За грешката и провала

Много хора проявяват отношение на отрицание към грешката. Гледат на нея като на признак и доказателство за слабост, неспособност, дефектност, незнание. Трудно, ако не и невъзможно, им е да си простят, да възприемат себе си като човешко същество, на което му е присъщо да греши. Странното, поне на пръв поглед, е обаче, че често са толерантни към другите в техните грешки. Нещо като „приемам, че другите имат право да грешат, но не и аз.” /Дали всъщност не се нуждаят от такова отношение към тях самите, но от кого?/
Отношението към грешката, която за много е равнозначна на провал, е формирано най-често тогава, когато към човешкото същество са поставяни такива условия, изпълнението на които е носело усещане за харесване, приемане и положително оценяване от някого – най-често важна фигура; когато е формирана нагласа, че ние сме нещо голямо и значимо само ако не грешим и сме перфектни и че това е единствената гаранция за успех /какъв успех/. Ако цената за това важни за нас хора да ни обичат и харесват е била да сме безгрешни и перфектни, то става ясно колко лесно, но и мъчително за човешката душа е „умението” ни да игнорираме човешката си уязвимост. Само за да бъдем „силни и безгрешни”, само за да ни оценят високо, само за да избегнем грешката и провала. Но страха от провал е и страх от успех!
Искаме или не грешката е част от живота ни, от израстването ни, тя присъства в различни моменти от пътя ни. С отрицание и неправилно отношение към нея, респективно към провала, ние ограничаваме възможностите си, защото спираме да опитваме, от страх да не сгрешим. Защо да опитваме, защо да рискуваме, така може да сгрешим, да се провалим! Така може единствено да ни критикуват или отхвърлят – заради несъвършенството ни!!! А това ще ни причини болка, съмнения, самообвинения, усещане за чувство на вина и малоценност.
А как ни се иска да сме свободни, успешни, щастливи! Така се възхищаваме и в същото време дори тайничко завиждаме на онези, които опитват, които рискуват и постигат развитие – във всякакъв план! Стоейки в „сигурното”, там, където няма риск, следователно и грешка, защо все повече чувстваме объркване, сякаш сме в капан! От страх. Страх да бъдем свободни, страх от реакции и отношение от другите. Страх да бъдем, да сме! Не е ли всъщност по-добре да приветстваме грешката? Та тя ни учи на нещо ново, което преди нея просто не сме знаели. Не е ли това един наш избор – да се обвиняваме, че сме сгрешили, „защото не сме знаели как да постъпим”, или да се утвърдим, че сме научи нещо ново – от нас зависи. Всъщност искаме ли да сме жертви и губещи или победители? Искаме ли да поемем отговорност за живота си или да го оставим в ръцете на „съдбата, лошия късмет, обстоятелствата” – т.е. на другите! Отново от нас зависи.