Да напиша следващите редове бях провокирана от категоричната, недопускаща съмнение в своята непогрешимост позиция на един родител по отношение на „възпитанието” – както изобщо, така и на неговото дете – човек, действащ със сила, доминантно, с чувство на омайващо самия него превъзходство и всезнание по всички важни въпроси на възпитанието. Нищо, че детето му страдаше и имаше видими и не толкова още видими проблеми. Разбира се, че първо си беше виновно самото дете, а след това и всички и всичко останало, но не и безпогрешният баща. И да не си помисли някой, че този човек е дошъл при мен за консултация или съвет. Не, такива хора, с присъщото им високомерие и надменност, не могат и да допуснат, че носят отговорност за болката и нещастието на децата си, дори не ги виждат.

Всяко човешко същество има потребности, от чието задоволяване зависи здравето, благополучието, успеха, щастието, самочувствието му. Това са нуждите от сигурност, принадлежност, подкрепа, обич и приемане; от значимост и пълноценно „хранително” общуване, от изява и признание на личността, от ласка, близост и интимност. Но като че ли една от най-основните потребности на човек е стремежът му към свобода и самоопределеност.
Но човешкото същество като начин на мислене, поведение, качество на живот е „продукт” преди всичко на влиянието, което най-важните фигури в живота му са оказали – неговите родители, баби и дядовци, първите учители, а след това и на онова, което се нарича личен опит. Доколко личен обаче е той, след като в него е усвоен до голяма степен предадения от родителите житейски техен опит, може да се постави под въпрос. /Често в процеса на терапия клиентите споделят – „така са ми казвали”, „на това са ме учели”, „това /реакция, мислене, чувстване”/ познавам, не съм се и замислял, че може да има и друго”/. А в прехваления житейски опит често се оказва, че се съдържат много по-малко истинска мъдрост, любов, благородство и утвърждаване на живота отколкото правила, по-често вредни за човешката природа и естественост, ограничения и заръки, произтичащи от безброй страхове и натоварени с враждебност към живота и света.
От най- ранна възраст сме научени да се страхуваме едва ли не от всичко – хората са лоши, животът е тежък, непоносим, светът е враждебен и лош и само чака ние да се появим, за да ни нарани и смаже.
Като вземем предвид и факта, че за много хора възпитанието се свежда както до посланието „не ме гледай какво правя, слушай какво ти говоря”, както и до потресаващи понякога в своята абсурдност ограничения, забрани, потискане или пренебрегване на индивидуалността и интересите на детето /защото то не знае какво иска, защото, видите ли, възрастните знаят най-добре от какво то има нужда, нищо, че това може да го прави нещастно, защото трябва да осъществи мечтата, амбицията на мама, татко, баба, дядо, нищо, че не му доставя удоволствие и развитие на истинските му заложби, а точно обратното, да ходи на пиано, балет, безброй уроци по езици, рисуване, плуване..........., нищо, че му се играе, то трябва да прави това, което му се налага отвън, което се изисква от него, за да............/тук следват аргументите на възрастните, чрез които те чисто и просто го формират, форматират, моделират и т.н. и на всичкото отгоре много си вярват/.
И така – детето, оказва се, няма възможност да избира, да се самоопредели, да се чувства свободно и победител в това, което само ще избере и в което да изяви себе си. И естествено, в нещата наложени му отвън по силата на принудата, то ще се чувства все по-нещастно и резултатите едва ли ще са такива, каквито възрастните очакват. Но.......възрастните знаят най-добре, а и удобно забравят, че и те някога са били деца, както и факта, че в живота си на зрели хора едва ли посрещат с възторг и положителни емоции упражнени върху тях ограничения, натиск или забрани.
Аз лично вярвам, че децата са много по-мъдри, естествени, справедливи, доброжелателни и умни от възрастните, че има много на какво да се научим от тях /но ако признаем това, какво ще стане с нашата претенция и желание за всемогъщество, безпогрешност и господари на живота на децата си?/
За щастие има и прекрасни и истински зрели родители, открили и за себе си, и за детето си, че най- доброто възпитание е това, в което на първо място е както общуването с него, така и уважението и утвърждаването на потребността му от свобода и самоопределение, защото това е успешният начин то развие потенциала и личността си. Такива родители с такт, деликатност и истинска обич създават условия за активна дисциплина и самодисциплина в детето си, защото му осигуряват условия, които формират умения да се усвоява някаква дейност и така да се организира тя, че да се напредва.
