Няколко неща, които родителите / най-вече майките и бабите/, не трябва да правят.

Да целуват детето си по устата -  всички се раждаме сексуални същества. Наистина чак през пубертета сексуалният нагон се проявява и като полов нагон – желание за сексуално общуване и полов акт с някой от другия пол, но човешкото същество е сексуално същество. Целуването по устата обърква малкото същество, а родителят, макар и несъзнавано, го „поставя на мястото на партньор”. Колкото и за мило да се счита целувката по устата, тя е неуместна.

Да спят на едно легло с вече порасналото си дете – отново то се „слага на мястото на партньора” или пък е вид плюшена играчка.

Да говорят за детето в първо лице, множествено число – „ние се нахранихме, ние спахме, ние пишкахме, ние вече не сме с памперс, ние се записахме в детската градина, ние си научихме стихчето и т.н.” Това показва следното – родителят включва, а по-точно всмуква детето в себе си. Все едно отказва да има граници и детето да си остане завинаги част от родителя. Детето е отделна личност и за неговото емоционално-психично здраве е добре да се говори в трето лице, единствено число. Последиците от този подход може да резултират в зависимост, проблеми с отделянето като самостойно същество, ниско самочувствие, егоцентризъм.

Много родители ползват съвременните технологии /фейсбук/ и качват снимки на децата си. Защо? Заради децата си или заради самите тях? Никой не пита детето дали иска „приятелите от ФБ” да го гледат. Повярвайте, никой, освен хората, които наистина са близки и наистина обичат детето, не се интересува, освен от нездраво любопитство, което в много случаи ражда завист и почти никога радост. Е, родителите, да ме прощават, просто се хвалят и използват детето като своя трофей.

Да не учат детето да се страхува. Как ? – ами като родителят се плаши, стряска – вербално, невербално – дори само от малка загуба на равновесие на детето, камо ли ако падне. В повечето случаи детето ще заплаче не толкова от болка, колкото от тревожността на родителя, с която му предава посланието, „че нещо страшно се е случило”. Адекватната родителска реакция е спокойната и съответна на случилото се. Ако си мислим, че предпазваме децата си от „лошия живот” като ги наплашваме, ще отгледаме неуверени и с чувство за малоценност същества, които ще виждат във всичко страшен риск, който не бива да поемат.

Да не прислугват на вече поотрасналото си дете като на принц или принцеса за неща, с които те могат да се справят. Рискът от подобно отношение е да се отгледат готованци и паразити, които ще смятат, че светът им дължи чест и почитания, които няма да имат способности да се грижат за себе си и които няма да са способни да оценяват и уважават.

Когато детето е вече ученик, да не учат с него. Има амбициозни родители, които умело прикриват собствените си амбиции зад „грижата” детето да си е научило добре уроците. Вероятността да отвратят детето от ученето и училището и то да възприеме, че ученето е работа на родителя, а не негова, е голяма. Интересът към ученето изобщо се създава с поощряване и на най-малките усилия и успехи, а не с изискването то да е „най-доброто” в класа.

Да го сравняват с други и да го учат да се сравнява с другите – независимо дали да открива свои предимства или недостатъци в такива сравнения. Това води до едно единствено нещо – другият е враг и следователно трябва да се победи. Колко хора с такава нагласа живеят вътрешно самотни и вечно нащрек някой да не ги „прецака”! Детето трябва да се учи да се сравнява единствено със себе си – с постиженията си от вчера, миналата година и т.н.