ЩАСТИЕТО: Мисли и преживявания на психотерапевта

От няколко дни на книжния пазар е книгата ми „Щастието – мисли и преживявания на психотерапевта”.
В нея споделям своя житейски, личен, професионален, емоционален опит. Споделям всичко онова, до което съм имала шанса и възможността да се докосна и опозная – с ума и сърцето си – човека и неговата същност – като страхове и надежди; като потребности и очаквания; като слабости и сила; като болка и страдание, но и като желание и воля за радост и щастие.

Заслуга да се появи тази книга има и моя много скъпа приятелка, на която принадлежи идеята за блога. По стечение на обстоятелствата освен материалите, поместени в него, написах още няколко за едно списание, както и други, непубликувани тогава все още. След време, отново тя, предложи да събера всичко написано до момента в книга. Беше ми необходимо известно време, за да оценя и приема идеята, чийто смисъл открих във възможността за среща и споделеност – между мен и бъдещите читатели. За мен ще бъде чест, ако те открият в книгата онези моменти, които ще докоснат ума, сърцето и душата им и ще им помогнат по пътя на тяхното щастие.

А защо посланието на книгата ми е ЩАСТИЕТО?

ЗАЩОТО:

ЩАСТИЕ! Бленувано, мечтано, недостижимо, непостижимо, възможно, желано?!
Щастието – като философска или морална категория? Щастието като състояние на духа или пък успехите ни – като външен, материален негов израз? Щастието като резултат от отношенията и свързаността ни с другите и света или като усещане за онова състояние на умиротворение и хармония в самите нас, на онази благодарност и любов, които изпълват цялото ни същество и чийто смисъл е да ги подарим?
Вероятно всеки има своето разбиране и усещане за щастие. Вероятно всеки го открива както в различни неща, така и по свой, уникален начин. Дали това ще е в някоя значима за нас победа или пък в реализиране на представата ни за нашето призвание, за нашето място под слънцето? А може би в статуса, към който се стремим или в пък в онези, „малките” мигове на дълбока и истинска съпричастност и свързаност с другите?
Можем да твърдим, че щастието е невъзможно, защото........................
Можем дори да вярваме, че то е измислица на „излишно” или странно емоционалните представители на човешкия род. Можем от страх да си признаем, че за нас то е непостижимо, да се самозаблуждаваме, че не ни е нужно, за да изживеем живота си.
Истината обаче е, че няма човешко същество, което да не копнее за щастие. Та нали в това е смисълът на цялото ни съществуване! Защо ли? Защото щастието, под каквато и форма да го търсим и откриваме, е онова човешко състояние, което ни прави здрави, пълноценни и живи. Има ли някой, който да не желае това за себе си?
Ако човек е способен да погледне в цялост живота си, няма как да не си даде сметка, че смисълът на всичко, което е правил или пък не, е всъщност търсене на щастието. Няма живо човешко същество, което да не стреми към него, към удоволствието и удовлетвореността. Но е вярно също така, че само някои успяват. И това са тези, които не се „плъзгат по повърхността” на живота. Това са тези, които съзнавайки и признавайки вътрешните си конфликти, страхове и неудовлетвореност, не ги обясняват и оправдават с неща извън тях. Те не чакат някой или нещо извън тях да „им донесе щастие”, ето така, наготово. Това са хора, които в търсене на себе си и своята цялост, откриват пътя към щастието, пътят към онази свобода и спонтанност на духа, хармония и вътрешна усмивка, които казват – животът е прекрасен, има смисъл и приемам да съм тук и сега.

