Всеки, ако се осмели да погледне в себе си, ще осъзнае, че има минало и система от убеждения, вярвания, начин на мислене и възприемане на света, дори нужда, която предопределя и генерира определени чувства – любов, нежност, благодарност, въодушевление, радост или омраза, негодувание, гняв, враждебност, вина, завист.
Едните „разтварят” сърцето, душата и ума. Искат да „излязат” навън и да бъдат подарени. Другите „затварят”, сковават, вкаменяват, изсушават, разболяват.
Чували сме изрази като – студено сърце, каменно сърце, голямо сърце, широка душа, щедра душа, свободен ум, задръстен ум и т. н.
Сърцето е просто орган, но хората са му придали онези значения, които говорят за начина, по който човек се отнася към себе си и другите.
В крайна сметка всички чувства намират начин да се „покажат” на повърхността – дали като приемем и се доверим на порива си и кажем – „обичам те”, „благодаря ти”, „прощавам ти”, „харесваш ми” или като създаваме неща красиви и стойностни. Другата възможност за чувствата да се изявят са разрушително или саморазрушително поведение, както и болестта.
Всички човешки същества си приличат по едно – по страданието. Най-голямо е страданието от липса на обич. И наистина, ако някога някой не ни е обичал, е много трудно ние да се обичаме, пък да обичаме и другите. Може би и „каменните” сърце просто са обвити в много болка от лишенията от обич, нежност и топлота.
Хенри Милър е казал: „Ние всички сме творци, всички сме крале, поети, музиканти. Трябва само да се разтворим като лотоси, за да разкрием това, което е у нас”.