ЗА СТРАХОВЕТЕ – И „ПОЛЗИТЕ” ОТ ТЯХ

Сигурно това на повечето хора звучи абсурдно, невярно. Всеки би заявил колко много му пречат страховете в живота и как би дал всичко, за да се отърве от тях.
Веднага обаче да очертаем разликата между нормалнопсихологически страх и ирационалните – /тези, от които имаме полза/.
Нормалнопсихологическият страх е целесъобразна емоционална реакция, която мобилизира ресурсите ни за справяне с конкретна и ясна заплаха. Този страх ни кара да вземем съответни, адекватни на заплахата мерки, с което ситуацията се решава.
По друг начин стои въпросът с ирационалните страхове, които от една страна влошават качеството на живот на човека, действат фрустриращо, ограничаващо, генерират негативни чувства /гняв, завист, враждебност, ревност, авторитарност, контрол/ и поведения. Свързани са с незадоволени важни, фундаментални потребности на човек през първите седем години. Това ги определя и като инфантилни /детински/.  Освен, че са тенденция, проявяваща се в почти всички области на живота ни, се „събуждат” интензивно и в специфични за отделния човек кризи – на взаимоотношенията, житейски, екзистенциални, сексуални, важни преходи в живота и др. Една криза обаче е възможност да променим нещо в ново качество. Преодоляването и справянето с ирационалните страхове изисква съзнателна, желана, задълбочена работа със себе си; процес е на себеосъзнаване и мотивация за справяне от позицията на цялостна и хармонична личност – това е работа за избрани!
А много други – просто имат полза от тях. Тази полза е така наречената в психологията вторична печалба. Чрез нея се „печели” това, което по зрял и здрав емоционално-писихичен и личностен начин е „невъзможно” – съчувствие, подкрепа, грижа, внимание и т.н. Вторичната печалба осигурява оправдана зависимост, непоемане на отговорност за личния живот и свят, подмолна агресия към другите /които трябва да ме спасяват от моите страхове, сякаш те са техни/, оправдаване на начина на мислене и действане, нежелание да се променим качествено, да не израснем, да не се откажем от двойните стандарти.
Ирационалните страхове карат човек дълбоко в себе си да се чувства малък и затова му се иска да надскочи другите или – поне да се качи на нечий гръб. Това разкрива един по-невидим пласт – власт и желание за власт – по алогични, завоалирани и манипулативни начини.
Един пример – страхът от изоставяне /в „зряла възраст”/ – разкрива претенцията някой друг да се грижи за мен, т.е. да съм в центъра на неговото внимание, желания, живот и т.н. Такива хора са вкопчващи се, задушаващи, изнудващи.
Ирационалните страхове превръщат човек в „жертва”, която трябва да бъде „спасявана” от някой друг – кой друг? Разбира се от друг, който е по-силен, по-отговорен, по-можещ, по-разбиращ, по-даващ, по-… „Жертвата” дълбоко в себе си знае, че в това е нейната „сила”, макар и тази сила да е подмолна, нечестна, десткруктивна. Ако обаче нейната заучена „безпомощност” е прозряна и разобличена, следват обвинения и дълъг репертоар от изнудвачески и вменяващи вина действия. Горко на този, който би дръзнал да се измъкне от пипалата на жертвата!
Ирационалните страхове подсказват за изтласкани чувства и потребности, за недоразвити и отречени цели аспекти от личността ни. Те се проявяват в изкривената им форма. Изисква се обаче смелост и кураж да погледнем в себе си и да поемем отговорност за личното ни израстване и усъвършенстване. За тези, които се отказват от тази може би най-смислена и благородна задача на живота ни, остава съществувание, подчинено на ирационални страхове, на живот на „жертва”, която  дълбоко в себе си толкова се мрази, толкова отхвърля собствената си виталност, свобода и радост, че не й остава нищо друго освен да изсмуква жизнените сокове от другите.
И все пак има надежда за Човека. Все повече хора, водени от желание да преосмислят живота си, се обръщат към психотерапията. Търсят нови отговори и решения, с помощта на които да се самоопределят и себеосъществят по един удовлетворителен и достоен начин.

Пиша тези редове, /част от които ще бъдат цитат на В. Райх/, по повод предаването „Още нещо” по телевизия news 7 на 05.02.2014 г. Водещите Лара и Владислав бяха поканили специалисти – сексолог и психолог –във връзка с темата „сексуално възпитание” на децата. Всъщност мотивацията ми за този материал беше случай, касаещ техен колега и детето му, разказан от водещите.

В училище детето споменало думата секс, за което било наказано с публично унижение от „учителката”. В този „грандиозен проблем” били включени всички страни и той бил „разрешен” морализаторски от хора с изсушени души и силно замърсено и деформирано мислене / тук изказвам моето мнение за подобни лицемери/; за истински ценности и истинска сексуална култура, за уважение и приемане на чувствата на детето и дума не може да става.

Работила съм в сферата на образованието – и като учител, и като директор – и ще кажа, че е имало прекрасни учители, но е имало и такива, които са се възползвали от овластеното си положение на учител, за да си изкарват върху децата личната неудовлетвореност и садизъм.

Темата секс и сексуалност е най-неразбраната, най-недоизживяната, най-неизказаната. Има табу върху нея. Но когато едно нещо се забранява, потиска и изтласква – то ще се прояви в най-изкривената му форма. Затова и за нещо толкова естествено, красиво и вълнуващо – каквото би следвало да е сексуалното общуване, или не се говори, или се говори със срам, с вина или пък пошло.

Тук искам вече да посоча няколко цитата на Вилхелм Райх, който пише за хора, заразени от „емоционалната чума”.

„Реакциите на емоционалната чума се дължат на сексуална репресия в стазис. Справя се със стазисното си състояние като изключва от средата си естествената си възбуда. Следователно, той вярва, че му е необходимо да контролира нагласите и морала на културата ни и затова става негативно настроен към живота. Не може да понася естественото себеизразяване, защото то поражда в него непоносим копнеж. Ето защо той постоянно и навсякъде се стреми да го задуши. Това му поведение е войнствено, агресивно и изключително компетентно; той го рационализира, така че да се възприеме като добро за обществото и се стреми да го институционализира.

Емоционалната чума се рационализира в голяма степен и не се осъзнава. Разкриването обаче на истинските мотиви за чумавите реакции, веднага и неизбежно поражда тревога и гняв. Всеки, заразен от емоционална чума, е оргазмично импотентен.

Емоционалната чума се проявява в много форми: злостно клюкарство и клеветничество, порнография, бюрократизъм, стремеж за властване над другите, скъперничество, расова омраза, САДИСТИЧНО ОТНОШЕНИЕ КЪМ ДЕЦАТА, криминално антисоциално поведение….

Чумавите хора са тези, които предписват какво да е поведението на децата, налагат табу върху секса.

Емоционално чумавият не е способен да приеме промяна или различие от какъвто и да е характер. За разлика от здравия индивид, той трябва да налага ограничения не само на себе си, но най-вече и изключително върху обкръжаващите го, за да си гарантира, че именно неговият начин на мислене ще бъде възприет.

Гениталната фрустрация, от която той страда, е онзи енергиен източник /неразтоварен/, който зарежда емоционалната чума. Без значение дали става въпрос за същностното му или косвено проявление, сексуалният живот на чумавия характер е винаги садистичен и порнографски. Той изисква пуритански морал от хората да себе си и насочва садистичния си гняв към онези, които се радват на естествен любовен живот.”

За тези, които искат да живеят с отворен и чист ум, сърце и душа и  проявят интерес към темата – „Анализ на характера” – Вилхелм Райх