Жената наистина ли е слабият пол /и какво е това слаб пол/

Защо жената е набедена за представител на слаб пол? Заради липсата на физическа сила, такава, каквато притежават мъжете? Заради недостиг на интелект, качества, способности, но съизмерени с какви, чии и кой е определил критериите за тях? И защо ако жената не притежава физическата сила на мъжа или мъжкия израз на агресивност и социална пробивност това да е недостатък, а не просто различност?
Да, природата на жената е различна от тази на мъжа, но това е нейна естествена характеристика, а не слабост и непълноценност. Тя е по-пасивна, но и гъвкава. Интуитивна, чувствителна и емоционална, но не лабилна. Способна да проявява такт, деликатност и търпение, тя е прозорлива, мъдра и адаптивна. Все качества и способности, осигурили й стабилност и оцеляване в един мъжки свят.
Можем да се запитаме какво не достига на мъжа в сравнение с жената? Можем да поставим въпроса изобщо защо се правят тези обобщения – слаб пол, силен пол. На кого е нужно това противопоставяне на половете по признаци, определени като недостатъци, когато става въпрос всъщност за различия, които в зависимост от обстоятелствата често се оказват предимства. Не е ли по-правилно да говорим за лични способности и качества и преди всичко за личностна реализация? Има толкова осъществили се жени, които превъзхождат непораснали все още мъже. Както и един зрял мъж превъзхожда жената-дете, останала инфантилна в афективното си развитие или пък онази, без стремеж да притежава собствена личност и избрала ролята на „добавка” към мъжа, виждайки своята реализация единствено чрез него.
За съжаление определената през вековете второстепенна роля на жената е актуална и днес като усещане за непълноценност и слабост при много жени. И това е така, защото те все още преценяват себе си през призмата на мъжките критерии, в които са наслоени доста предразсъдъци.
Всъщност, оказва се, че жените живеят по чужди за тях норми и правила – относно външността си или „приемливото” поведение /за кого/, относно това, че „трябва” да се омъжи, „трябва” да роди дете и то във време, определено като най-подходящо от обществото /т.е. нормата/. Абсурдно е, че жената все още „трябва” да понася, т.е. да пренебрегва собствените си потребности и личност, някои мъжки поведения, защото на мъжа му било позволено единствено поради факта, че бил мъж. /Сещам се за моя пациентка, чийто съпруг, по нейните думи, открито и безцеремонно я пренебрегвал заради друга жена, но тя следвала „разбирането”, че дори това да я наранява, „той все пак е мъж”. Или пък за друга, която имаше малко дете и поемаше почти цялата отговорност и грижи, чак до изнемога, защото той имал нужда от почивка и разтоварване с приятели./
Става въпрос всъщност за различни начини, по които жената приема „своята малоценност и слабост” и реакцията й спрямо тях. И колкото повече в тях прозира липсата на себеуважение, на увереност, че са способни да успеят в живота си, колкото повече пренебрегват собствените си нужди и чувства, колкото повече приемат да живеят в състояние на дълбок мазохизъм, толкова по-трудно ще се справят с чувството си за непълноценност от това, че са „слабият пол”, за да си възвърнат истинската сила и женственост.
Следва да се знае обаче, че по такъв начин реагират преди всичко жени, при които женствеността, която означава вътрешна сила, мъдрост и спокойствие, е деформирана и кастрирана. Най-често те са отгледани в атмосфера без истинска радост и обич, но затова пък с много предразсъдъци. Връзката между родителите по-скоро е била неудовлетворителна, лишена от близост и дълбочина, от любов и страст. Отношенията на дъщерите с майките им са били сложни и трудни. Тези майки, самите те дълбоко фрустрирани в усещането и ролята им на жени и съпруги, превръщат дъщерите си в изкупителни жертви на тяхното нещастие и вътрешна празнота, злоупотребявайки с ролята си на майки. Непознавайки що е истинска сила и женственост, авторитарни, деспотични, изискващи и задушаващи всеки порив за свобода и изява на индивидуалността на своите дъщери, настройващи ги срещу бащите им, превръщат момичето в едно неуверено, уплашено и песимистично същество, което започва да мисли за себе си, че е неудачница. Е как тогава това момиче да си повярва, че заслужава избор и щастие, че има право на любов, как изобщо да има самочувствие на пълноценно човешко същество, когато е „възпитавано” от майка, която е била нещастна и гневна, но не е направила нищо, за да промени положението си. Как това момиче да знае, че да си жена е нещо прекрасно и че няма нищо общо с образа на онази – нещастната, дълбоко самотна и гневна жена – нейната майка.
И ако мъжете диктуват правила и критерии, в които жените да се вместват, за да им се харесат, какво правят някои жени? Не поддържат ли и то понякога по-настървено и по-категорично и от мъжете тези правила и предразсъдъци? Така наказват ли, отмъщават ли – на кого, за какво? Нима не знаят, нима не чувстват колко пагубни са в своята крайност онези убеждения, които принизяват истинската същност и достойнство на жената? Колко жени наистина мислят, че „ако не е с манекенски размери, то не е възможно една жена да е очарователна и красива”!? Коя жена и майка наистина вярва, че „мястото на жената е до печката”, или че „жената трябва да търпи всичко и да зачеркне своята личност и чувства, за да......”, та да внушава на дъщеря си именно това!? Или по-скоро, съзнателно или не, някои действат на принципа „след като аз бях нещастна, от къде на къде ти ще си щастлива!” Може на някои това да звучи невероятно, невъзможно, грозно, може би са крайно възмутени? Всеки има право на мнение и позиция. /Сещам се тук за една моя пациентка, която се задушаваше във връзката с годеника си и искаше да сложи край на отношенията им. Когато споделила с майка си, че се чувства нещастна с този мъж, била подложена на ожесточена критика за това, „как тя постъпва неморално спрямо всички, които са очаквали от нея точно това, че ако не се омъжи за този „прекрасен” мъж, ще остане стара мома”. Това беше разстроило клиентката ми, която отказваше да повярва, че майка й я подценява като жена и личност и че за нея не е важно щастието на дъщеря й, а един формален брак. А и същият този прекрасен мъж обаче не можел да се справи с ревността си и вече беше посягал физически на моята клиентка, нещо, което тя беше споделяла с майка си. Шокирана и дълбоко разочарована от реакцията на майка си, тя все пак, дори и трудно, взе правилното за нея решение. По-късно сподели, че си дава сметка, че е било невъзможно нейната майка да я подкрепи, защото самата тя е живяла един празен и нещастен живот с баща й, „за пред хората”/.
Слава богу има и друг тип жени, които са наясно, че да си женствена, да си истинска жена, е качество. Те познават своята природа и се възползват от предимствата й. Това са жени, разбрали, че най-доброто, което могат да направят за себе си, е да запълват всеки миг от живота си с творчество, красота, топлина и състрадание. Техният живот е пълен, интензивен и духовен. Умеят да се вслушват във вътрешния си глас и да го следват. Те знаят, че един жест на съчувствие, състрадание и топлота е много повече, дава повече и е по-силен от всяка безмислена битка. Наясно са, че изчезването на Жената, която създава, бидейки такава, каквато е, би означавало изчезване на човечеството. Те са тези, които познават и притежават истинската женска сила – спокойствие, мъдрост, творчество и топлота. Те не са слаби и непълноценни. Те са Жени.

