bbT

Върху живота на хората оказват влияние много външни фактори, един от които и то доста могъщ, са медиите - защото достигат лесно до всички нас, с информацията, която ни предлагат, защото формират отношение, мнения и позиции. Понякога служат за коректив на обществени нагласи или пък създават такива. Биха могли и да манипулират човешкото съзнание – особено тогава, когато на човек му липсват онези собствени „филтри”, през които да пропуска значимото и да отхвърля ненужното. Вероятно не съм единствената, която споделя и виждането, че е важен не само професионализмът и визията на работещите в тях, а и отговорността за начина и средствата за въздействие върху читателя, слушателя или зрителя. На нас, като потребители на това, което ни предлагат медиите, ни е необходимо отношение и критичност, които от една страна ни правят активни участници в този вид комуникация, а от друга – ни помага да избираме онова, което да ни обогатява.
Слава богу, днес имаме много възможности за избор – на медия или предаване, които да отговарят както на нашите нужди за определен вид информация и преживяване, така и на потребността ни от съдържателност, духовна и интелектуална храна.
Аз също имам своето мнение и отношение към това, което чета, слушам или гледам и изборите ми се определят от моите критерии, потребности и нагласи. Имам и лични впечатления от контакти с журналисти от различни медии, взимали интервюта от мен. До този момент обаче не съм имала нуждата да споделя свои преживявания и впечатления. Сега обаче съм провокирана да го направя. Наскоро бях поканена да участвам в едно предаване по телевизия bbt – „По женски”. Да си призная, предавания по точно тази телевизия не бях гледала. Приятно ме изненада първо екипът - млади, талантливи, способни хора, отворени за важни, значими и актуални теми. Теми, които вълнуват хората и от дискусиите по които всеки може да „вземе” нещо полезно за себе си. Водещата на предаването, Елена – красива и с очарователна усмивка млада жена, явно добре подготвена за темите на предаванията и много интелигентна, води разговорите със завидна елегантност и непринуденост. Естествената лекота, с която общува с гостите си, значимостта на обсъжданите проблеми и съдържателността на разговорите, създават онази атмосфера, в която човек се чувства и приятно, и обогатен от това, че е избрал точно това предаване, защото има и какво да научи, има и какво да съпреживее.

