Едно интервю...

1.Има ли и каква е връзката между психика и храна?


Основна, защото психиката има нужда от храна – във всякакъв аспект. Важно е да се знае, че и първата връзка между майката и детето е свързана с храната и храненето и именно от това, каква е тя – топла, откликваща, изпълнена с обич и грижа или формална и лишена от емоция и чувство, до голяма степен зависи както емоционално-психичното здраве на детето, така и възможностите му за създаване на пълноценни емоционални контакти, доверие и близост в бъдещия му живот. Ако човешкото същество, особено в първите месеци от живота си, не е получило достатъчно любов и топла грижа, ако майката е била съзнателно или не дистанцирана, хладна и отхвърляща, много е вероятно на един по-късен етап да се развие хранително разстройство. Затова когато говорим за хранителни разстройства, говорим за психични разстройства. Те са следствие на емоционална недохраненост, на дълбоко усещане за самота, за липса на обич и приемане, пораждащи емоционално-психични конфликти. Провокират се и се отключват в даден момент от живота, от драматични за човешкото същество обстоятелства. Дълбоките причини за тях обаче си остават вътрешни и са свързани както с формирания тип характер, така и с определени психични и емоционално-личностни характеристики.

Храната и храненето са важна част от живота ни и освен биологична функция, притежават и комуникативна, социална и психологическа. Те са начин на изразяване на отношение към себе си и другите, символ на любов и грижа, на свързаност и сигурност, на протест, наказание или отхвърляне. Храната е лесно достъпен източник на удоволствие, което човек може да си осигури сам, независимо от другите. Храним се освен с това, което е на трапезата ни и емоционално – в общуването си с другите, изкуството, природата, когато обичаме и сме обичани, когато сме щастливи и когато съпреживяваме щастието на другите, когато даваме спонтанно израз на себе си и приемаме това в другите. Може би най-важното си остава любовта, защото където има любов, няма болест. Любовта никога нищо не поврежда.


2. Защо се награждаваме и наказваме с храна?


Човешкото същество има важни потребности, от чието задоволяване зависи щастието и здравето му – физическо и емоционално-психично. Това са нуждите му от принадлежност и сигурност, внимание и грижа, уважение и одобрение, утвърждаване на значимостта на личността му; от храна, но и емоционална, от задоволяване на сетивата му, от докосване и от онова уникално и специално общуване в секса, в което можем да споделяме, да преоткриваме себе си и другия, да даваме и получаваме. Когато обаче тези потребности не се удовлетворяват по зрял и здрав начин /поради емоционални, личностни или поведенчески дефицити/ и остават фрустрирани, те се задоволяват или не напълно, или чрез метаудоволствия, заместители. Такъв заместител е и храната, с която можем „да се наградим”, т.е. да си дадем нещо, което по друг начин не сме способни да направим за себе си, да си доставим удоволствие, усещане за топлина, възбуда или пък тя просто да ни бъде компания и спасение от самотата. Или пък „да се накажем”, когато сме неудовлетворени, гневни, тъжни, несправящи се, критикуващи се, отхвърлящи се и не знаем друг начин, по който да се справим с тези си чувства и проблеми.


3.Защо има жени, които правят толкова много диети непрекъснато – пробват една, друга, втора, трета?


Диета всъщност означава правилно и здравословно хранене. Когато обаче се правят толкова много и различни диети и с цел отслабване, понякога до критични нива, това е свързано с идеята или по-скоро с илюзията, че слабата фигура е тази, която може да ни осигури щастие, успех, душевен комфорт. Става въпрос за вътрешна неувереност, за чувство за малоценност, за неприемане на себе си и стремеж да се отговори на стандарти, наложени и поддържани от обществото по един направо жесток начин спрямо личността на жената. Сякаш тя, ако не е слаба, нищо не струва.

Ако погледнем в исторически план, ще намерим обяснение не само за афинитета към диети и отслабване, но и за това как са се появили хранителните разстройства. Появяват се в края на 19 век. Буржоазната култура на това време налага определена социално-психологическа атмосфера и манталитет. В буржоазното семейство, отличаващо се със затвореност, доминираща роля има мъжът. Йерархията е строго определена и ревниво поддържана. Между членовете на семейството има силна свързаност, а децата са възпитавани в строги правила, подчиняемост и отговорност. Храненето в буржоазното семейство е било превърнато в свещен ритуал. Голямо значение се е придавало не само на качеството на храната, приготвянето и видът й, но и на самата култура на хранене и гастрономическа естетика. За жените, живеещи в изцяло мъжки свят, всичко това придобива смисъл на морален показател. Символи на възвишеност, душевна чистота и социален престиж стават прекомерното ангажиране с този вид естетика, маниери и обноски. Дистанцирането от храненето и стремежът към слабо тяло става начинът „изисканите” жени всъщност да забравят, да „избягат” от своите реални проблеми, свързани с тяхното усещане за самите тях. Насочват се към единствено възможната им себереализация – чрез собственото тяло – нещо, което изцяло им принадлежи и което те могат да контролират и използват за сравнения, постижения или чрез което да се конкурират.

Този модел на мислене и поведение в началото на 20 век се поддържа от движенията за женска еманципация. Отрича се закръглеността на фигурата на жената-майка и жената-домакиня, чието място е далеч от външния свят. Крехкото, слабо и деликатно тяло се утвърждава като символ на съвременната жена, която вече се стреми към изява и реализация на своята индивидуалност, интелект и професионализъм в света на мъжете. Подобрените обаче социално-икономически и битови условия в индустриалното общество са предпоставка за повишаване на средното телесно тегло на населението, затова стремежът към слаба телесна фигура прави напълняването източник на безпокойство и тревога, особено сред представителите на висшата класа, при които рискът за това е най-голям. Идеализираната женска фигура изисква сериозни усилия за ограничаване на храненето и за непрекъснат контрол върху него. В края на 60-те и началото на 70-те години вече се наблюдава широко разпространение на хранителните разстройства, което продължава и днес. На слабото, красиво и елегантно тяло се гледа като на средство и изискване за успех. Естетичните идеали, представляващи нереалистични образци всъщност, се оказват трудно постижими и пораждат усещане за несигурност, малоценност и себеподценяване. Усъвършенстването на фигурата се поддържа и постоянно пропагандира от медии, диетични и фитнес индустрии. Налага се впечатлението, че теглото и фигурата не са биологична реалност, а въпрос на личен избор и инициатива.

Днес жените търсят все повече професионална, интелектуална и материална реализация. Насочват се и успяват в професии, били преди изключително мъжка територия. Носейки все още обаче в себе си „чувството за малоценност от това, че са жени”, някои продължават да се стремят да отговарят на онези мъжки критерии във все още доминирания от мъжете свят, от които зависи те да са харесвани, одобрени и приети. Основното средство вече е атрактивната външност, която се превръща в решаващо условие както за професионална кариера, така и за партньорство. Но жената все още е ангажирана, особено вътрешно, с ролята си на майка и домакиня. Когато за някои жени това се превърне в дълбок, неразрешим вътрешен конфликт, пораждащ несигурност и чувство за вина, много вероятно е да започнат да използват именно храната и телата си, за да изразят своето страдание и дискомфорт. Най-често това е начинът да намалят напрежението и тревожността, резултат от техния вътрешен конфликт, както и да върнат чувството си за „контрол върху живота си”. Превръщайки телата си в територия за борба със собствените си психологически проблеми, те не само че остават нерешени, но и се задълбочават – понякога до летален изход.

4.Какво ни кара да се чувстваме така обвързани с храната?


Както казах, храната има много значения. Когато за нас тя е нещо повече от нормална необходимост, даваща ни енергия за живот, обвързаността с нея говори за зависимост, за липса – на любов, на близост, на самочувствие, компенсирани с храна и начин за справяне с вътрешни конфликти и тревожност.


5.Защо жените имаме дни, в които се чувстваме дебели и дори се мразим за това?


Ако има дни, в които се чувстваме дебели и се мразим за това, е важно да се запитаме как дълбоко в себе си сме се чувствали в тези дни. Всъщност това са дните, в които се преживяваме необичани, отхвърлени, с ниска самооценка, неуспешни; дни, в които най-ярко проличава неспособността ни да се приемаме и обичаме такива, каквито сме и прехвърляме на тялото си отговорността за това – „то е виновно и заради него аз съм нещастна, нежелана, неуспешна”. Може би е добре да се знае, че на хората в крайна сметка им въздействат не толкова физическите ни качества и свойства, колкото експресивните ни възможности, а именно височината, модулацията, оцветеността на гласа ни, ритъмът на тялото ни, изразът на погледа ни, начина, по който се усмихваме.


6.Защо не преставаме да ядем, дори когато вече сме се нахранили?


Ако човек продължи да яде след като се е нахранил, значи е гладен за нещо друго. Когато се прекалява с количеството храна, става въпрос за емоционален глад, за много неизразени чувства и незадоволени нужди, за невъзможност да се „задвижим” към онези хора, в контакта и общуването с които да се „нахраним” на едно друго ниво и вместо да пълним живота си с храна, да го пълним с преживявания.


7.Защо много жени злоупотребяват с една храна?


Най-често се злоупотребява със сладки неща. Мои пациентки споделят, че асоциират сладкото с онези преживявания, които биха им донесли топлина, обич, страст, емоционална енергия за живот и че ядат сладко най-вече когато се чувстват потиснати и нещастни. От друга страна, чрез сладките храни в организма ни се внася така наречения „хормон на щастието” и се произвежда серотонин, а депресивните състояния се дължат на недостиг именно на серотонин и норадреналин.



8.Защо много жени ядат, когато са нещастни?


Нещастието е просто симптом на невъзможността ни за приспособяване и адаптация, за липса на умения за справяне със дисстреса. Тези способности и умения са толкова и такива, каквото е нивото на зрялост на личността. Злоупотребата с храна е един невротичен начин за справяне с дискомфорта и средство за бягане от реалността, за успокоение на нужди като близост, грижа и закрила, сигурност и любов – това са проблеми, които могат да бъдат решени в условията на терапевтична подкрепа. Първо обаче е необходимо да бъдат признати, а след това да има и смелост за решаването им