Обратният вариант е пасивната дисциплина, при която детето се подчинява /до кога? – въпрос на време/ на волята, натиска и изискванията – понякога направо безумни – на възрастните. Някои от тези деца след време, защото няма как да знаят какво искат да правят, тъй като не им е била дадена възможност да избират, ще се проявят като бунтари, опозиционери, недисциплинирани, ще саботират всичко, което се очаква от тях и им се натрапва, ще воюват, за съжаление по деструткивен начин, за свободата и самоопределението си. Ще бъдат обявени за трудни /а те са просто нещастни/, ще се търсят причините за хулиганското им поведение – по правило – не там, където са. Отговорът е толкова лесен и очевиден – в принудата и изискванията, обезличаваща детската личност и душа, в наказанията и строгите ограничения на свободата на детето. А който принуждава и наказва, той извършва насилие, а всяко насилие поражда гняв, омраза /нима много възрастни не знаят това по себе си/. Натрупаните обиди, унижения и болка се обръщат към възрастните, обществото, но и към самия себе си. Деца, на които по всякакви начини – директни или индиректни – им е внушавано, че са неспособни, незначителни и най-вече лоши, в един момент като че ли си казват – добре, ще съм лош. Ето го омагьосаният кръг, в който попадат деца и възрастни, болка и страдание, несполуки и провали, обвинения и осъждане, враждебност и омраза.
Има израз – децата са нашето бъдеще – и от къде на къде? Сякаш децата нямат право на техни си избори и бъдеще, та трябва да гарантират и осигурят нашето. И как не, когато възрастните всячески се стремят да ги програмират по начин, по който не децата всъщност, а възрастните да се чувстват по-доволни, по-горди със собствените си произведения, по-сигурни, че така ще запълнят собствения си празен живот. И всичко това под формата на много благовидни и безспорни /само на пръв поглед или когато е удобно/ мотиви. Защо ли тогава толкова много деца страдат и са нещастни?
Има ли изход или начин да се поправят нещата? Разбира се, че има.
Първо – едно дете заслужава да бъде създадено – заради самото него; да бъде обичано – заради самото него; да бъде уважавано в изконното му право на свобода и самоопределение – заради самото него. Второ – да се откажем от идеята си за непогрешимост и собствено величие; от стремежите си да упражняваме натиск и принуда; да престанем да компенсираме собственото си чувство за малоценност, проектирайки го върху детето под формата на родителски амбиции и изисквания за онези постижения, в които ние не сме успели. Трето – да се интересуваме и истински да общуваме с детето си; да се вслушваме в него и със сърцето си; да не решаваме вместо него, а да наблюдаваме и откриваме – с обич и истинска грижа – неговите заложби и интереси. Четвърто – да го поощряваме и за най-малкия му успех /а не да му натякваме, че детето на съседите е постигнало еди какво си/; да вярваме в него и да го подкрепяме; да го обичаме, приемаме и утвърждаваме такова, каквото е - защото там, където има обич, има и здраве, и щастие. Любовта никога нищо не поврежда.

Заб. Горенаписаното няма претенцията да изчерпва всичко по въпроса как родителите могат да навредят и увредят децата си. Има безброй начини – например свръхгрижа, свръхпротекция, игнориране, унижаващо пренебрежение, задушаваща грижа и любов /някои деца получават чак астматични пристъпи от тази „любов”/, рационализиран садизъм на родителите под формата на насилие – психическо и физическо - все на онази грижа – „за доброто на детето” и т.н.

ЗА ГОВОРЕНЕТО НА ЖЕНИТЕ. А ЗНАЯТ ЛИ КАК ДА СЛУШАТ?

Жените много говорели! Да, дори има вицове за това. Скоро в предаването „Аламинут” по телевизията аламинутът за деня беше:
„ - Вече три години не съм говорил с жена си.
- Защо, да не сте скарани?
- Не бе, не искам да я прекъсвам.”
За женското говорене – като многословие, дори необходимост, начин на себеизразяване и средство за комуникация, има причина. Тя е свързана с различния начин, по който функционира женският мозък в сравнение с мъжкия по отношение преработване на информация. От значение е и фактът, че жените са по-емоционални и чувствителни, с по-развит и богат речников запас, което намира израз в говоренето им. Мъжете първо мислят и осмислят наум и после говорят, жените мислят и осмислят на глас. Мъжете са по-конкретни и лаконични в изказа си, жените – по-обстоятелствени и изразителни. На мъжете трудно им се удава да се концентрират върху повече от едно нещо, жените успяват да правят едновременно няколко неща, едното от които е непременно да говорят. Мъжете се „товарят” от говорене, жените се „разтоварват” с говорене. Говоренето за мъжа е „да се разберем по същество”, за жената – важна част от взаимоотношенията, начин да се изрази, да сподели, да се свърже с другия и да получи разбиране и подкрепа. И ако мъжът до нея мълчи, кима от време на време или още по-лошо – гледа в телевизора или вестника, защото нейното говорене го залива или изтощава, възможно е тя да се засегне, решавайки, че той не се интересува от нея.
Всъщност понякога наистина е доста трудно за понасяне многословието и излишната обстоятелственост на женското говорене. Ами когато няколко жени решат да говорят едновременно! Това наистина е трудно за понасяне. Въздейства на слушателя по-скоро като един изнервящ и уморителен шум, при който не е възможно да се чуе ясно нищо. Но като се има предвид, че жените мислят на глас, можем да разберем причините за едновременното говорене – просто в един момент всички мислят и имат нужда някой да чуе мислите им. Дали се чуват една друга? Може би да, може би не. Дали обаче имат потребност да бъдат чути – със сигурност да.