ЖЕНАТА /И САМО ТЯ/ МОЖЕ ДА СПАСИ СВЕТА

Дали ако светът се управляваше от жени щеше да има толкова войни и безмислени човешки загуби и трагедии! Дали ако законите се пишеха и прилагаха предимно от жени нямаше да сме свидетели на повече хуманност, толерантност, истински ред и законност! Дали ако повече отговорни държавни постове се заемаха от жени не бихме наблюдавали повече смисленост, искреност, творчество и човечност в управлението им! Дали ако жените бяха по-свободни вътрешно и преодолели комплекса си за малоценност от това, че са жени, нямаше да има повече хармония, любов, топлина и здраве в живота!
Предполагам, че тук някои вероятно ще ме обявят за идеалистка, феминистка /в никакъв случай/, за някой, който говори глупости, живее с илюзии и т.н. Други пък може би учудено ще питат: има ли изобщо нужда света да бъде спасяван – защо, от какво, от кого, как? Сигурна съм обаче, че не са малко и хората, които споделят и вярват, че Жената наистина може да спаси света, т.е. човека и човешкото в човека. От какво ли – от разрухата и деградацията например – морална, духовна, човешка, материална, от нещастието и болката, които тя носи.
Жената, бидейки подценявана и обезличавана /по всевъзможни начини, един от които е например рекламната индустрия, пропагандирайки и налагайки онзи образ на жената, който единствено цели да задоволи мъжките мечтания/ и обявена за нещо по-долу от мъжа, /скоро в един филм – „Разобличаване” – на полицейския заместник-началник Бренда Джонсън й беше отправена следната реплика – „вашата репутацията компенсира пола ви/, страдайки от чувството си малоценност, измисля обаче начини да му го върне! Нима са малко жените, които „осакатяват” мъжете си с подлички, саркастични и садистични намеци и подигравки? Или пък онези, които поемат контрола вкъщи, превръщат се в мъжа в дома /но защо ли пък после толкова страдат от това и се размечтават за мъжа, който поема отговорност, който е инициативен и решителен, галантен и мъжествен/. Други пък стават прекалено борбени, прекалено агресивни, прекалено самоуверени и на всяка цена искат да доказват на мъжете, че са повече от тях. /А мъжете се плашат от всичко прекалено/. Трети пък така се обезличават отвътре, че компенсират това с „перфектен” външен вид. Факт е, че не са малко жените, които не само че не се гордеят с пола си, но дори го отхвърлят. Неудовлетворени от женската си участ, някои желаят да са мъже – заради „предимствата”, в чието толериране обаче и те участват. Отхвърляйки съзнавано или не своята женственост, дори отхвърлят и това, което е характерен техен израз – менструацията и майчинството - символи на „женското” в тях. Да се чудим ли тогава защо доста жени преживяват менструацията си с толкова болки, дори срам и депресивност! Или пък защо има жени, чийто медицински изследвания не отчитат нищо патологично, но не могат да забременеят! Това просто си е психологически стерилитет.
Дали има изход за жената, следователно за човечеството! Има, но е необходимо осъзнаване и поемане в правилната посока. Най-важното е жената да се освободи от чувството си за малоценност като жена,т.е. да не живее по чужди за нея норми и критерии, да се освободи от дълго трупаните предразсъдъци относно ролята и мястото й в живота и обществото. Да не преценява себе си според мъжките изисквания, да се откаже от инертността, подчинението и бездействието, в които я вкарват изрази като „създадена е от реброто на Адам” – т.е. тя е второ качество човек. Да заживее със съзнание за собствена си ценност, идваща именно от пола й, със самоуважение и утвърждаване на най-големите й богатства, затрупани под пластове безмислени правила и насадени предразсъдъци. Да еманципира духа си, светогледа и себеусещането си. Днес все повече жени се стремят към това и затова може би изобщо не е случайно, че терапията, като начин за личностно израстване и търсене на истинското Аз, избират предимно жени.
Здравата и зряла психически жена знае, че истинската женственост и качества на пола й не се свеждат до външни признаци, а са начин на мислене, чувстване и поведение, на излъчване и енергия. Тя нито търси, нито демонстрира самодостатъчност. Знае и приема, че с мъжа са допълващи се противоположности, че между тях има естествена, природна взаимозависимост, без която светът би изчезнал. Осланя се на способностите и енергията си, за да „води”, когато обстоятелствата го налагат, но приема и да бъде „водена”. Уважава и приема „слабостта” на мъжа и не изисква от него да е от желязо.
Да си женствена и истинска жена – това е качество, символ на състрадание, сила, мъдрост, топлина и интелект /не интелектуалност/. И ако мъжът просто произвежда неща и се стреми да търси някакъв Смисъл на живота, то жената е благословена да създава живота и да изживява Смисъла. Затова тя единствено може да съхрани и спаси света – като се доверява и уповава на истинската си природа, която е призвана да създава, а това е най- човешкото в човека.

