Всички хора изпитват цялата гама от чувства, включително и гняв. Чувствата са свързани с наши потребности и ни подтикват да кажем и направим нещо, за да удовлетворим тези потребности. В противен случай енергията, която се генерира, остава неоползотворена, а това води до проблеми на всички нива.

Гневът е най-откровеното чувство, може би и затова хората се страхуват да „пуснат” гнева в комуникацията си. /Тук става въпрос за вербалното изразяване на гнева/

Когато хората говорят през „чистия” си гняв, казват истината. Лъжа е, че се възпират, за да не „наранят” другия. По-скоро сме неискрени, защото предполагаме, че ще ни отхвърлят за това, което ще изречем откровено. Но ако не сме напълно честни, как другият ще ни „види и опознае”, как ще усети болката, която е зад гнева. Не е задължително да ни отхвърли, а ако го направи, тогава да се запитаме – той/тя не може да понесе истината?; изнудва ни, за да бъдем „не себе си”, а такива, каквито ще сме удобни!? Освен това, когато не се „крием от себе си”, ние самите по-добре се опознаваме и осъзнаваме.

Когато изразяваме садистичен гняв – с хапливи забележки, подигравки, със злословения, с изказани високомерно мнения, представени като факти и т.н. - казваме „половината” истината. Така от една страна вменяваме вина в другия и го „наказваме” за болката ни, искаме да го принизим, но оставаме неудовлетворени, че не сме казали точно това, което сме искали.

Гневът, изразен през мазохизма – особено с драматично и страдалческо мълчание - на пръв поглед казва – „аз съм виновен за всичко и страдам от това”, но това всъщност е наказание за другия – с една дума „чувствай се виновен, че съм зле”.

Единственото нещо, за което не носим отговорност, са чувствата ни, но носим отговорност за това, какво ще направим с тях и за тях. От това зависи – в най-широк смисъл – здравето и благополучието ни.