* * *

Вярно ли е, че хората се нуждаят от проблемите си, че всъщност не желаят да са здрави, успешни и щастливи?
Вярно ли е, че не се нуждаят от решение на проблемите си, а от поддържането им по един или друг начин?
Вярно ли е, че предпочитат да тънат в неведение за истината за себе си, отколкото да осъзнаят своята истинска сила и същност?
Вярно ли е, че сами правят избора си да са тип неудачници и жертви, страдащи през целия си живот мъченици?
В девет от десет случая отговорът на горните въпроси е да, но това е несъзнавано. На съзнателно ниво човек вярва и привежда редица аргументи, че няма избор, възможност, че е принуден и потиснат от обстоятелства, условности, предразсъдъци и страхове. Търси причините извън себе си – винаги. Прехвърляйки по този начин обаче отговорността за неблагополучията си върху външни фактори, се лишава от шанса /или пък не желае/ да погледне в себе си и да прогледне за своето участие в това, което му се случва. Приемайки ролята на жертва, човек си осигурява обаче това, което в психологията се нарича вторична печалба. Тя ще се изрази първо в абдикиране от отговорност за собствения живот – следователно някой друг следва да я поеме - и след това в очакване или изискване на внимание, съжаление, обгрижване и т.н.
Всеки преодолял тази си нагласа и потребност психолог /който също е човешко същество и в никакъв случай господ/, както и хората, преминали през оздравителния процес на психотерапията, или пък тези, имали късмета и шанса да са отгледани и изградени като стойностни и уважаващи себе си хора, също ще кажат – да, така е и това просто е въпрос на израстване – личностно и на психологическа зрялост.
На помощ в поддържането на ролята на безпомощни жертви, от които едва ли не нищо не зависи, идват и всички видове медии, които въздействат върху съзнанието и подсъзнанието, разпространяват, оформят, поддържат какви ли не начини само и само човек да не започне да живее независимо, свободно и щастливо. Манипулират, дори изопачават информации и факти, внушават /да се сетим тук например за пропагандираните нереалистични образци на женската фигура – прекалено перфектна, прекалено слаба, та чак анорексична/. Но всичко това няма да се случва, ако липсва подходящият терен. Ако на човек му липсва онова себепознание и истинско себеуважение, въз основа на което да има свои критерии, ще се поддава лесно на външни внушения. Всеизвестно е, че не свободен /вътрешно/, не просветен, зависим и непознаващ истинската си вътрешна сила човек, е и лесно манипулируем, сплашван, използван.
Къде във всичко това е мястото на психотерапията и какво изобщо е това психотерапия? По въпроса има много мнения – на обикновени и необикновени хора /кой ли ги определя така/.
Ето някои разпространени схващания за психотерапията по нашите географски ширини: например - психологът е човек, който човърка в мозъка на някой, прави се, че много знае и може /та кой е той, че ще ми казва това и онова, аз съм писал дебелите книги – така обикновено се изказват тези, които имат най-крещяща нужда от психотерапия/.
Друго мнение – психотерапията е глупост, т.е. видиш ли, психолозите са едни хора, които се чудят с какви глупости да се занимават, а аз............../тук обикновено следва утвърждаваща тирада на собственото величие/.
Още едно много популярно мнение – психотерапията е само за лудите /горките те, а на мен нищо ми няма, освен може би това, че съм вечно неудовлетворен, попийвам, малко съм импотентен, не знам какво е да съм жена и мъжът ми ми изневерява с по-млади и красиви, а детето – то е ...............заради лошата среда, обществото, учителите, правителството, кризата и т.н.
Има хора, които в даден момент от живота си все пак се обръщат към психотерапията. Някои от тях обаче бързичко се отказват, защото просто са имали нужда да излеят душата си пред някой, който ще ги слуша /за разлика от онези, от които им е нужно/, но пък излиза така, че всъщност не търсят решение на проблема си. Или пък такива, които имат погрешните очаквания терапията да е едва ли не под формата на някакво хапче, от което веднага, без да се налагат много усилия, веднага да ти мине. Това са хората, които се страхуват и не желаят да отговорят на горните въпроси с НЕ. Те предпочитат да си останат с проблема, защото без него какво ще правят? Няма да имат възможност да се оплакват, мрънкат, обвиняват другите, ще се лишат от съжалението на себеподобните си и от проблема си патерица, с която са свикнали да куцукат.
Слава на бога! Има и друга, някои биха ги нарекли особена порода хора, невместващи се в общоприетото и натъпкано с невежество и предразсъдъци мислене хора – интелигентни, одухотворени, живи и търсещи – смело и с отговорност – онези отговори, които да им отворят очите, сърцата и ума. Те възприемат и гледат на психотерапията като възможност за собственото си израстване и успешност, като процес, който по уникален и неповторим начин вплита науката, изкуството и приключението. Защото психотерапията е точно това - специална връзка между две човешки същества, изграждащи нов тип отношения – с помощта на научното познание за ума и душата, с вълнението на особен вид приключение по пътя към нас и с изкуството да се научим да живеем пълноценно и в хармония – със себе и света.