КОМПЛЕКСЪТ ЗА МАЛОЦИННОСТ ПРИ ДЕЦАТА И ВЛИЯНИЕТО МУ ВЪРХУ ЖИВОТА ИМ КАТО ВЪЗРАСТНИ

От гледна точка на психологията комплексът представлява група представи, обединени около някакво преживяване, което е силно емоционално оцветено. В много случаи той ще определи цялостното поведение на човек и може да стане причина за развиване на различни психични заболявания – по-често невротични, но понякога и психотични.
Знаем, че в живота на детето семейството има доминиращата роля. Психологичната атмосфера на малкия човек се състои от родителите му и някои други най-близки хора. Тази среда му създава първите условия за телесно, психично и социално развитите. За детето семейството е най-малкото социално общество, в което се изграждат първите му връзки със света, формира се характерът му и типът реакции. През този микросвят детето добива впечатления за човешките отношения. За него родителите му са идеални, съчетават най-добрите качества, а отношенията им са „модел на човешки отношения”. От най-ранна възраст у детето започва да се изгражда и моделът на поведение на мъжа и жената – в лицето на бащата и майката. То им подражава и това заема важно място в душевното му развитие. Детето не е в състояние самичко да проумее законите на човешките взаимоотношения, затова ги приема наготово от хората, с които е емоционално свързано. Познати са много случаи, в които децата повтарят съдбата на родителите си. Намиращи се в трудни ситуации, те постъпват по начини, по които са реагирали родителите им. И ако тези постъпки са неправилни, за това носят отговорност и родителите. Така че семейната среда е тази, която играе решаваща роля за изграждането на личността на детето, на нагласите му, на светогледа и възприемането на света.
Проблемът за детските комплекси у нас не е проучван достатъчно целенасочено и в дълбочина. Като причина вероятно се явява и фактът, че те са били неподозирани, но вече се признава както съществуването им, така и решаващата им роля за формирането на характера на детето, за изграждането на отношения вътре в семейството и извън него. Разбирането на комплексите се свързва с обяснението на това, как емоционалните събития от най-ранния живот се зафиксират и стават активни в зряла възраст. Първоначално обект на проучване са били комплексите, отнасящи се до нагона – Едипов и Електра. По-късно се появяват и разбираемите за хората комплекси за малоценност, фрустрация.
Комплексът за малоценност е присъщ на всяко дете поради естествената му слабост и зависимост от родителите му. Чувството за малоценност може да бъде обусловено от различни социални фактори и явления през ранното детство. Възможностите, макар и крайни, са две - или разглезване на детето, или неговото изоставяне или пренебрегване.
Резултатът от прекалената родителска загриженост, удовлетворяването на всякакви прищевки, постоянната външна намеса при изпълнение дори на най-елементарните дейности, е зависимост, несамостоятелност и постоянна нужда от чужда помощ. Дете, над което е упражнявано крайно покровителстване, ще има увредена способност да се реализира, защото не се научило да изпитва лично удоволствие от борбата за постигане на определена цел.
Ако пък родителите са свръх амбициозни, изискващи от детето си единствено и само най-високи постижения, те губят представа за истинските му възможности и нагласи. Една такава майка, например, ще учи заедно с него стихотворения и песнички за детската градина, ще пише домашни, ще се готви за изпити. Това продължава и когато то вече е студент – вероятно по специалност, избрана от родителите. Как ли се чувства едно така непрекъснато закриляно и обгрижвано дете? Как ли би предприело едни от най-важните стъпки в живота си – избор на професия, съпруг или съпруга? Много хора бъркат близостта с обгрижването. То е по-скоро нахлуване в личното пространство и свят на другия, захлупване, задушаване и контрол, докато близост има тогава, когато познаваме, разбираме, съпреживяваме душевността и вътрешния свят на другия.
Чувство за малоценност и себеподценяване се развива и тогава, когато родителят изпада в другата крайност – критикува, унижава, потиска и пренебрегва детето си. Критиката например, кара детето да изпитва страх от поемане на всякакви рискове и възможни грешки. Така то ще спре дори да прави опити, за да избегне неприятните преживявания, породени от критиката за евентуални негови грешки и несъвършенства. Впоследствие ще се чувства двойно по-малоценно.
Основоположникът на теорията за комплексите за малоценност Алфред Адлер сочи някои общи ситуации, важни за израстването и формирането на детската личност:
- Една властна и тиранична майка ще прави всичко възможно да не позволи на детето си, особено ако то е син, да предприеме каквото и да било само. В същото време тя ще е убедена, а и ще убеждава целия свят, че го прави за негово добро. Ще го обсипва с нежности, които биха задушили всеки. Това обаче само ще подсилва неговата несигурност, ще го прави още по-несамостоятелно и непригодно. Един ден това ще се изяви в някоя невротична декомпенсация.
