Защо ли обгрижването е форма на контрол?

Да контролираш някого завоалирано с „много грижа” всъщност е обратното на това да го обичаш. Вече чувам негодуванието на всички, за които това не е така, а е висша проява на любов.
Контролирането на друго човешко същество е невротична нужда. Нужда, която има общо с необходимостта от „равновесието” на контролиращия, чието усещане за сигурност се основава на илюзията, че има власт над другите, както и с дълбоко фрустрираната му потребност от преживяване за ценност на собствената му личност.
Когато някой има потребност – осъзната или неосъзната - да е „отгоре” и ако това за него е критерият за доказване на неговата значимост, понякога и с много рафинирани и изтънчени средства, с прикриване на истинските мотиви за надмощие и превъзходство зад „грижа, раздаване, жертване”, то това няма нищо общо с обичта и истинската грижа за другия, а с доказване на собствената значимост и важност. Да помагаме, да се раздаваме, да се жертваме за другите – това всъщност е маската на алтруизма, зад която е скрита потребността от „възхищавайте ми се”.
Да се чувстваме значими и полезни, като контролираме другите, всъщност е признак на слабост, не на сила. Това най-често са хора, които чрез друго човешко същество искат да решават собствения си конфликт и проблем за своята личност и себеусещане. И горко на онези, които откажат или отблъснат „грижите” или „полезния контрол”. То те веднага се превръщат в „неблагодарници, които не оценяват какво се прави за тях”. Целта на „даващия” всъщност е да се почувства той добре и да се преживее със заслугата за резултата. Ами ако това даване прехвърля нуждата на взимащия! Освен това тези, които дават, поставят взимащите в по-нисша позиция, в положение на жертви, а жертвите обикновено негодуват и мразят благодетелите си. И всъщност контролиращите с „много любов”, предлагайки и взимайки решения за живота на другите, в чий свят искат да живеят – като че ли в този на обгрижвания. Грижат се за другия, за да не мислят за себе си и своите проблеми. Но това е бягство от техния собствен живот.
Колко от нас правят нещата за другите като подаръци за тях? Без да очакват вечна благодарност или издължаване. Или това, което правим за другия, е за да го променим по начин, удобен за нас? Защото истинската обич и грижа за другия е това, от което той има нужда, а не това, от което ние решаваме, че има нужда.
Всички ние имаме потребности и от тяхното задоволяване зависи нашето усещане за щастие, нашето емоционално и физическо здраве. Но не е възможно друго човешко същество да запълни каквато и да е празнина в нас, като го обсебим и задушим с „любовта” си. Ако се раздаваме, обгрижвайки другите, очаквайки от тях те да ни поставят там, където бихме искали – на пиедестала на уважението, възхищението и признанието, то често ще бъдем разочаровани. Нашите нужди са си наша отговорност. И ние трябва да се учим как да се грижим за тях.

ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ............., страх, тревога, паника!

Природата ни напомни за себе си наскоро с двата земетръсни труса. Дали сме се чувствали уплашени по време на земетресението? Естествено, че да. Всяко живо същество изпитва страх, когато животът му е застрашен.
Когато обаче се създава и често внушава, например от медиите, усещане за катастрофалност и едва ли не за безизходност, чрез информация, поднесена по един манипулативен начин, то тогава някаква критична ситуация наистина би се отразила по-тежко на онези хора, предразположени към състояния на висока тревожност. Вместо да се търсят и предлагат решения от така наречената четвърта власт – медиите - ориентирани към създаване на чувство за по-голяма сигурност и спокойствие в кризисни моменти, като че ли по-често се търси друг ефект. Самите медии признават, че „добрата новина е лошата новина”.
Когато човек е наясно с параметрите на заплахата и с подходящите поведенчески отговори в условия на застрашеност, той би имал повече усещане за сигурност и контрол върху ситуацията. В този ред на мисли би могло да помогне и да внесе спокойствие една ясна, конкретна информация за адекватните начини за поведение и справяне в критична ситуация, например от специалистите на Гражданска защита, а не да се акцентира преди всичко върху крайно негативните последици от стреса, преживян след земетресението.
Хората са различни и всеки има различен капацитет както за справяне в критични ситуации, така и с последиците от тях, каквато безспорно е тази с преживяното от нас земетресение.
А от психологическа гледна точка страхът е целесъобразна емоционална реакция, която мобилизира ресурсите ни за справяне с ясна и конкретна заплаха. Човек се страхува както по свои, субективни, интимно-лични причини, свързани с важни за него събития или хора, така и по обективни – каквито са например природните катаклизми. Страхът е неприятно чувство, което се отразява на нашите мисли и поведение. Но той може да прерасне в тревожност, която вече е емоция, свързана с вероятна и не съвсем ясна опасност. Тревожността е ориентирана най-често към бъдещето и касае нашето усещане за сигурност и контрол над живота ни. В състояние на тревожност има обаче вероятност от една страна опасността да се надцени, а от друга – човек да подцени възможностите си за справяне. Това пречи да бъде направена една по-реалистична оценка на обективно застрашаващата ситуация, на която да се отговори с адекватни средства и действия.
Една конкретна, критична ситуация обаче, било то и едно земетресение от трета, четвърта степен, не би могло да бъде основната и единствена причина за появата на някакво психично разстройство, което да повлияе в негативен план цялото функциониране на човек. То би могло да се яви единствено като отключващ фактор, който само в съчетание с определени вътрешни емоционални-личностови предпоставки, да доведе до някакво психично разстройство. Земетресението, само по себе си, като природен факт, ако имаше силата да предизвика психично разстройство, то тогава в Япония, където това е почти ежедневие, всички щяха да са психично болни.
Ако тревожността е характеристика на личността на човек, то той през нейната призма ще преценява и преживява и други житейски ситуации. Когато човек е предразположен към състояния на висока тревожност, то тогава една криза наистина ще му се отрази по-сериозно и тежко. Но на това следва да се погледне като на индикация, че такъв човек има склонността да интерпретира и преживява нещата по начин, носещ му усещане за несигурност, нестабилност и дълбоко неудоволствие. Този, който е в състояние да вземе решение да се обърне към специалист, би могъл да получи необходимата помощ за разрешаване на своите проблеми.

За грешката и провала

Много хора проявяват отношение на отрицание към грешката. Гледат на нея като на признак и доказателство за слабост, неспособност, дефектност, незнание. Трудно, ако не и невъзможно, им е да си простят, да възприемат себе си като човешко същество, на което му е присъщо да греши. Странното, поне на пръв поглед, е обаче, че често са толерантни към другите в техните грешки. Нещо като „приемам, че другите имат право да грешат, но не и аз.” /Дали всъщност не се нуждаят от такова отношение към тях самите, но от кого?/
Отношението към грешката, която за много е равнозначна на провал, е формирано най-често тогава, когато към човешкото същество са поставяни такива условия, изпълнението на които е носело усещане за харесване, приемане и положително оценяване от някого – най-често важна фигура; когато е формирана нагласа, че ние сме нещо голямо и значимо само ако не грешим и сме перфектни и че това е единствената гаранция за успех /какъв успех/. Ако цената за това важни за нас хора да ни обичат и харесват е била да сме безгрешни и перфектни, то става ясно колко лесно, но и мъчително за човешката душа е „умението” ни да игнорираме човешката си уязвимост. Само за да бъдем „силни и безгрешни”, само за да ни оценят високо, само за да избегнем грешката и провала. Но страха от провал е и страх от успех!
Искаме или не грешката е част от живота ни, от израстването ни, тя присъства в различни моменти от пътя ни. С отрицание и неправилно отношение към нея, респективно към провала, ние ограничаваме възможностите си, защото спираме да опитваме, от страх да не сгрешим. Защо да опитваме, защо да рискуваме, така може да сгрешим, да се провалим! Така може единствено да ни критикуват или отхвърлят – заради несъвършенството ни!!! А това ще ни причини болка, съмнения, самообвинения, усещане за чувство на вина и малоценност.
А как ни се иска да сме свободни, успешни, щастливи! Така се възхищаваме и в същото време дори тайничко завиждаме на онези, които опитват, които рискуват и постигат развитие – във всякакъв план! Стоейки в „сигурното”, там, където няма риск, следователно и грешка, защо все повече чувстваме объркване, сякаш сме в капан! От страх. Страх да бъдем свободни, страх от реакции и отношение от другите. Страх да бъдем, да сме! Не е ли всъщност по-добре да приветстваме грешката? Та тя ни учи на нещо ново, което преди нея просто не сме знаели. Не е ли това един наш избор – да се обвиняваме, че сме сгрешили, „защото не сме знаели как да постъпим”, или да се утвърдим, че сме научи нещо ново – от нас зависи. Всъщност искаме ли да сме жертви и губещи или победители? Искаме ли да поемем отговорност за живота си или да го оставим в ръцете на „съдбата, лошия късмет, обстоятелствата” – т.е. на другите! Отново от нас зависи.