* * *

Израз на свобода и независимост, или поне на стремеж към тях, е човек да изказва мнение и позиция, да прави коментари – за нещо, което го е провокирало.
Изказвайки свое мнение, позиция или коментар, няма как, влагаме в тях свой мотив. Друг е въпросът доколко истинският мотив е осъзнат или остава неосъзнат. Но така или иначе, мотивът е личен, затова казваме и лично мнение. Ние държим на него и го защитаваме – защото то има стойност за нас. Защо ли? Защото искаме то отразява нас самите – като важни и значими – със своя опит и познание, чувствителност и преживявания, ценности и нужди. Отстоявайки личното си мнение, защитаваме всъщност както своето усещане за собствена значимост, така и правото си на свободно и независимо съществуване – дори заявено и само с едно различно от другите мнения. Нима в личната позиция не прозира желанието и потребността ни да сме по-специални, да сме индивидуалност, разпознаваема сред масата! А масата и характерният за нея комформизъм изключват, не позволяват вътрешна свобода и независимост, т.е., правото на лична позиция и индивидуалност. Там има сивота, уеднаквяване и безличност. Там има отказ от личното, различното и принуда за приемане на общото.
Най-лично осъзнатите неща, с които наистина бихме се отличили от масата и с които не се страхуваме да заявим своята вътрешна свобода и независимост, /защото наистина се чувстваме вътрешно свободни и независими/ аз мисля, че са тези, зад които открито и честно заставаме със своето лично име. Правим го както с отговорността, така и със съзнанието, че просто даваме – от своя опит, от своите мисли и чувства, от своя вътрешен свят – на тези, които искат и са готови да взимат. Знаем, че има и много други – лични мнения – и сме толерантни към тях, защото стойността и съдържанието на всяко мнение е съответно както на прозиращите в него лични мотиви и потребности, така и на нивото на личностно и емоционално израстване на човека.