СМИСЪЛ

Въпросът за търсенето на СМИСЪЛ е екзистенциален – на самото съществуване, на смисъла на съществуването или на конкретен смисъл на собственото съществуване. Да се намери смисъл е важно и необходимо, защото това е мотивация за живот, може да бъде осъществен единствено от човека и така той да постигне значимост и да бъде удовлетворена собствената му воля за смисъл.
Има твърдения, че човешките ценности и смисълът са само защитни механизми, необходими реакции и сублимация. Вероятно понякога личната грижа за ценностите може и да прикрива дълбоки вътрешни емоционално-личностни конфликти. Възможно е да става въпрос и за лъжливи добродетели и стойности и за такива, които на всяка цена не бива да бъдат разкривани. Но също така е възможно, по-дълбоко в човека, под лъжливото, да е автентичното и същинското - там, където е човешкият стремеж към осмислен и съдържателен живот. Там можем да открием за какво копнее дълбоко в себе си човешкото същество.
Липсата на смисъл, която е екзистенциална празнота, се проявява като отегчение и скука, понякога прикривани под различни маски. Различни са и средствата за компенсирането им. Понякога това става чрез желание за власт, дори в примитивна форма, в стремеж и алчност за пари или преследване на удоволствия. Друго средство за компенсиране е алкохолът, безразборният или групов секс, както и употребата на лекарства с психотичен ефект и дрога. /В една реклама на „Кубети” се казва: „По-малко скука, повече забавление”; а пък в друга – на снакс „Лото” – „Замества всичко, дори него”, в случая партньора. Да, има хора, които с ядене притъпяват скуката./
Характерно за поведението и особеностите на нагласите на хората, изпадащи в скука и отегчение, е липсата на стойностни интереси и интересни неща за вършене, на занемареност по отношение на развитието им – личностно и афективно, /дори на отричане на подобна необходимост/, на съзнание за нуждата от концентриране и отговорност към качеството на живота им.
Например, много от младите хора, употребяващи дрога, твърдят, че тя ги „възбужда”, че разширява хоризонта на преживяванията им и им носи блаженство. Всъщност доста от наркозависимите мечтаят за по-дълбоки, вълнуващи и истински усещания. Някои от тях наистина притежават онзи независим и приключенски дух и честност, които ако са използвани за неща продуктивни и съзидателни, ще сме свидетели на качествен растеж и постижения. Наркотикът обаче, така както и алкохолът и другите компенсатори на скуката и отегчението, не биха били в състояние да премахнат дълбоките им корени. Това е възможно само чрез усилена, съзнателна, съзидателна и целенасочена работа върху себе си, чрез търпение и постоянство в опознаването на собствената личност и коригиране на онези нейни аспекти, причина за празния и скучен живот.
Има още един и то достатъчно тревожен начин, по който хората компенсират скуката и духовната си празнота – насилието и деструктивността. Той може да се изяви в пасивна форма и тогава бива привлечен от информации за катастрофи, престъпления, убийства, изнасилвания и други форми на жестокост, охотно предлагани от медиите. Тези информации се превръщат в „храна” за онези представители на човешкия род, за които тя носи бърза възбуда, облекчаваща скуката им – без каквито и да е усилия от тяхна страна за някакви вътрешни смислени и духовни действия, просто защото не са способни на такива. Обаче, от пасивното наслаждаване от насилието, нещастието и всякакви форми на жестокост, до активното предизвикване на възбуждане чрез садистично или десктруктивно поведение, има само една крачка. Единствено количествена е разликата между онова „шегаджийско, дебелашко или невинно” удоволствие от заяждането, дразненето или тормозенето на някого до участието в тълпата, която руши и линчува. И ако на отегчения и скучаещ човек не му се предложи източник на възбуждане отвън, той сам ще си намери повод, ще си създаде своя сцена, герои, мотиви.
Истина е, че поведението на човек се определя и мотивира от приоритетните и доминантни цели, а те няма как – свързани са както с нагласите ни, така и с дълбоките ни потребности – лични, специфични, екзистенциални. Начините за удовлетворяването им са различни. Например, нуждата от обект, пред който да изпитваме възхищение и преклонение, може да бъде задоволена или чрез преданост, любов и желание за истина, или чрез преклонение и утвърждаване на деструктивни „идоли и герои”.
Потребността от близост и взаимоотношения – чрез любов и нежност или чрез зависимост, садизъм, мазохизъм.
Нуждата от трайно присъствие, от единство, се удовлетворява или чрез любов, чувство за солидарност, толерантност, приятелски отношения, или чрез пиянство, зависимост от наркотици, обезличаване.
Потребността да бъдем ефективни и пълноценно реализирани – чрез продуктивен и съзидателен труд или любов, или чрез садизъм и деструктивност.
Нуждата от стимулиране и възбуда може да бъде задоволена или чрез съдържателен и продуктивен интерес към човека, природата, изкуството, новаторството или чрез алчното преследване на разнообразни и бързо сменящи се удоволствия.
Вижда се, че се открояват определени начини на удовлетворяване на потребностите на човек – на двата полюса - положителни и съзидателни и негативни и разрушителни. Естествено е любовта, справедливостта, толерантността и солидарността да са прояви на съзидателната и позитивна човешка ориентация, утвърждаваща живота, докато алчността, нарцисизмът, садомазохизмът, разрушението – да са в обратната посока – потискащи, отричащи и унищожаващи живота. В хората обикновено се наблюдава смесица от негативния и позитивен начин на задоволяване на нуждите им. За поведението им, за качеството на живота им и възможностите им за промяна, има значение какво е присъствието и силата на съответния начин.
Днес, в това забързано и прекалено цивилизовано време, в тази действителност на загуба на ценности и духовна нищета, на човешкото в човека, на грозни, граничещи с безумството на крайната жестокост посегателства върху него, на безчувственост и нихилизъм, се налага един тъжен факт – екзистенциалният вакуум като че ли е масовата невроза на сегашното време. И ако нихилизмът в някаква степен означава, че битието няма смисъл, то той е завладял доста хора.
„Битието определя съзнанието” – някой някога го беше казал. Но ако битието е лишено от смисъл, ако представлява празнота, в която цари скука и досада, ако човек не осъзнава и не поема отговорност за последиците от изборите си, какво ли ни очаква! Вероятно още много информации за деградация на ценности, за обезценяване и посегателства върху живота, за страдания и нещастие.
Вярно е, че човешкото същество има граници, то е нещо крайно и неговата външна свобода е ограничена от обстоятелства и условия. Но това съвсем не означава, че и вътрешната му свобода по презумпция е ограничена. Вътрешната свобода означава способност да се изгради позиция и отношение към обстоятелствата и условията. Именно тя определя доколко човек ще се поддаде на условията и доколко ще им устои, т.е. само той решава какъв ще е животът и съществуването му – като качество и смисленост. И става въпрос за свобода, не за слободия, защото само истинската свобода се изживява от позицията на отговорността.

* * *

Къде и в какво живеем? Повечето хората веднага казват: разбира се, че в настоящето, днес. Истина е обаче, че емоционално и психически повечето хора са свързани силно и най-вече с миналото си и то влияе и определя живота им във всеки един момент.
В процеса на терапия хората разбират, че начина, по който гледат и възприемат себе си днес, изборите, които правят в настоящето, са проекция и резултат на страхове, забрани, преживявания, предразсъдъци, наложени им стереотипи на поведение или „нормиран” от някой друг начин на мислене и възприемане на света, т.е. оказва се, че всъщност живеят в миналото и с миналото. Бавно, понякога и с доста болка, осъзнават как „техните” избори всъщност изобщо не са техни и как „техният” живот изобщо не е техният.
Има смисъл да се поровим в миналото – за да намерим важни отговори – за себе си, за важните за нас хора, за емоционално натоварени или понякога силно травмирали ни събития. Да, миналото показва кои и какви сме и до къде сме стигнали – в своето развитие и в живота си. Това е така, защото всичко, което сме преживели в миналото си и най-вече в детството си, се закодира и се проявява в настоящето – понякога и за съжаление като дълбока неудовлетвореност, нещастие, усещане за лична неосъщественост, нарушени взаимоотношения или дори болест.
Всъщност, търсейки обяснения и отговори в миналото, ние търсим себе си и своята идентичност и цялост и това е чудесно, но за да го постигнем, е необходима смелост, желание за промяна и готовност да сме отговорни за себе си – за чувствата, мислите и постъпките си.
Има хора, които се връщат към миналото, само за да се оплакват и самосъжаляват за злочестата си съдба, да обвиняват родителите си, обстоятелствата,....................... и лошия си живот сега. Така обаче не биха постигнали никакъв напредък за собственото си развитие и благополучие, защото просто не осъзнават или прехвърлят отговорността за всичко извън тях.
От друга страна, погледът назад, към миналото, би бил полезен, ако наистина признаем, изразим и приемем нашите си чувства, свързани с драматични за нас неща от миналото, както и готовността ни да променим себе си - като начин на мислене и поведение. Това ще е израз на лична отговорност, на желание за израстване. Хората, които имат потенциала да го направят, стигат до важното осъзнаване, че техният живот, благополучие и успешност вече започват за зависят наистина от тях. Започват да „виждат” себе си по нов начин – наистина свободни, независими и в хармония със себе си. Те са способни да се поучат от миналото, без да имат нуждата да го носят цял живот като тежко и смазващо ги бреме.

ЩАСТИЕТО: Мисли и преживявания на психотерапевта

От няколко дни на книжния пазар е книгата ми „Щастието – мисли и преживявания на психотерапевта”.
В нея споделям своя житейски, личен, професионален, емоционален опит. Споделям всичко онова, до което съм имала шанса и възможността да се докосна и опозная – с ума и сърцето си – човека и неговата същност – като страхове и надежди; като потребности и очаквания; като слабости и сила; като болка и страдание, но и като желание и воля за радост и щастие.

Заслуга да се появи тази книга има и моя много скъпа приятелка, на която принадлежи идеята за блога. По стечение на обстоятелствата освен материалите, поместени в него, написах още няколко за едно списание, както и други, непубликувани тогава все още. След време, отново тя, предложи да събера всичко написано до момента в книга. Беше ми необходимо известно време, за да оценя и приема идеята, чийто смисъл открих във възможността за среща и споделеност – между мен и бъдещите читатели. За мен ще бъде чест, ако те открият в книгата онези моменти, които ще докоснат ума, сърцето и душата им и ще им помогнат по пътя на тяхното щастие.

А защо посланието на книгата ми е ЩАСТИЕТО?

ЗАЩОТО:

ЩАСТИЕ! Бленувано, мечтано, недостижимо, непостижимо, възможно, желано?!
Щастието – като философска или морална категория? Щастието като състояние на духа или пък успехите ни – като външен, материален негов израз? Щастието като резултат от отношенията и свързаността ни с другите и света или като усещане за онова състояние на умиротворение и хармония в самите нас, на онази благодарност и любов, които изпълват цялото ни същество и чийто смисъл е да ги подарим?
Вероятно всеки има своето разбиране и усещане за щастие. Вероятно всеки го открива както в различни неща, така и по свой, уникален начин. Дали това ще е в някоя значима за нас победа или пък в реализиране на представата ни за нашето призвание, за нашето място под слънцето? А може би в статуса, към който се стремим или в пък в онези, „малките” мигове на дълбока и истинска съпричастност и свързаност с другите?
Можем да твърдим, че щастието е невъзможно, защото........................
Можем дори да вярваме, че то е измислица на „излишно” или странно емоционалните представители на човешкия род. Можем от страх да си признаем, че за нас то е непостижимо, да се самозаблуждаваме, че не ни е нужно, за да изживеем живота си.
Истината обаче е, че няма човешко същество, което да не копнее за щастие. Та нали в това е смисълът на цялото ни съществуване! Защо ли? Защото щастието, под каквато и форма да го търсим и откриваме, е онова човешко състояние, което ни прави здрави, пълноценни и живи. Има ли някой, който да не желае това за себе си?
Ако човек е способен да погледне в цялост живота си, няма как да не си даде сметка, че смисълът на всичко, което е правил или пък не, е всъщност търсене на щастието. Няма живо човешко същество, което да не стреми към него, към удоволствието и удовлетвореността. Но е вярно също така, че само някои успяват. И това са тези, които не се „плъзгат по повърхността” на живота. Това са тези, които съзнавайки и признавайки вътрешните си конфликти, страхове и неудовлетвореност, не ги обясняват и оправдават с неща извън тях. Те не чакат някой или нещо извън тях да „им донесе щастие”, ето така, наготово. Това са хора, които в търсене на себе си и своята цялост, откриват пътя към щастието, пътят към онази свобода и спонтанност на духа, хармония и вътрешна усмивка, които казват – животът е прекрасен, има смисъл и приемам да съм тук и сега.

Жената наистина ли е слабият пол /и какво е това слаб пол/

Защо жената е набедена за представител на слаб пол? Заради липсата на физическа сила, такава, каквато притежават мъжете? Заради недостиг на интелект, качества, способности, но съизмерени с какви, чии и кой е определил критериите за тях? И защо ако жената не притежава физическата сила на мъжа или мъжкия израз на агресивност и социална пробивност това да е недостатък, а не просто различност?
Да, природата на жената е различна от тази на мъжа, но това е нейна естествена характеристика, а не слабост и непълноценност. Тя е по-пасивна, но и гъвкава. Интуитивна, чувствителна и емоционална, но не лабилна. Способна да проявява такт, деликатност и търпение, тя е прозорлива, мъдра и адаптивна. Все качества и способности, осигурили й стабилност и оцеляване в един мъжки свят.
Можем да се запитаме какво не достига на мъжа в сравнение с жената? Можем да поставим въпроса изобщо защо се правят тези обобщения – слаб пол, силен пол. На кого е нужно това противопоставяне на половете по признаци, определени като недостатъци, когато става въпрос всъщност за различия, които в зависимост от обстоятелствата често се оказват предимства. Не е ли по-правилно да говорим за лични способности и качества и преди всичко за личностна реализация? Има толкова осъществили се жени, които превъзхождат непораснали все още мъже. Както и един зрял мъж превъзхожда жената-дете, останала инфантилна в афективното си развитие или пък онази, без стремеж да притежава собствена личност и избрала ролята на „добавка” към мъжа, виждайки своята реализация единствено чрез него.
За съжаление определената през вековете второстепенна роля на жената е актуална и днес като усещане за непълноценност и слабост при много жени. И това е така, защото те все още преценяват себе си през призмата на мъжките критерии, в които са наслоени доста предразсъдъци.
Всъщност, оказва се, че жените живеят по чужди за тях норми и правила – относно външността си или „приемливото” поведение /за кого/, относно това, че „трябва” да се омъжи, „трябва” да роди дете и то във време, определено като най-подходящо от обществото /т.е. нормата/. Абсурдно е, че жената все още „трябва” да понася, т.е. да пренебрегва собствените си потребности и личност, някои мъжки поведения, защото на мъжа му било позволено единствено поради факта, че бил мъж. /Сещам се за моя пациентка, чийто съпруг, по нейните думи, открито и безцеремонно я пренебрегвал заради друга жена, но тя следвала „разбирането”, че дори това да я наранява, „той все пак е мъж”. Или пък за друга, която имаше малко дете и поемаше почти цялата отговорност и грижи, чак до изнемога, защото той имал нужда от почивка и разтоварване с приятели./
Става въпрос всъщност за различни начини, по които жената приема „своята малоценност и слабост” и реакцията й спрямо тях. И колкото повече в тях прозира липсата на себеуважение, на увереност, че са способни да успеят в живота си, колкото повече пренебрегват собствените си нужди и чувства, колкото повече приемат да живеят в състояние на дълбок мазохизъм, толкова по-трудно ще се справят с чувството си за непълноценност от това, че са „слабият пол”, за да си възвърнат истинската сила и женственост.
Следва да се знае обаче, че по такъв начин реагират преди всичко жени, при които женствеността, която означава вътрешна сила, мъдрост и спокойствие, е деформирана и кастрирана. Най-често те са отгледани в атмосфера без истинска радост и обич, но затова пък с много предразсъдъци. Връзката между родителите по-скоро е била неудовлетворителна, лишена от близост и дълбочина, от любов и страст. Отношенията на дъщерите с майките им са били сложни и трудни. Тези майки, самите те дълбоко фрустрирани в усещането и ролята им на жени и съпруги, превръщат дъщерите си в изкупителни жертви на тяхното нещастие и вътрешна празнота, злоупотребявайки с ролята си на майки. Непознавайки що е истинска сила и женственост, авторитарни, деспотични, изискващи и задушаващи всеки порив за свобода и изява на индивидуалността на своите дъщери, настройващи ги срещу бащите им, превръщат момичето в едно неуверено, уплашено и песимистично същество, което започва да мисли за себе си, че е неудачница. Е как тогава това момиче да си повярва, че заслужава избор и щастие, че има право на любов, как изобщо да има самочувствие на пълноценно човешко същество, когато е „възпитавано” от майка, която е била нещастна и гневна, но не е направила нищо, за да промени положението си. Как това момиче да знае, че да си жена е нещо прекрасно и че няма нищо общо с образа на онази – нещастната, дълбоко самотна и гневна жена – нейната майка.
И ако мъжете диктуват правила и критерии, в които жените да се вместват, за да им се харесат, какво правят някои жени? Не поддържат ли и то понякога по-настървено и по-категорично и от мъжете тези правила и предразсъдъци? Така наказват ли, отмъщават ли – на кого, за какво? Нима не знаят, нима не чувстват колко пагубни са в своята крайност онези убеждения, които принизяват истинската същност и достойнство на жената? Колко жени наистина мислят, че „ако не е с манекенски размери, то не е възможно една жена да е очарователна и красива”!? Коя жена и майка наистина вярва, че „мястото на жената е до печката”, или че „жената трябва да търпи всичко и да зачеркне своята личност и чувства, за да......”, та да внушава на дъщеря си именно това!? Или по-скоро, съзнателно или не, някои действат на принципа „след като аз бях нещастна, от къде на къде ти ще си щастлива!” Може на някои това да звучи невероятно, невъзможно, грозно, може би са крайно възмутени? Всеки има право на мнение и позиция. /Сещам се тук за една моя пациентка, която се задушаваше във връзката с годеника си и искаше да сложи край на отношенията им. Когато споделила с майка си, че се чувства нещастна с този мъж, била подложена на ожесточена критика за това, „как тя постъпва неморално спрямо всички, които са очаквали от нея точно това, че ако не се омъжи за този „прекрасен” мъж, ще остане стара мома”. Това беше разстроило клиентката ми, която отказваше да повярва, че майка й я подценява като жена и личност и че за нея не е важно щастието на дъщеря й, а един формален брак. А и същият този прекрасен мъж обаче не можел да се справи с ревността си и вече беше посягал физически на моята клиентка, нещо, което тя беше споделяла с майка си. Шокирана и дълбоко разочарована от реакцията на майка си, тя все пак, дори и трудно, взе правилното за нея решение. По-късно сподели, че си дава сметка, че е било невъзможно нейната майка да я подкрепи, защото самата тя е живяла един празен и нещастен живот с баща й, „за пред хората”/.
Слава богу има и друг тип жени, които са наясно, че да си женствена, да си истинска жена, е качество. Те познават своята природа и се възползват от предимствата й. Това са жени, разбрали, че най-доброто, което могат да направят за себе си, е да запълват всеки миг от живота си с творчество, красота, топлина и състрадание. Техният живот е пълен, интензивен и духовен. Умеят да се вслушват във вътрешния си глас и да го следват. Те знаят, че един жест на съчувствие, състрадание и топлота е много повече, дава повече и е по-силен от всяка безмислена битка. Наясно са, че изчезването на Жената, която създава, бидейки такава, каквато е, би означавало изчезване на човечеството. Те са тези, които познават и притежават истинската женска сила – спокойствие, мъдрост, творчество и топлота. Те не са слаби и непълноценни. Те са Жени.

* * *

Израз на свобода и независимост, или поне на стремеж към тях, е човек да изказва мнение и позиция, да прави коментари – за нещо, което го е провокирало.
Изказвайки свое мнение, позиция или коментар, няма как, влагаме в тях свой мотив. Друг е въпросът доколко истинският мотив е осъзнат или остава неосъзнат. Но така или иначе, мотивът е личен, затова казваме и лично мнение. Ние държим на него и го защитаваме – защото то има стойност за нас. Защо ли? Защото искаме то отразява нас самите – като важни и значими – със своя опит и познание, чувствителност и преживявания, ценности и нужди. Отстоявайки личното си мнение, защитаваме всъщност както своето усещане за собствена значимост, така и правото си на свободно и независимо съществуване – дори заявено и само с едно различно от другите мнения. Нима в личната позиция не прозира желанието и потребността ни да сме по-специални, да сме индивидуалност, разпознаваема сред масата! А масата и характерният за нея комформизъм изключват, не позволяват вътрешна свобода и независимост, т.е., правото на лична позиция и индивидуалност. Там има сивота, уеднаквяване и безличност. Там има отказ от личното, различното и принуда за приемане на общото.
Най-лично осъзнатите неща, с които наистина бихме се отличили от масата и с които не се страхуваме да заявим своята вътрешна свобода и независимост, /защото наистина се чувстваме вътрешно свободни и независими/ аз мисля, че са тези, зад които открито и честно заставаме със своето лично име. Правим го както с отговорността, така и със съзнанието, че просто даваме – от своя опит, от своите мисли и чувства, от своя вътрешен свят – на тези, които искат и са готови да взимат. Знаем, че има и много други – лични мнения – и сме толерантни към тях, защото стойността и съдържанието на всяко мнение е съответно както на прозиращите в него лични мотиви и потребности, така и на нивото на личностно и емоционално израстване на човека.