Да напиша следващите редове бях провокирана от категоричната, недопускаща съмнение в своята непогрешимост позиция на един родител по отношение на „възпитанието” – както изобщо, така и на неговото дете – човек, действащ със сила, доминантно, с чувство на омайващо самия него превъзходство и всезнание по всички важни въпроси на възпитанието. Нищо, че детето му страдаше и имаше видими и не толкова още видими проблеми. Разбира се, че първо си беше виновно самото дете, а след това и всички и всичко останало, но не и безпогрешният баща. И да не си помисли някой, че този човек е дошъл при мен за консултация или съвет. Не, такива хора, с присъщото им високомерие и надменност, не могат и да допуснат, че носят отговорност за болката и нещастието на децата си, дори не ги виждат.

Всяко човешко същество има потребности, от чието задоволяване зависи здравето, благополучието, успеха, щастието, самочувствието му. Това са нуждите от сигурност, принадлежност, подкрепа, обич и приемане; от значимост и пълноценно „хранително” общуване, от изява и признание на личността, от ласка, близост и интимност. Но като че ли една от най-основните потребности на човек е стремежът му към свобода и самоопределеност.
Но човешкото същество като начин на мислене, поведение, качество на живот е „продукт” преди всичко на влиянието, което най-важните фигури в живота му са оказали – неговите родители, баби и дядовци, първите учители, а след това и на онова, което се нарича личен опит. Доколко личен обаче е той, след като в него е усвоен до голяма степен предадения от родителите житейски техен опит, може да се постави под въпрос. /Често в процеса на терапия клиентите споделят – „така са ми казвали”, „на това са ме учели”, „това /реакция, мислене, чувстване”/ познавам, не съм се и замислял, че може да има и друго”/. А в прехваления житейски опит често се оказва, че се съдържат много по-малко истинска мъдрост, любов, благородство и утвърждаване на живота отколкото правила, по-често вредни за човешката природа и естественост, ограничения и заръки, произтичащи от безброй страхове и натоварени с враждебност към живота и света.
От най- ранна възраст сме научени да се страхуваме едва ли не от всичко – хората са лоши, животът е тежък, непоносим, светът е враждебен и лош и само чака ние да се появим, за да ни нарани и смаже.
Като вземем предвид и факта, че за много хора възпитанието се свежда както до посланието „не ме гледай какво правя, слушай какво ти говоря”, както и до потресаващи понякога в своята абсурдност ограничения, забрани, потискане или пренебрегване на индивидуалността и интересите на детето /защото то не знае какво иска, защото, видите ли, възрастните знаят най-добре от какво то има нужда, нищо, че това може да го прави нещастно, защото трябва да осъществи мечтата, амбицията на мама, татко, баба, дядо, нищо, че не му доставя удоволствие и развитие на истинските му заложби, а точно обратното, да ходи на пиано, балет, безброй уроци по езици, рисуване, плуване..........., нищо, че му се играе, то трябва да прави това, което му се налага отвън, което се изисква от него, за да............/тук следват аргументите на възрастните, чрез които те чисто и просто го формират, форматират, моделират и т.н. и на всичкото отгоре много си вярват/.
И така – детето, оказва се, няма възможност да избира, да се самоопредели, да се чувства свободно и победител в това, което само ще избере и в което да изяви себе си. И естествено, в нещата наложени му отвън по силата на принудата, то ще се чувства все по-нещастно и резултатите едва ли ще са такива, каквито възрастните очакват. Но.......възрастните знаят най-добре, а и удобно забравят, че и те някога са били деца, както и факта, че в живота си на зрели хора едва ли посрещат с възторг и положителни емоции упражнени върху тях ограничения, натиск или забрани.
Аз лично вярвам, че децата са много по-мъдри, естествени, справедливи, доброжелателни и умни от възрастните, че има много на какво да се научим от тях /но ако признаем това, какво ще стане с нашата претенция и желание за всемогъщество, безпогрешност и господари на живота на децата си?/
За щастие има и прекрасни и истински зрели родители, открили и за себе си, и за детето си, че най- доброто възпитание е това, в което на първо място е както общуването с него, така и уважението и утвърждаването на потребността му от свобода и самоопределение, защото това е успешният начин то развие потенциала и личността си. Такива родители с такт, деликатност и истинска обич създават условия за активна дисциплина и самодисциплина в детето си, защото му осигуряват условия, които формират умения да се усвоява някаква дейност и така да се организира тя, че да се напредва.
Обратният вариант е пасивната дисциплина, при която детето се подчинява /до кога? – въпрос на време/ на волята, натиска и изискванията – понякога направо безумни – на възрастните. Някои от тези деца след време, защото няма как да знаят какво искат да правят, тъй като не им е била дадена възможност да избират, ще се проявят като бунтари, опозиционери, недисциплинирани, ще саботират всичко, което се очаква от тях и им се натрапва, ще воюват, за съжаление по деструткивен начин, за свободата и самоопределението си. Ще бъдат обявени за трудни /а те са просто нещастни/, ще се търсят причините за хулиганското им поведение – по правило – не там, където са. Отговорът е толкова лесен и очевиден – в принудата и изискванията, обезличаваща детската личност и душа, в наказанията и строгите ограничения на свободата на детето. А който принуждава и наказва, той извършва насилие, а всяко насилие поражда гняв, омраза /нима много възрастни не знаят това по себе си/. Натрупаните обиди, унижения и болка се обръщат към възрастните, обществото, но и към самия себе си. Деца, на които по всякакви начини – директни или индиректни – им е внушавано, че са неспособни, незначителни и най-вече лоши, в един момент като че ли си казват – добре, ще съм лош. Ето го омагьосаният кръг, в който попадат деца и възрастни, болка и страдание, несполуки и провали, обвинения и осъждане, враждебност и омраза.
Има израз – децата са нашето бъдеще – и от къде на къде? Сякаш децата нямат право на техни си избори и бъдеще, та трябва да гарантират и осигурят нашето. И как не, когато възрастните всячески се стремят да ги програмират по начин, по който не децата всъщност, а възрастните да се чувстват по-доволни, по-горди със собствените си произведения, по-сигурни, че така ще запълнят собствения си празен живот. И всичко това под формата на много благовидни и безспорни /само на пръв поглед или когато е удобно/ мотиви. Защо ли тогава толкова много деца страдат и са нещастни?
Има ли изход или начин да се поправят нещата? Разбира се, че има.
Първо – едно дете заслужава да бъде създадено – заради самото него; да бъде обичано – заради самото него; да бъде уважавано в изконното му право на свобода и самоопределение – заради самото него. Второ – да се откажем от идеята си за непогрешимост и собствено величие; от стремежите си да упражняваме натиск и принуда; да престанем да компенсираме собственото си чувство за малоценност, проектирайки го върху детето под формата на родителски амбиции и изисквания за онези постижения, в които ние не сме успели. Трето – да се интересуваме и истински да общуваме с детето си; да се вслушваме в него и със сърцето си; да не решаваме вместо него, а да наблюдаваме и откриваме – с обич и истинска грижа – неговите заложби и интереси. Четвърто – да го поощряваме и за най-малкия му успех /а не да му натякваме, че детето на съседите е постигнало еди какво си/; да вярваме в него и да го подкрепяме; да го обичаме, приемаме и утвърждаваме такова, каквото е - защото там, където има обич, има и здраве, и щастие. Любовта никога нищо не поврежда.

Заб. Горенаписаното няма претенцията да изчерпва всичко по въпроса как родителите могат да навредят и увредят децата си. Има безброй начини – например свръхгрижа, свръхпротекция, игнориране, унижаващо пренебрежение, задушаваща грижа и любов /някои деца получават чак астматични пристъпи от тази „любов”/, рационализиран садизъм на родителите под формата на насилие – психическо и физическо - все на онази грижа – „за доброто на детето” и т.н.