Независимост и свобода

Аз лично съм убедена, че истинският стремеж, стойност и смисъл на човешкото съществуване е именно независимостта и свободата. /Това се потвърждава и от историята, която свидетелства за борбите не на един народ за свободен и независим живот./
В работата ми с пациенти идва момент, когато човекът срещу мен започва да разбира, както че е влагал съвсем погрешен смисъл в това, което е наричал свобода и независимост, така и че неговото съществуване е било всичко друго, но не и свободно и независимо, а по-скоро предопределено или подчинено на изисквания отвън и нямащи нищо общо или твърде малко общо с истинската същност и чувствителност на човека. Тогава възникват въпроси – „Кой и какъв всъщност съм аз, познавам ли се изобщо, това ли е животът, който искам за себе си? В лъжа и илюзия ли – за себе си, за другите, за света, за истинската етика, морал и ценности – съм живял? Нещата, които правя, израз на моята свобода, воля и мечти ли са или са в отговор на нещо друго? Това, че се чувствам болен, неудовлетворен, тревожен, нещастен, гневен, виновен, ............резултат от моята „свобода и независимост” ли е или от моята не свобода и не независимост?”
Искаме или не обаче, ние сме социални същества. Живеем заедно в едно общо социално пространство с другите членове на социума. Спазваме или пък не правила, норми и закони. Съобразяваме се или пък не с условности, предразсъдъци, традиции, изисквания – на държавата, на институциите, на „авторитетите”, на роднините, на близките, на семейството, на децата, на ............Другите! От най-ранна възраст ставаме и сме обект на наблюдение и най-вече на сравнение – с другите /кои, какви други/! Защото постоянно търпим критика, започваме не само да я очакваме, но и да се самоосъждаме, ако не дай си боже, сме различни от някои други, ако не правим нещата както е „правилно” и „прието” /от кого/! Чувстваме се отхвърлени, дори аутсайдери, ако не оправдаваме нечии „очаквания”, ако излизаме извън нечии очертания, критерии и изисквания – на обществото, на училището, на семейството. Става направо невъзможно и немислимо да се надяваме на „благоволение”, признание или приемане, ако не сме уеднаквени с другите, ако не сме приели доброволно ролята на сиви и безлични конформисти. Иначе – ще ни стигнат хорските одумки, ще предизвикаме общественото мнение! А това е страшно, особено тогава, когато са ни „научили”, че това са нещата, с които „трябва” да се съобразяваме в „нашия” живот.
Затова - да изберем онова „сигурното” – да сме един от всички, да приемем това, което ни налагат отвън! Да не се отличаваме и различаваме! Да живеем живота на другите, не нашия – така е по-безопасно, по-безрисково! Нищо, че ще страдаме, нищо, че ще имитираме живот! Нищо, че ще сме просто наблюдатели на изнизващия се покрай нас живот, но не и участници в него! Да живее псевдоиндивидуализмът”! Е, все ще намерим с какво да залъжем и себе си и другите, че сме „щастливи и успешни”. Че за какво са пристрастяванията, за какво е лицемерието и фалша! Ще се държим „възпитано”, така, както цял живот се е очаквало от нас! Ще се научим да се контролираме,/но в лошия смисъл/ ще се потискаме! Няма да даваме израз на чувствата си, ще крием и задържаме поривите си, ще надзираваме жестовете, усмивката си. Никакво отпускане! Никаква спонтанност!
Да, но някъде от дълбините на истинската ни природа човешкото ни същество, потискало и изтласквало чувства и емоции, започва да напомня за себе си и да се бунтува срещу тази и външна, и вътрешна скованост – със страдание и неудовлетворение, с гняв и вина, с тревога и болка, или пък с копнеж и надежда!? Заговаря интуицията – отричана, пренебрегвана, заради чисто рационално мислене и поведение, заради страха, че ние сме много повече от съществото в рамката, в която са ни поставили.
Е, тук има два пътя – някои разбират, че без свобода отвътре, няма свобода въобще и имат смелостта да си възвърнат своята автентичност и цялост, т.е. спонтанността. Научават се да приемат и да се радват на истинската природа на нещата, да се отпускат и наслаждават на хармонията в живота. Други, в негодуванието си, направо въстават срещу всичко, носещо за тях смисъла на конформизъм, потискане, норма и правило и възприемат прекалено освободено, разпасано или грубо поведение. Има и една друга категория хора – тези, които въпреки нещастието си, изобщо не им хрумва или отказват да приемат, че качеството на живота им може да зависи от тях. Те ще търсят, дори ще са убедени, че причините винаги са извън тях. Но подобен отказ от поемане на лична отговорност за собствения живот не води до нищо добро.
Така или иначе – от страх, от криворазбрана освободеност или пък от вътрешни противоречия – много слагат маската на фалшивата непринуденост. Тя обаче няма нищо общо с истинската спонтанност. Истинската спонтанност означава липса на страх и вътрешна независимост и свобода. Колкото повече робуваме на даден предразсъдък, натрапено ограничение или на сковаващо духа и цялото ни същество правило или норма, толкова повече ни е невъзможно да почувстваме и проумеем както себе си, така и света около нас. Защо ли? Защото нещата, които отвън ни ограничават, ни карат да се идентифицираме с определен модел, който някой някога си ни е посочил и наложил, като пример, който да следваме.
Когато живеем неприродосъобразно, т.е. в разрез и нашата истинска вътрешна природа – а това е нашата чувствителност, нашите интереси, нашите желания, нашите симпатии и антипатии към другите, когато сме „нащрек” и се страхуваме от живота и хората, тогава всъщност унищожаваме спонтанността и свободата на усещанията и действията си, унищожаваме нашата непринуденост. Живот наужким!
Да се изненадаме ли тогава, че хората имат емоционални-психически проблеми? Че се чувстват изгубени, самотни и нещастни?
Нито един проблем обаче не може да бъде решен, докато личността не поеме отговорността за решаването му. Да бъдем свободни и щастливи е въпрос на лично осъзнаване и личен избор, т.е. на лична отговорност. Истинската свобода е въпрос на собствено развитие и вътрешно израстване. Само тогава човешкото същество не може да се изхаби или деградира. Само тогава е в състояние да преоткрие своята истинска принадлежност към хората и света. Само тогава може да се радва на живота и да го живее пълнокръвно и пълноценно.
Човек става свободен само тогава, когато той сам се превърне за себе си във върховен закон. Това означава да си изгради свои критерии за добро и зло, които да спазва по собствено желание, а не по принуда. Правдивост, чистота, вярност и искреност към себе си – ето единствената мислима етика. Морал да, но не и морализаторстване!

