КЪДЕ И В КАКВО ЖИВЕЕМ?

Повечето хората веднага ще отговорят: разбира се, че в настоящето, днес.

Истина е обаче, че емоционално и психически не малко хора са свързани силно с миналото си и то влияе и определя живота им – понякога неосъзнато, друг път под формата на спомени, от които дори са зависими, но драматично и неудовлетворително - в не малко моменти от настоящето им.

 В процеса на терапия идва момент, когато хората разбират и осъзнават, че начина, по който гледат и възприемат себе си днес, изборите и решенията, които правят в настоящето, често са проекция и резултат на страхове, забрани, предразсъдъци, наложени им стереотипи на поведение или „нормиран” от някой друг начин на мислене и възприемане на света, т.е. оказва се, че всъщност живеят в миналото и с миналото - тъжни, гневни, не свободни и зависими от него. Бавно, понякога и с доста болка, осъзнават как „техните” избори всъщност изобщо не са техни и как „техният” живот изобщо не е техният.

             Да, миналото показва кои и какви сме и до къде сме стигнали – в своето развитие и в живота си. Това е така, защото всичко, което сме преживели в миналото си и най-вече в детството си, се закодира и се проявява в настоящето – понякога и за съжаление като дълбока неудовлетвореност, нещастие, усещане за лична неосъщественост, нарушени взаимоотношения или дори болест. Може би в това е и смисълът да се поровим в миналото – за да намерим важни отговори – за себе си, за значимите за нас хора, за емоционално натоварени или понякога силно травмирали ни събития. Може би имаме нужда тези отговори да се превърнат в онзи вид познание, което да ни върне свободата, за да продължим напред.

Всъщност, търсейки обяснения и отговори в миналото, ние търсим себе си, своята идентичност и цялост и това е чудесно и е най-доброто, което можем да направим за себе си. За да го постигнем обаче, ще ни е нужна личностна сила, желание за промяна и готовност да сме отговорни – за мислите и постъпките си, за решенията и изборите си. Това е зрелостта – човек да прави избор и да поеме отговорност за него, без да има нужда да го оправдава или да търси убежище в миналото.

Не малко са обаче хората, които се връщат към миналото, само за да се оплакват от „лошия си късмет”, да се самосъжаляват за злочестата си съдба, или пък за да обвиняват родителите си, обстоятелствата,......... и лошия си живот сега. Това са хора, които просто не осъзнават или пък им е удобно да прехвърлят отговорността за всичко извън тях, особено ако действията им продължават да са диктувани от идеи като „така са ме учили”, „всички така правят”,  „така било редно, но аз не знам защо”. Но има и други – такива, които разбират, че си струва да поемат онези „рискове” по пътя си, които ще им покажат нови перспективи за лична осъщественост и щастие.

Дали да тръгнем към нещо ново и различно – в своето развитие – да, това предизвиква понякога доста високо ниво на стрес. Промяната, когато се изразява в усъвършенстване и по-високо качество, която е нещо ново и означава отказ от вредните стари, но познати модели на мислене и поведение, често плаши и предизвиква тревога. Това пък си е един вид страх от поемане на риск. Но ако нещо не крие риск, /който си заслужава/,  струва ли си изобщо да го правим! И ако в такъв момент имаме колебания по кой път да поемем, добре е да се запитаме – кога се чувстваме по-сигурни, значими и уверени – когато ни контролират и насочват /по един или друг начин, явно или прикрито, с нечия заръка или чрез предразсъдък/, или когато имаме свободата сами да взимаме решения и да правим своите си избори! Това е ключов момент, в който някои проявяват кураж, мотивирани са и проявяват ентусиазъм да инвестират в себе си, а други се отказват и макар и нещастни предпочитат да продължат да живеят в старото, но познато и илюзорно сигурно.

Погледът назад, към миналото, е наистина полезен и необходим, ако сме готови да променим себе си, както и да признаем, изразим и приемем нашите си чувства, свързани с драматични за нас неща от миналото. Може би точно тук е мястото да отбележа, че единственото нещо, за което не носим отговорност, е това, което чувстваме, но не и за това какво ще направим с чувствата си. Свободното изразяване на чувствата е определящо за процеса на терапията, именно защото е било проблематично в личния живот. Става въпрос за възвръщане на спонтанността и вътрешната свобода, което всъщност означава оздравяване – на личността, на ума и душата. Хората, които имат потенциала да го направят, стигат до важното осъзнаване, че техният живот, благополучие и успешност вече започват за зависят наистина от тях. Започват да „виждат” себе си по нов начин – наистина свободни, независими и в хармония със себе си. Те са способните да се поучат от миналото, без да имат нуждата да го носят цял живот като тежко и смазващо ги бреме.