- Наказанията са друг важен фактор, влияещ върху формирането на детската личност. Ако родителите не са справедливи и наказанието не е заслужено или адекватно на поведението, детето дълго ще помни този момент, който ще поражда в него чувство на принизяване на собствената му значимост.
- Превъзходството на пола – Доста бащи желаят син, който да продължи името, професията, рода. Изпитват разочарование, ако им се роди дъщеря. Понякога се стига до абсурдни и крайни ситуации, в които бащата отхвърля мисълта, че има момиче и се държи с нея така, както би се държал с момче. Може да изиска от нея да продължи професията му, дори тя да няма подобно предпочитание. Това поражда у дъщерята чувството, че е „по-долу” от мъжа, само защото е жена. Има жени, които предпочитат да са мъже, за да се ползват от т. нар. им предимства или да притежават качества, определяни като чисто мъжки – смелост, сила, независимост. При някои момичета това намира израз в избор на спорт, характерен предимно за мъжете. Какво би се случило с такова момиче един ден, когато стане жена и как изобщо ще преоткрие ролята си на жена? По-вероятно е да остане осакатена за цял живот.
За съжаление женската непълноценност е част от нагласите на много хора, дори в 21 век. Все още не малко мъже говорят с пренебрежение и презрение за жените – за качествата им, за постиженията им, изобщо за мястото им в живота им. Едно такова отношение обаче може да се дължи не само на начина, по който бащата се държи с дъщеря си и тя е приела, че е малоценна като жена. За него причина може да е и майката, която на свой ред се е чувствала непълноценна и фрустрирана в ролята си на жена.
- Съперничеството – Ако средата, в която растат децата, е прекалено съперническа, то в нея ще преобладава неодобрението. Децата, вместо да се подкрепят взаимно, ще се критикуват едни други, страхувайки се, че не получават достатъчно чувство за принадлежност в семейството.
- Фрустрацията – тази дума има латински произход и най-общо казано означава лишаване, измама, неуспех, напразно очакване, липса на удовлетворение от действителността. Най-характерните фрустриращи форми на поведение са:
1. Афективната студенина, при което детето не усеща родителската обич и внимание. Това се случва тогава, когато майката има несъзнавани нагласи, които са израз на индивидуално формираната й личност или поради други жизнени обстоятелства – нежелание да има дете, нехармоничен, неудовлетворителен брак. Афективна хладност към децата се наблюдава при жени-интелектуалки. За тях приоритет е професионалното развитие и кариера, а грижата за децата остава на заден план. Същият резултат може да се получи и при майки-студентки, които не могат да се отдадат изцяло на детето си. Най-добрите варианти за детето са или майката да прекъсне следването си, или във времето на нейната заетост грижите да се поемат от близък човек, но не и да се настани то в детски ясли.
Децата на емоционално студени родители стават подчертано свръхчувствителни, появяват се и враждебно-агресивни пориви и към родителите, и други хора.
2. Свръх взискателност и строгост – прекалената амбицията на някои родители да научат децата си на ред и порядки, да ги накарат да постигат високи резултати във всичко, ги прави прекалено изискващи и поставящи повишени критерии спрямо тях. Много често те настояват децата им да се занимават с неща, които не са им интересни или за които нямат способности. За жалост подобни амбиции проявяват и някои учители – те са свръх амбициозни, изискващи и безкомпромисно строги, пренебрегващи детската индивидуалност и чувствителност. Самостоятелността при тези деца ще е потисната, а рискът е те развият или покорство и конформизъм, или обратното – стремеж към противопоставяне и неосмислено бунтарство. Може би децата ни ще бъдат по-спокойни и психически здрави, ако приемем, че не е необходимо да бъдат абсолютни отличници, че не е фатално, ако получат и по-ниска оценка.
Пубертетът е специален период в развитието на детето и е необходимо родителите да проявяват деликатност, разбиране и търпение. Големите напрежения, които създава тази възраст, са свързани със значителното разминаване между биологична и сексуална зрялост от една страна и закъсняващото спрямо тях психосексуално и психосоциално узряване. Кризата на пубертета е тройна – на сексуалността, на авторитетите, които вече не се налагат, а се избират и на идентитета – т.е. на търсене на модел и идеал за желаното бъдеще. За съжаление днес се наблюдава подмяна на истински с фалшиви ценности, което обърква децата. Всичко, което децата в тази възраст преживяват като ограничение и унижение, може да ги накара да извършат неразумни постъпки в стремежа им да накажат свръх строгите си родители. Особено болезнено децата понасят грубото отношение и агресия към тях. За тях е обида дори само вдигната ръка, готова да удари детето. Удрянето на плесница накърнява достойнството им, още повече ако това се случи пред приятели или други хора.
3. Свръх доминиращо поведение на родителя – ако родителите или един от тях е социално изявен и той непрекъснато се утвърждава в семейството с интелекта и постиженията си, ако такива качества се подчертават едва ли не като единствена и висша ценност, това може да бъде пречка за пълноценното развитие на детето. Ако такова поведение и отношение идва от майка-интелектуалка, това още повече ще задълбочи чувството за малоценност на детето. Детето има нужда не от титлите, престижа и парите на майка си, а от нея самата, като най-обикновена майка, която да е при него. Живеещо със своите изявени родители, има риск детето да се превърне в несамостоятелно, с нагласа за колебливост, пасивност и неувереност, което единствено подхранва невротични черти и разстройства.
4. Родителска свръх протекция – Детето се превръща в непълноценно същество, неустойчиво и със сериозни затруднения в общуването си с другите и когато родителите му са свръх ангажирани с него. То винаги ще очаква външна помощ, а при най-малкия неуспех ще се срива. Подобно поведение ще се формира и при деца, в които майките се вкопчват. Като резултат се създава една симбиоза, като съществуването им в собствените им граници е направо невъзможно, те живеят един чрез друг. Не бива да ни изненадва факта, че след време момчето, израснало по този начин под крилото на майка си, ще избере жена, от която ще очаква да се грижи за него така, както го е правела майка му – всеотдайно и свръх протективно. А той самият ще бъде ли в състояние да поеме грижата и отговорността за друг, след като цял живот преди това е свикнал някой да се грижи за него. Естествено не. Но е факт, че има хора, които от малки са научени да обгрижват някого и те с удоволствие и защото имат невротична нужда от това, ще продължават да го правят и в брака си. Други пък, чувствайки се слаби и безпомощни, ще търсят партньор, който ще поема грижата и отговорността за тях.
Разгледаните форми на фрустриращо и неправилно отношение и поведение от родители към децата им са условно разграничени. Те илюстрират обаче механизмите, чрез които се осъществяват някои неблагоприятни влияния върху развитието на децата, чийто резултат е комплексът за малоценност. Но чувството за малоценност винаги търси компенсация. Това обикновено става чрез дейности, целящи изравняване с останалите и стремеж към мощ и превъзходство над тях. Макар и несъзнателно, това може да тласне детето към реално непостижими или много трудно постижими цели, само за да привлече вниманието на близките си и да спечели тяхното одобрение и обич. Невъзможността обаче от постигането на поставените високи цели може да изкара от равновесие децата, да предизвика силно напрежение и да ги доведе до „невротично бягство” от действителността. Често те прибягват до инфантилни реакции, защото само така се чувстват сигурни и спокойни. Не са редки случаите, когато някои младежи си остават „деца” или се скриват зад някоя болест, само за да запазят обичта и вниманието на родителите си.
Като „възрастни” хора вече някои могат и да постигнат успехи чрез свръх компенсация на чувството за малоценност, но това няма да ликвидира комплекса, нито ще доведе до вътрешно спокойствие и хармония. Той просто ще бъде покрит с илюзорен стъклен похлупак. Колкото и велики и добри дела да извърши такъв човек, той ще бъде лишен от усещането за истинско щастие. За съжаление други, изпитващи чувство за малоценност, се превръщат в тирани, авторитарни властници или агресори, чийто смисъл на живота им е единствено стремежът да доминират по един или друг начин над останалите. А това винаги е израз на болестно състояние.
За да е здраво и психически пълноценно едно дете, то има нужда да получи от семейството си първо любов, сигурност и покровителстване и утвърждаване на собствената личност. Чувствайки се обичано, сигурно и утвърдено, вече има нужда да задоволи и потребности като общуване, движение и игра, одобрение и поощрение, положителен контакт и образци на поведение. Когато някои от тези нужди останат незадоволени, се пораждат вътрешни конфликти, които могат да се разгърнат в комплекси от ранно детство до зряла възраст.
В какъвто и период от своето развитие да се намира детето, каквито и кризи на развитието да преживява, важно е родителите да намерят онзи баланс на отношения, в който то се чувства сигурно, обичано и то заради самото него, подкрепяно и утвърждавано отново заради самото него. Когато знае и чувства, че семейството е мястото, където винаги е прието, пак заради самото него, тогава има шанса да се учи и извлича положителното от своя опит – с увереност в своите сили и личност. А един ден, когато порасне и се сблъска с редица неприятности, но помни, че има своето място на света, където може да излее мъката си, да потърси съвет, където заедно с него някой ще съпреживее болката му, то ще си възвърне сигурността и ще продължи уверено напред.