Терапевтична група

Уважаеми посетители на блога,

обръщам се към всички,
за които следващата информация би представлявала интерес:

сформирам терапевтична група,

в която може да участва всеки,
който има желанието, нуждата и мотивацията
да развива своята личност и потенциал –
в условията на защитена среда, споделеност и подкрепа

За връзка с мен – тел. 0889-442-712

Защо хранителните разстройства засягат предимно жени

Храна и хранене – те са важна част от нашия живот, в чийто смисъл и съдържание се отразяват традиции и ритуали, значения и послания. Освен биологична функция, притежават и комуникативна, социална и психологическа. Те са начин на изразяване на отношение към себе си и другите, символ на любов и грижа, на сигурност и свързаност, на протест, наказание или отхвърляне. Храната е и лесно достъпен източник на удоволствие, което човек може да си осигури сам, независимо от другите. Да не забравяме, че и първата връзка между майка и дете също е свързана с храненето и именно от това, каква е тя – топла, откликваща, изпълнена с обич и грижа или формална и лишена от емоция и чувство, зависят възможностите за създаване на пълноценни емоционални контакти, доверие и близост, в бъдещия живот на човешкото същество.
Храним се не само с това, което е на трапезата ни. Храним се и емоционално – в общуването с другите, изкуството, природата, когато обичаме и сме обичани, когато сме щастливи и когато съпреживяваме щастието на любимите ни хора, когато даваме спонтанно и свободно израз на себе си и приемаме това и в другите.
Факт е, че единствено човек има способността да упражни съзнателен, когнитивен контрол върху храната и храненето. Само той може да ги регулира с волята си по начин, по който тяхното значение и послание да стане израз на нещо повече за него.
Как и кога храната и храненето от един жизненоважен процес за здравето на човека се превръщат в хранително разстройство? Как функциите им са се изродили така, че стават симптом на дълбоко емоционално и физическо страдание?
В исторически план съвременните хранителни разстройства се появяват в края на 19 век. Буржоазната култура на това време налага определена социално-психологическа атмосфера и манталитет. В буржоазното семейство, отличаващо се със затвореност, доминираща роля има мъжът. Йерархията е строго определена и ревниво поддържана. Между членовете на семейството има силна свързаност, а децата са възпитавани в строги правила, подчиняемост и отговорност. Храненето в буржоазното семейство е било превърнато в свещен ритуал. Голямо значение се е придавало не само на качеството на храната, приготвянето и видът й, но и на самата култура на хранене и гастрономическа естетика. За жените, живеещи в изцяло мъжки свят, всичко това придобива смисъл на морален показател. Символи на възвишеност, душевна чистота и социален престиж стават прекомерното ангажиране с този вид естетика, маниери и обноски. Дистанцирането от храненето и стремежът към слабо тяло става начинът „изисканите” жени всъщност да забравят, да „избягат” от своите реални проблеми, свързани с тяхното усещане за самите тях. Насочват се към единствено възможната им себереализация – чрез собственото тяло – нещо, което изцяло им принадлежи и което те могат да контролират и използват за сравнения, постижения или чрез което да се конкурират.
Този модел на мислене и поведение в началото на 20 век се поддържа от движенията за женска еманципация. Отрича се закръглеността на фигурата на жената-майка и жената-домакиня, чието място е далеч от външния свят. Крехкото, слабо и деликатно тяло се утвърждава като символ на съвременната жена, която вече се стреми към изява и реализация на своята индивидуалност, интелект и професионализъм в света на мъжете. Подобрените обаче социално-икономически и битови условия в индустриалното общество са предпоставка за повишаване на средното телесно тегло на населението, затова стремежът към слаба телесна фигура прави напълняването източник на безпокойство и тревога, особено сред представителите на висшата класа, при които рискът за това е най-голям. Идеализираната женска фигура изисква сериозни усилия за ограничаване на храненето и за непрекъснат контрол върху него. В края на 60-те и началото на 70-те години вече се наблюдава широко разпространение на хранителните разстройства, което продължава и днес. На слабото, красиво и елегантно тяло се гледа като на средство и изискване за успех. Естетичните идеали, представляващи нереалистични образци всъщност, се оказват трудно постижими и пораждат усещане за несигурност, малоценност и себеподценяване. Усъвършенстването на фигурата се поддържа и постоянно пропагандира от медии, диетични и фитнес индустрии. Налага се впечатлението, че теглото и фигурата не са биологична реалност, а въпрос на личен избор и инициатива.
По-голямата честота на хранителните разстройства днес при момичетата се обяснява донякъде и с промяната на тялото през пубертета, което ги отдалечава от съвременните критерии за идеална фигура. Телесните промени се преживяват с неудовлетвореност и безпокойство, чувствителността към външността е подчертана и се засилва вниманието към собственото тяло. За първи път храната започва да се свързва както с телесните промени, така и с осъзнаването на новата роля на тялото, включително и сексуалната. Така вероятността храненето да се превърне в проблем, а храната – във враг, отдушник, „приятел”, бягство или измамно удоволствие, нараства.
Всичко това създава предпоставки и нагласи за абнормно хранително поведение и психични разстройства на храненето. За съжаление се наблюдава тенденция те да се превърнат в болестта на 21 век, засягаща предимно бялата раса и женския пол, пубертетната и млада възраст, в по-високите интелектуални и материални слоеве на развитите общества.
Днес жените търсят все повече професионална, интелектуална и материална реализация. Насочват се и успяват в професии, били преди изключително мъжка територия. Носейки все още обаче в себе си „чувството за малоценност от това, че са жени”, някои продължават да се стремят да отговарят на онези мъжки критерии във все още доминирания от мъжете свят, от които зависи те да са харесвани, одобрени и приети. Основното средство вече е атрактивната външност, която се превръща в решаващо условие както за професионална кариера, така и за партньорство. Но жената все още е ангажирана, особено вътрешно, с ролята си на майка и домакиня. Когато за някои жени това се превърне в дълбок, неразрешим вътрешен конфликт, пораждащ несигурност и чувство за вина, много вероятно е да започнат да използват именно храната и телата си, за да изразят своето страдание и дискомфорт. Най-често това е начинът да намалят напрежението и тревожността, резултат от техния вътрешен конфликт, както и да върнат чувството си за „контрол върху живота си”. Превръщайки телата си в територия за борба със собствените си психологически проблеми, те не само че остават нерешени, но и се задълбочават – понякога до летален изход.
Каквито и да са причините, обясняващи появата и развитието на хранителните разстройства, факт е, че те причиняват огромна болка, дълбоко страдание и усещане за самотност в този луд свят. Свят, в който все още „възпитанието” повелява, че оцеляването зависи от придържането към предразсъдъци, от унищожаването на спонтанността и онази дълбока чувствителност, израз на истинската ни същност. Свят, в който на чувствата и емоциите се гледа като на слабост и недостатък. Свят, в който „успехът” и имиджът са всичко, а онази, отдаващата и топла обич, внимание и подкрепа – е, можем да минем и без тях – в името на...........какво?
Как се справят с всичко това страдащите от хранителни разстройства! Ами с хранителни разстройства. Те са тяхното убежище и отчаян опит за оцеляване. Те са глух вик за помощ на истинското Човешко същество и личност – крехка, нежна и ранима, нуждаеща се толкова много от топлина, любов и подкрепа. Все неща, от които всъщност зависи преодоляването и справянето с проблеми, далеч отвъд тялото и храната.

ПОСТТРАВМАТИЧНО РАЗСТРОЙСТВО

Това е разстройство, при което пациентът страда от травма, която е или той вярва, че е, заплаха за физическата и психическата му цялост, за живота му. Колкото по-тежка е травмата, толкова по-тежко е и заболяването. Характерно е усещането за пълна безпомощност. Сънят е нарушен. Пациентът избягва да мисли за проблема, но по време на сън споменът се връща – под формата на кошмари и интрузивни мисли. Появяват се соматични симптоми – главоболие, замаяност, болки в гърдите и стомаха. Изпитва гняв, тревожност, раздразнение, а понякога и пристъпи на насилие. Често концентрацията и паметта са нарушени. Наблюдава се и стряскане от леко движение. Високото ниво на тревожност води до избягващо поведение – на всичко, което събужда спомена за травмата, съпроводено от интрузивни симптоми. Преживяването на травмата предизвиква повторно дисстрес, а пациентът има усещането , че „губи ума си”. Усещането за загуба и за липса на контрол върху живота е огромно.
Елементи, напомнящи за травмата, също отключват физиологични симптоми. Симптом на избягването е и да не се мисли за травматичното събитие и за действия, свързани с него. Възможно е да се отчете и психогенна амнезия, изразяваща се в забравяне на най-страшното. Често се наблюдава коморбидност с депресия. Такива пациенти понякога избират „самолечение” с алкохол, дори с дрога. Характерно е избягването на контакти с хора, самоизолиране и отдръпване, дори заключване в отделна стая. Затова от изключителна значимост е организирането на социална подкрепа и реинтеграция в семейството и социалното обкръжение, разбира се със съгласие на партньорите.
Диагноза посттравматично разстройство не бива да се поставя преди да са изминали поне 30 дни от травмата. Важна е и преценката за момента, в който да започне лечението. Ако има юридически въпроси за разрешаване, в процеса на които следва да се има пред вид, че травмата продължава /напр. при сексуална травма, прегледи, разпити, съдебни дела/ или при домашно насилие, когато потърпевшият е още във връзката и се чувства заплашен, е добре терапията да започне след приключването на такива обстоятелства.
В емоционално-психологичен аспект при такива пациенти се отчита наличието на идеи за себе си, другите и света по посока на изкривени вярвания и ригидни представи, свъхкритичност и самообинения, чувство за вина, срам и провал, несправедливост и ранимост. Изказват мисли като „трябваше да се сетя, трябваше да знам, трябваше да разбера” , които предизвикват от една страна гняв, тъга, страх, срам, а от друга водят до дисфункционално поведение.
В условията на терапевтичния процес и подкрепа с такива пациенти следва да се има предвид, че едно психично разстройство е локализиран израз на по-общо разстройство на личността и проява на нейната дисфункционалност. Затова е важно да се лекува не единствено травмата, отключила посттравматичното разстройство, но и цялостната личност на човека.