ПОСТТРАВМАТИЧНО РАЗСТРОЙСТВО

Това е разстройство, при което пациентът страда от травма, която е или той вярва, че е, заплаха за физическата и психическата му цялост, за живота му. Колкото по-тежка е травмата, толкова по-тежко е и заболяването. Характерно е усещането за пълна безпомощност. Сънят е нарушен. Пациентът избягва да мисли за проблема, но по време на сън споменът се връща – под формата на кошмари и интрузивни мисли. Появяват се соматични симптоми – главоболие, замаяност, болки в гърдите и стомаха. Изпитва гняв, тревожност, раздразнение, а понякога и пристъпи на насилие. Често концентрацията и паметта са нарушени. Наблюдава се и стряскане от леко движение. Високото ниво на тревожност води до избягващо поведение – на всичко, което събужда спомена за травмата, съпроводено от интрузивни симптоми. Преживяването на травмата предизвиква повторно дисстрес, а пациентът има усещането , че „губи ума си”. Усещането за загуба и за липса на контрол върху живота е огромно.
Елементи, напомнящи за травмата, също отключват физиологични симптоми. Симптом на избягването е и да не се мисли за травматичното събитие и за действия, свързани с него. Възможно е да се отчете и психогенна амнезия, изразяваща се в забравяне на най-страшното. Често се наблюдава коморбидност с депресия. Такива пациенти понякога избират „самолечение” с алкохол, дори с дрога. Характерно е избягването на контакти с хора, самоизолиране и отдръпване, дори заключване в отделна стая. Затова от изключителна значимост е организирането на социална подкрепа и реинтеграция в семейството и социалното обкръжение, разбира се със съгласие на партньорите.
Диагноза посттравматично разстройство не бива да се поставя преди да са изминали поне 30 дни от травмата. Важна е и преценката за момента, в който да започне лечението. Ако има юридически въпроси за разрешаване, в процеса на които следва да се има пред вид, че травмата продължава /напр. при сексуална травма, прегледи, разпити, съдебни дела/ или при домашно насилие, когато потърпевшият е още във връзката и се чувства заплашен, е добре терапията да започне след приключването на такива обстоятелства.
В емоционално-психологичен аспект при такива пациенти се отчита наличието на идеи за себе си, другите и света по посока на изкривени вярвания и ригидни представи, свъхкритичност и самообинения, чувство за вина, срам и провал, несправедливост и ранимост. Изказват мисли като „трябваше да се сетя, трябваше да знам, трябваше да разбера” , които предизвикват от една страна гняв, тъга, страх, срам, а от друга водят до дисфункционално поведение.
В условията на терапевтичния процес и подкрепа с такива пациенти следва да се има предвид, че едно психично разстройство е локализиран израз на по-общо разстройство на личността и проява на нейната дисфункционалност. Затова е важно да се лекува не единствено травмата, отключила посттравматичното разстройство, но и цялостната личност на човека.