понеделник, 23 юни 2008 г.

В отговор на коментара към "Детето - наш учител"

Уважаема госпожице или госпожо, от писмото Ви не става ясно дали още живеете с майка си или макар и физически отделена от нея тя продължава да съществува в живота Ви по начина, по който я усещате. Ясно е обаче колко е важна за Вас тя. Останах с усещането, че сте издигнали на пиедестал майка Ви, сравнявайки я с Господ бог. Такава ли е тя за Вас – единствена и недостижима, като бог? С какво е недостижима за Вас – като майка и човешко същество, като личност, качества и постижения? Пишете, че сте се стремила към постижения, заради нея. Често хората мислят, че начин да покажем и спечелим обич са именно успехите ни – в ученето, в професията, в материален просперитет. Малко, ако не и изобщо, се говори за това, което чувстваме, преживяваме – искрено, честно и спонтанно. Като че ли е много по-лесно да постигнем нещо и така да „засвидетелстваме и заслужим обич”, отколкото да кажем „обичам те, нуждая се от теб, липсваш ми”. Да не говорим за онези така наречени лоши чувства – като гняв, болка, разочарование. За нашите постижения обаче ние можем да бъдем одобрявани, оценявани, възхвалявани, утвърждавани, но не и обичани. Обичта е безусловна. Тя изключва изискванията за социални успехи и представяне. Обичта е способност първо себе си да обичаш, да се приемаш със всичките си силни и „слаби” страни. В крайна сметка всеки обича толкова, колкото може. И всеки дава на друго човешко същество само това, което носи в себе си. Казвате, че само на нея вярвате и че й имате безпрекусловно доверие. За да имаме обаче доверие на друго човешко същество, първо е необходимо да имаме доверие в самите нас. Доверете се на Вас самата, на това, което чувствате към майка си и й го дайте

Няма коментари: