понеделник, 16 юни 2008 г.

ПЪРВИТЕ СЕДЕМ

Материалът е публикуван в юнския брой на списание "Кенгуру"

„Вие и вашето дете сте едно цяло, една система, изработваща щастие за всички. Неговата радост – това е вашата радост.” / П. Лич, 1985 /

Това усещат и в това вярват тези достойни за уважение родители, които не се смятат за господари на децата си и се стараят да опознават самите себе си. Защото те са наясно, че предават не само части от генетичния си фонд, но и че от тях зависи каква среда и атмосфера ще осигурят за детето си, за да расте то здраво и щастливо.

Всеки е чувал за „първите 7 години”, всеки знае колко важни са те. Но за какво? Обикновено хората ги свързват с онзи период, през който се полагат основите на „доброто възпитание”. Кое възпитание е добро? Тук всеки има своята гледна точка, която вероятно ще бъде пречупена през призмата на ценностната му система, семейния модел, житейския му опит, спомените му от детството. Всички ние в ранния си опит сме възприели чужди ценности, правила и норми, които са били важни за емоционалното ни равновесие, но са и променяли чувството ни за реалност. Така постепенно сме се научили не да бъдем, а да изглеждаме. Това, в живота ни като възрастни, често ни създава проблеми – отразява се на емоционалното ни състояние, а от тук – и във всяка друга страна на живота ни. Включително и на начина, по който възприемаме децата си, отношенията си с тях и възпитанието им.

Да възпитаваш, означава да предаваш знания, но главно – душевни състояния. Възпитанието означава предаване на сила, хармония и равновесие, но можем да дадем само онова, което притежаваме. Затова тези, които не спират да се обръщат към себе си в търсене на онези отговори, които ще им помогнат да изпълнят великата отговорност родител, успяват да осигурят на детето си семейство, в което то да расте сигурно, обичано, подкрепяно, с вяра в себе си и собствената си стойност, със свободата да се движи с максимална амплитуда в зададените от тях лимити.

Периодът от раждането, дори преди раждането и вътреутробното развитие на плода, до седем години, е много важен както за формирането на типа характер, така и за нагласите, социалната, когнитивна и емоционална интелигентност на човешкото същество. Определящо за бъдещото развитие на детето е времето дори преди зачеването му – желано ли е или не, очаквано ли е или не. Какви представи и очаквания имат родителите за него, защото то може да ги осъществи, а може би не. Защо изобщо някой решава да има дете – за да отговори на нечии очаквания, за да „заздрави” брака си, за да прехвърли върху детето си своите неосъществени желания и мечти или защото е готов да дава и да се отдава – безусловно и безрезервно. Ако бъдещото дете не е създадено с любов единствено заради него, в подсъзнанието му се закодират онези предпоставки, които ще доведат до емоционално-психически проблеми, свързани както със себевъзприемането му, така и с начина, по който това човешко същество ще свързва с другите хора в живота си, преживявайки се като нежелан, натрапен, излишен и необичан.

Бременността е периодът, в който за развитието на плода е от значение не само начинът на живот и хранене на бъдещата майка, но и отношението към бъдещата рожба.. Ако бременната е тревожна, напрегната, нещастна - това ще се отрази неблагоприятно върху детето й, както и обратното.

Връзката майка – дете не само е най-важната, тя е уникална и свещена. След раждането детето е изцяло зависимо от майка си, тя е целият негов свят – тя е тази, която ще го нахрани, ще го приспи, ще му даде топлина и ласка. Тя е тази, която с любов ще откликне на плача му и ще го утеши с прегръдка и милувка. Към близките, но особено към майката, детето изгражда първично доверие, което е основа за доверие в себе си и в другите. Но това става тогава, когато потребностите на детето от храна, включително и емоционална, от топлината на тялото, от приятните усещания на кожния допир и удоволствието от сукането, са задоволени. Ако майката проявява нетърпение, нежелание, дори грубост, ако съзнателно или не не желае детето, ако е емоционалнo дистанцирана и студена – тогава то преживява дълбока фрустрация. В началото реагира с плач или безпокойство, но когато „разбира”, че няма да получи това, от което има нужда, следва примирение, безразличие, понякога отказ от храна. Това е психотравма, която ще бележи живота му натам. Такъв човек, емоционално недохранен, ще отрича по един или друг начин свои важни потребности, защото в подсъзнанието му е закодирано, „че няма смисъл да се моли”, както е правил това с плача си като бебе.

Ако малкият човек е преминал щастливо и успешно през този период, го очаква радостта от опознаването на света около него. Той е проходил и започва да говори. Родил се е с безгранични възможности да учи и преживява. Близостта и привързаността към майката са му осигурили един свят на сигурност, топлота и приютеност. Именно поради това в този период детето преживява раздялата си с нея като нещо страшно. Страхът от нейната загуба е толкова силен и интензивен, че той се съизмерва с този от самотата, изоставянето и несигурността. За детето раздялата е не просто разрушаване на най-интимната му връзка, това е загуба на част от идентичността му. Всеки може да си представи какво е за детето например един престой в болница без майка му, или още по-лошо – даването му за отглеждане в институция. Правилното емоционално, психическо, социално развитие на детето се осъществява при внимателно дозиране и съобразяване на емоционалните въздействия с индивидуалните възможности на детето. Силните и продължителни емоционални преживявания действат неблагоприятно и изтощаващо неукрепналата нервна система.

През втората и третата година малкият човек преживява един от най-важните периоди в живота му. Той е свързан от една страна с истинското овладяване на речта, а от друга - с първите прояви на самостоятелност /автономност/ и зачатъци на идентичност, както и с отделянето на собственото „аз” от останалите. Детето иска и се опитва да узнае собствените си възможности. Желае своята самостоятелност – „Аз сам”. Пробуждането на „Аз-а” го стимулира към самоизява. Стреми се да привлече вниманието на другите към себе си с думи като „Дай ми”, „Гледай ме”. Изпълнен е с любопитство и желание да опознава света и открива своя личностен капацитет за научаване. Той е инициативен и целенасочено активен. Психичните промени в този период са изцяло свързани с интеграцията на „Аз-а” и персонализацията. Това е период, в който се полагат основите на личността и в който се появяват две важни и взаимосвързани потребности – да се разпознае в света на другите и да утвърди своята същност. Отделянето му от другите намира израз в противопоставянето им, в стремежа му да се заяви и утвърди. Ако те обаче проявяват прекалена и излишна отстъпчивост, това ще доведе до формиране на хистрионни черти в детето. При проява пък на авторитарно отношение се потиска инициативността и индивидуалността. Поставянето на високи и несъобразени с възможностите на детето изисквания водят до развиване на общоневротични черти. За съжаление има родители, които, поради чувство за малоценност, изпитват желание да доминират детето си и така да си осигурят усещане за сила. Изискват от детето това, което те самите не са способни да изискват от себе си. Детето се превръща в компенсация. Не си дават сметка, че то има нужда преди всичко от сигурност и подкрепа. Когато детето постепенно се утвърждава като личност и се утвърждава неговия „Аз”, то започва да търси сигурност в себе си и да изпробва спонтанно силите си. Това е момент, в който може да придобие вяра в себе си, да се убеди в собствената си стойност и всичко, което прекършва волята му, се превръща във фактор за появата на чувство за малоценност и невроза. Често зад „грижовността” на някои родители се крие замаскирана нужда от власт, срещу която всякакъв евентуален бунт се прекършва, но всичко, което пречупва волята на детето, поражда чувство за малоценност. Балансираният подход предполага поставянето на ясни за детето граници, в които обаче родителят е осигурил необходимото му пространство и възможността да открива и заявява себе си. Иначе това е „периодът на упорство”, естествен преход в развитието, който при един правилен, балансиран подход, с ясни послания и нежна доброжелателност от страна на родителите, преминава спонтанно и детето влиза в следващия етап на своя живот, в който се разрешава наречения от психоанализата Едипов комплекс.

В периода от 3 до 5 години се осъзнава разликата между половете, извършва се процес на идентификация / наподобяване поведението на значима фигура и възприемане на някои нейни качества/ с родителя от същия пол и се преживяват чувства като любов, омраза, ревност, страх, гняв. Фантазията на детето е особено богата, което се вижда в игрите, в желанието да му се четат приказки. Учи се да общува и с връстниците си, но преди всичко задава въпроси – това е възрастта на въпросите, които в началото на периода са насочени към опознаване и откривателство /„Какво е това?”/, а в края – към търсене на причините /”Защо става така?”/. В този период освен към половите различия детето проявява интерес и към половите органи и голото тяло, има желание с цялото си чисто любопитство да ги гледа и изследва. Сексуалният нагон, наречен от Фройд либидо, е подчинен на принципа на удоволствието и правилното му развитие в този период е от особена важност за емоционалното и психическо здраве на детето. Тук се формира усещането и отношението към тялото, към секса, интимността и удоволствието от докосването на тялото. Детето е изпълнено с любопитство, усеща нещо приятно, докосвайки половите си органи. Това е напълно естествено и единствено от правилното отношение и реакция на родителите зависи какво ще се закодира в подсъзнанието му – че това е нещо „нередно и мръсно” или е нормална и естествена част от нас. Ако възрастните реагират с негативно отношение, с отрицание и критика към детето, то ще изпита афект на неадекватност и силна тревога. Това са т. нар. от Фройд детски сексуални психотравми, които са отдавна забравени, но мъчителни, защото са наситени с емоции на страх и вина. Как след време ще възприемаме нашата сексуалност, как интимно ще се свързваме с другия, как ще чувстваме и преживяваме нашата женственост или мъжественост, в огромна степен зависи от успешното ни преминаване през този период. Колкото по-спокойно и адекватно родителите посрещат и реагират на любопитството и преживяванията на детето, свързани със сексуалните му инстинкти, толкова по-безпроблемно и здраво ще върви то към следващия период на своето развитие – „интернализацията „ на социалните стандарти, норми, правила.

В по-ранните фази нормите са изцяло наложени отвън. През едиповата фаза моралните норми на средата започват да се преживяват като личен, вътрешен проблем, а не наложени отвън. Идентификацията с моралните качества и изисквания на родителите е особено силна и определяща за развитието на детето. Ако родителите общуват с детето си предимно чрез изисквания и послания от типа: „трябва”, „винаги” или „ако направиш.........., ще те харесвам, обичам, няма да ти се сърдя”, ще формират в него нагласа за спазване на сковаващи, изискващи и потискащи индивидуалността и спонтанността му правила и предрасъдъци. Детето се нуждае от ясни послания и граници, от наблюдаване на дискусии между родителите си в постигане на единство между тях, защото единството му дава усещане за сигурност и намалява риска то започне да ги манипулира. От детето се изискват безброй адаптации и са чести случаите, когато изпада в затруднение. Не бива да се очаква, че детето знае кое е приемливо и кое не и че е напълно наясно със своите отговорности.

В условия на любов и ласкаво емоционално отношение родителите разпознават чувствата на детето и говорят с него - подкрепящо, с разбиране за това, което се случва в неговия свят, с уважение към неговата индивидуалност и право да изпитва цялата гама от чувства, със загриженост за него и търсене на причините, когато не одобряват някоя негова постъпка. Колкото по-адекватни на самото дете, на неговата чувствителност и индивидуалност са изискванията и подходът на родителите, толкова по- здраво и щастливо ще расте то!


Няма коментари: