а е висша проява на любов.
Контролирането на друго човешко същество е невротична нужда. Нужда, която има общо с необходимостта от „равновесието” на контролиращия, чието усещане за сигурност се основава на илюзията, че има власт над другите, както и с дълбоко фрустрираната му потребност от преживяване за ценност на собствената му личност.
Когато някой има потребност – осъзната или неосъзната - да е „отгоре” и ако това за него е критерият за доказване на неговата значимост, понякога и с много рафинирани и изтънчени средства, с прикриване на истинските мотиви за надмощие и превъзходство зад „грижа, раздаване, жертване”, то това няма нищо общо с обичта и истинската грижа за другия, а с доказване на собствената значимост и важност. Да помагаме, да се раздаваме, да се жертваме за другите – това всъщност е маската на алтруизма, зад която е скрита потребността от „възхищавайте ми се”.
Да се чувстваме значими и полезни, като контролираме другите, всъщност е признак на слабост, не на сила. Това най-често са хора, които чрез друго човешко същество искат да решават собствения си конфликт и проблем за своята личност и себеусещане. И горко на онези, които откажат или отблъснат „грижите” или „полезния контрол”. То те веднага се превръщат в „неблагодарници, които не оценяват какво се прави за тях”. Целта на „даващия” всъщност е да се почувства той добре и да се преживее със заслугата за резултата. Ами ако това даване прехвърля нуждата на взимащия! Освен това тези, които дават, поставят взимащите в по-нисша позиция, в положение на жертви, а жертвите обикновено негодуват и мразят благодетелите си. И всъщност контролиращите с „много любов”, предлагайки и взимайки решения за живота на другите, в чий свят искат да живеят – като че ли в този на обгрижвания. Грижат се за другия, за да не мислят за себе си и своите проблеми. Но това е бягство от техния собствен живот.
Колко от нас правят нещата за другите като подаръци за тях? Без да очакват вечна благодарност или издължаване. Или това, което правим за другия, е за да го променим по начин, удобен за нас? Защото истинската обич и грижа за другия е това, от което той има нужда, а не това, от което ние решаваме, че има нужда.
Всички ние имаме потребности и от тяхното задоволяване зависи нашето усещане за щастие, нашето емоционално и физическо здраве. Но не е възможно друго човешко същество да запълни каквато и да е празнина в нас, като го обсебим и задушим с „любовта” си. Ако се раздаваме, обгрижвайки другите, очаквайки от тях те да ни поставят там, където бихме искали – на пиедестала на уважението, възхищението и признанието, то често ще бъдем разочаровани. Нашите нужди са си наша отговорност. И ние трябва да се учим как да се грижим за тях.
Контролирането на друго човешко същество е невротична нужда. Нужда, която има общо с необходимостта от „равновесието” на контролиращия, чието усещане за сигурност се основава на илюзията, че има власт над другите, както и с дълбоко фрустрираната му потребност от преживяване за ценност на собствената му личност.
Когато някой има потребност – осъзната или неосъзната - да е „отгоре” и ако това за него е критерият за доказване на неговата значимост, понякога и с много рафинирани и изтънчени средства, с прикриване на истинските мотиви за надмощие и превъзходство зад „грижа, раздаване, жертване”, то това няма нищо общо с обичта и истинската грижа за другия, а с доказване на собствената значимост и важност. Да помагаме, да се раздаваме, да се жертваме за другите – това всъщност е маската на алтруизма, зад която е скрита потребността от „възхищавайте ми се”.
Да се чувстваме значими и полезни, като контролираме другите, всъщност е признак на слабост, не на сила. Това най-често са хора, които чрез друго човешко същество искат да решават собствения си конфликт и проблем за своята личност и себеусещане. И горко на онези, които откажат или отблъснат „грижите” или „полезния контрол”. То те веднага се превръщат в „неблагодарници, които не оценяват какво се прави за тях”. Целта на „даващия” всъщност е да се почувства той добре и да се преживее със заслугата за резултата. Ами ако това даване прехвърля нуждата на взимащия! Освен това тези, които дават, поставят взимащите в по-нисша позиция, в положение на жертви, а жертвите обикновено негодуват и мразят благодетелите си. И всъщност контролиращите с „много любов”, предлагайки и взимайки решения за живота на другите, в чий свят искат да живеят – като че ли в този на обгрижвания. Грижат се за другия, за да не мислят за себе си и своите проблеми. Но това е бягство от техния собствен живот.
Колко от нас правят нещата за другите като подаръци за тях? Без да очакват вечна благодарност или издължаване. Или това, което правим за другия, е за да го променим по начин, удобен за нас? Защото истинската обич и грижа за другия е това, от което той има нужда, а не това, от което ние решаваме, че има нужда.
Всички ние имаме потребности и от тяхното задоволяване зависи нашето усещане за щастие, нашето емоционално и физическо здраве. Но не е възможно друго човешко същество да запълни каквато и да е празнина в нас, като го обсебим и задушим с „любовта” си. Ако се раздаваме, обгрижвайки другите, очаквайки от тях те да ни поставят там, където бихме искали – на пиедестала на уважението, възхищението и признанието, то често ще бъдем разочаровани. Нашите нужди са си наша отговорност. И ние трябва да се учим как да се грижим за тях.
петък, 21 ноември 2008 г.
ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ............., страх, тревога, паника!
Природата ни напомни за себе си наскоро с двата земетръсни труса. Дали сме се чувствали уплашени по време на земетресението? Естествено, че да. Всяко живо същество изпитва страх, когато животът му е застрашен.
Когато обаче се създава и често внушава, например от медиите, усещане за катастрофалност и едва ли не за безизходност, чрез информация, поднесена по един манипулативен начин, то тогава някаква критична ситуация наистина би се отразила по-тежко на онези хора, предразположени към състояния на висока тревожност. Вместо да се търсят и предлагат решения от така наречената четвърта власт – медиите - ориентирани към създаване на чувство за по-голяма сигурност и спокойствие в кризисни моменти, като че ли по-често се търси друг ефект. Самите медии признават, че „добрата новина е лошата новина”.
Когато човек е наясно с параметрите на заплахата и с подходящите поведенчески отговори в условия на застрашеност, той би имал повече усещане за сигурност и контрол върху ситуацията. В този ред на мисли би могло да помогне и да внесе спокойствие една ясна, конкретна информация за адекватните начини за поведение и справяне в критична ситуация, например от специалистите на Гражданска защита, а не да се акцентира преди всичко върху крайно негативните последици от стреса, преживян след земетресението.
Хората са различни и всеки има различен капацитет както за справяне в критични ситуации, така и с последиците от тях, каквато безспорно е тази с преживяното от нас земетресение.
А от психологическа гледна точка страхът е целесъобразна емоционална реакция, която мобилизира ресурсите ни за справяне с ясна и конкретна заплаха. Човек се страхува както по свои, субективни, интимно-лични причини, свързани с важни за него събития или хора, така и по обективни – каквито са например природните катаклизми. Страхът е неприятно чувство, което се отразява на нашите мисли и поведение. Но той може да прерасне в тревожност, която вече е емоция, свързана с вероятна и не съвсем ясна опасност. Тревожността е ориентирана най-често към бъдещето и касае нашето усещане за сигурност и контрол над живота ни. В състояние на тревожност има обаче вероятност от една страна опасността да се надцени, а от друга – човек да подцени възможностите си за справяне. Това пречи да бъде направена една по-реалистична оценка на обективно застрашаващата ситуация, на която да се отговори с адекватни средства и действия.
Една конкретна, критична ситуация обаче, било то и едно земетресение от трета, четвърта степен, не би могло да бъде основната и единствена причина за появата на някакво психично разстройство, което да повлияе в негативен план цялото функциониране на човек. То би могло да се яви единствено като отключващ фактор, който само в съчетание с определени вътрешни емоционални-личностови предпоставки, да доведе до някакво психично разстройство. Земетресението, само по себе си, като природен факт, ако имаше силата да предизвика психично разстройство, то тогава в Япония, където това е почти ежедневие, всички щяха да са психично болни.
Ако тревожността е характеристика на личността на човек, то той през нейната призма ще преценява и преживява и други житейски ситуации. Когато човек е предразположен към състояния на висока тревожност, то тогава една криза наистина ще му се отрази по-сериозно и тежко. Но на това следва да се погледне като на индикация, че такъв човек има склонността да интерпретира и преживява нещата по начин, носещ му усещане за несигурност, нестабилност и дълбоко неудоволствие. Този, който е в състояние да вземе решение да се обърне към специалист, би могъл да получи необходимата помощ за разрешаване на своите проблеми.
Когато обаче се създава и често внушава, например от медиите, усещане за катастрофалност и едва ли не за безизходност, чрез информация, поднесена по един манипулативен начин, то тогава някаква критична ситуация наистина би се отразила по-тежко на онези хора, предразположени към състояния на висока тревожност. Вместо да се търсят и предлагат решения от така наречената четвърта власт – медиите - ориентирани към създаване на чувство за по-голяма сигурност и спокойствие в кризисни моменти, като че ли по-често се търси друг ефект. Самите медии признават, че „добрата новина е лошата новина”.
Когато човек е наясно с параметрите на заплахата и с подходящите поведенчески отговори в условия на застрашеност, той би имал повече усещане за сигурност и контрол върху ситуацията. В този ред на мисли би могло да помогне и да внесе спокойствие една ясна, конкретна информация за адекватните начини за поведение и справяне в критична ситуация, например от специалистите на Гражданска защита, а не да се акцентира преди всичко върху крайно негативните последици от стреса, преживян след земетресението.
Хората са различни и всеки има различен капацитет както за справяне в критични ситуации, така и с последиците от тях, каквато безспорно е тази с преживяното от нас земетресение.
А от психологическа гледна точка страхът е целесъобразна емоционална реакция, която мобилизира ресурсите ни за справяне с ясна и конкретна заплаха. Човек се страхува както по свои, субективни, интимно-лични причини, свързани с важни за него събития или хора, така и по обективни – каквито са например природните катаклизми. Страхът е неприятно чувство, което се отразява на нашите мисли и поведение. Но той може да прерасне в тревожност, която вече е емоция, свързана с вероятна и не съвсем ясна опасност. Тревожността е ориентирана най-често към бъдещето и касае нашето усещане за сигурност и контрол над живота ни. В състояние на тревожност има обаче вероятност от една страна опасността да се надцени, а от друга – човек да подцени възможностите си за справяне. Това пречи да бъде направена една по-реалистична оценка на обективно застрашаващата ситуация, на която да се отговори с адекватни средства и действия.
Една конкретна, критична ситуация обаче, било то и едно земетресение от трета, четвърта степен, не би могло да бъде основната и единствена причина за появата на някакво психично разстройство, което да повлияе в негативен план цялото функциониране на човек. То би могло да се яви единствено като отключващ фактор, който само в съчетание с определени вътрешни емоционални-личностови предпоставки, да доведе до някакво психично разстройство. Земетресението, само по себе си, като природен факт, ако имаше силата да предизвика психично разстройство, то тогава в Япония, където това е почти ежедневие, всички щяха да са психично болни.
Ако тревожността е характеристика на личността на човек, то той през нейната призма ще преценява и преживява и други житейски ситуации. Когато човек е предразположен към състояния на висока тревожност, то тогава една криза наистина ще му се отрази по-сериозно и тежко. Но на това следва да се погледне като на индикация, че такъв човек има склонността да интерпретира и преживява нещата по начин, носещ му усещане за несигурност, нестабилност и дълбоко неудоволствие. Този, който е в състояние да вземе решение да се обърне към специалист, би могъл да получи необходимата помощ за разрешаване на своите проблеми.
Абонамент за:
Публикации (Atom)