ДЕТЕТО – НАШ УЧИТЕЛ

„Детето – наш учител ?! Как така? Невъзможно. Та нали ние сме възрастните!” – ще възразят някои.

Едва ли има родител, който да заяви, че не желае детето му да е здраво, щастливо, да порасне добър човек, да създаде дом, семейство. И всеки е убеден, че знае как и ще направи всичко необходимо, за да отгледа детето си и да му даде най-доброто. А родителите доста често имат много ясни идеи за това кое е най-добро за децата им и с усърдие ще се придържат към тях, защото, понякога, на всяка цена детето трябва да бъде такова, каквото мама и татко го виждат в очакванията си. Нищо, че така може би рискуват да потиснат неговата, на детето индивидуалност. Нищо, че неговите желания и наклонности може и да не съвпадат с тези на родителите му. Нищо, че то иска да е...

А къде е правото на детето да съществува, да бъде?

Увлечени в желанието си да направят от детето си това, което те не са успели да станат, или пък от проблеми и отчуждение в семейството, породени от несъвършенства в отношенията, от пропуски и слабости в културата им, често възрастните едностранно доминират и не зачитат правата на детето. Всеки знае – семейството има най-решаващата роля за правилното развитие на детето, за неговото физическо, психическо и емоционално здраве.

Но какво става с децата, когато в семейството се настанят отношения, бедни на топлина, чувства и спонтанност? Когато родителите не могат или не искат да се откажат от авторитарните си методи на „възпитание”, от „възпитателната си непогрешимост”. Не помнят ли или не желаят да помнят времето, когато са били деца? Когато са имали нужда от прегръдката на мама, защото са били тъжни или уплашени, но не са я получили! Когато са били ядосани, а някой им е казвал, че са лоши! Когато спонтанно са изразявали радостта си, но – така пък „не е възпитано”! Когато просто са искали да разкажат нещо, но мама и татко са били твърде заети, за да ги чуят.

Сега децата по свой начин ни пращат посланията си за внимание, обич, ласка, подкрепа. Чуваме ли, виждаме ли, усещаме ли тези послания или е по-незастрашаващо да ги игнорираме, да ги заобиколим или на свой ред да ги обявим за глезене, за лошотия. Дори може да последват и обвинения, обиди, заповеди, емоционално дистанциране. Никой обаче не притежава способността да формира ценности по този начин у детето си. Защо тогава лицемерно да се учудваме, та даже и възмущаваме, че децата гледат понякога на родителите си като на враждебен фактор, който потиска и се противопоставя на тяхната спонтанност и може да доведе детето до състояние на безсилие, гняв и отчаяние. Защитавайки нашата собствена неспособност да се справяме с „трудните деца” /или изобщо с трудни житейски ситуации/, привеждаме хиляди аргументи в защита на родителите. „Та те правят всичко за детето си!” Кое всичко? Как всичко? Някой изобщо питал ли е детето то какво иска, от какво се нуждае. Защо сме готови да обвиняваме всеки друг, но не и да се обърнем към себе си в търсене на причините и корените на тази враждебност, безсилие, гняв и отчаяние, които често намират израз в агресивно или опозиционно поведение, във фобийни страхове, тикове, нощно напикаване. Защо ли пък сега детето ми си гризе ноктите, скубе си косата, започна да заеква, успехът му в училище се влоши! Дъщеря ми е анорексичка, моята – булимичка! Защо детето ми посяга към алкохола, дрогата! Та нали се скъсвам от работа,, купил съм му маркови дънки, скъп телефон, компютър.

А......а.......а, обществото е виновно. .

А от какво всъщност имат нужда децата? – от обич и разбиране, приемане и подкрепа, искреност и ясни послания. От минимум количество болка и отрицателен опит, които да ги имунизират срещу несъвършенствата на обществото и да ги предпазват от вредните влияния на средата. Това обаче е възможно само в условията на взискателност, доверие и обич. Тогава, когато родителите са способни да изградят искрени и равноправни отношения, в които да общуват емоционално с децата си, уважавайки уникалността им. Само в такава среда детето ще е готово и ще иска да разкрива своите чувства, преживявания, тревоги и вълнения. Тогава е възможно формирането на адекватна самооценка и чувство за отговорност. Когато има доверие, когато на чувствата и емоциите не се гледа като на опасност и се приемат, тогава по-лесно се виждат първопричините за напреженията и тревогите у децата. Когато средствата са искреността, добронамереността, тогава се изгражда вярната самооценка, самоуважението от постигнатото и доверието в себе си.

Велика отговорност е да си истински родител, а не просто родител. Не такъв, който крие собствените си страхове и емоционална оскъдица зад правила, норми и „добри намерения”, защото било по-важно „да изглеждаме”, а не да бъдем. Не такъв, който отрича чувствата, емоциите, спонтанността, защото заплашват собственото му ”равновесие”. Изкуство е да научиш детето си да се движи с максимална амплитуда в зададените от теб лимити.

Колко ли е голяма радостта, която лъха от едно дете или един възрастен, когато се чувстват приети, когато чувстват силата, че имат доверие в себе си, когато имат правото да изразят без срам своите чувства и емоции.

Щастлив е този, който може да изживее магията на истинското емоционално съпреживяване, на този, който пораснал в сблъсъка със собствените си страхове не отрича, а приема, не критикува, а разбира, не мрази, а обича.

Та нали животът е радост и удоволствие! Не е ли това най-важният урок, който ни преподават нашите деца?