Няма човек, за когото да не е от огромно значение другите да слушат това, което говори. За тези, които го слушат, той се преживява център на внимание. Това го кара да се чувства важен и ценен. /Има хора, при които се наблюдава висока степен на тревожност в ситуации, когато трябва да говорят пред други. Не са редки случаите, в които те проявяват поведение на избягване на подобни ситуации – именно защото изпитват огромен страх да не провалят момента, в който могат да бъдат важни и значими. Всъщност това, от което изпитваме най-голям страх, е най-желано и важно за нас./
Качеството на междуличностните отношения - интимни, приятелски, делови, служебни - зависи в голяма степен от качеството на комуникацията и общуването. Карл Юнг казва: „Истинско общуване възниква тогава, когато слушаме с разбиране – опитваме се да схванем идеята и отношението на другите хора, да усетим как те чувстват нещата, да възприемем тяхната отправна точка по отношение на това, за което те говорят”.
Т.е., става въпрос за активно слушане, при което слушаме с внимание нещо, което събеседникът ни смята за важно. Това е реверанс към него, с който печелим симпатиите му. Интересът, който засвидетелстваме, слушайки активно някого, го кара не само да говори по-непринудено и открито, но и да се чувства спокоен и сигурен в наше присъствие.
Но какво представлява по-точно активното слушане като условие за пълноценно общуване?
Общуването между хората започва с един предварителен процес първо вътре в нас. Когато искаме да споделим своя идея, мисъл, преживяване, ние ги „обличаме” както в словесна, така и в несловесна форма. Нашите думи, жестове, интонация, с които ще изразим мислите и чувствата си, зависят от намеренията ни, от емоционалното ни състояние, от характера на ситуацията, от конкретните взаимоотношения. Дали обаче човекът срещу нас ще разбере точно нашето послание или ще го „разчете” през призмата на неговите собствени очаквания, убеждения, нужди, личен опит, емоционално състояние!
В повечето случаи хората проявяват склонност да чуват онова, което искат да чуят, както и да виждат това, което искат да видят. Когато някой предполага или направо решава, какво е имал предвид другият, казвайки нещо, смисълът на посланието може и да не достигне, дори да се изтълкува съвсем погрешно от „слушащия” и така да възникват недоразумения.
Жени, с които работя, споделят, че им липсва пълноценно общуване с партньорите им, в резултат на което се чувстват неразбрани, недостатъчно принадлежни, а в някои случаи, „защото мъжът им не разбира какво му говорят”, се стига до конфликти. Повечето, особено в началото, са твърдо убедени в способността си за комуникация „на ниво” и обвиняват партньорите си в неумение и нежелание за общуване. Има и такива, които бързо стигат до извода, че е добре да преосмислят и преоценят качеството на говоренето и слушането си.
Един пример от конкретен случай – Съпругът често си пиел кафето със свои приятели в събота. Моята клиентка нямала против, още повече че имало приятни неща, с които да запълвала времето си, но никога не му го била казала ясно и недвусмислено, че за нея „съботното му кафе” не е проблем – смятала, че „той сигурно разбира”. Веднъж го попитала: „какво ще правиш утре” /събота/, а той й отговорил: „ако се опитваш да ми провалиш срещата, няма да стане”. Тя се засегнала, той се ядосал. А тя просто искала да му каже, че желае по-късно, след като се върне от срещата с приятелите си, да отидат да гледат един нов филм.
Когато нещата не се назовават точно, комуникацията е неясна и е логично двама души да не се „чуят” и разберат. Липсата на директност от клиентката ми е довело в случая до интерпретация на посланието й, резултат от нагласите, чувствата и опасенията на партньора й. Ако тя беше казала „искам след срещата ти да отидем на кино”, той вероятно нямаше да се уплаши, че тя има намерение да го контролира или ограничава.
Когато слушаме някого с истинско внимание и съсредоточено, е добре да отчетем следните неща – какво точно се опитва да каже и как се чувства, какво преживява. И ако не сме сигурни, че го разбираме, да попитаме и проверим впечатленията си. Защо ли? Защото всеки по себе си знае колко му е важно някой не само да го слуша, но и да го чува, т.е., да го усеща, разбира и възприема като едно цяло от неговите мисли, чувства, тревоги - без критика, без осъждане. Най-важното без осъждане!
Не рядко хората, оценявайки другите, направо ги осъждат. Може би защото те самите са били критикувани и съдени често и не познават друго, различно отношение. Може би, съдейки нечие поведение, искат да привлекат вниманието върху себе си. Или пък защото, съдейки другите, се самозалъгват, че са нещо повече от тях.
Всички ние оценяваме другите, но ако оценката ни напомня или направо е присъда, тя е лишена от морал, а това не помага на никого да изгради пълноценни отношения и здрави връзки.
Хората, които престават да съдят другите и започват да общуват с тях „ненатоварени” от предварителни очаквания, опасения и нагласи, плод на техни лични проблеми, успяват да подобрят взаимоотношенията и връзките си с другите. До това прозрение стигат хора, които минават през психотерапия.
На един етап от терапията моя пациентка сподели, че колкото повече се отказва както от „родителската си непогрешимост”, така и от онези „разумни и правилни” съвети, в които обаче са се съдържали критичност и нравонаучителна взискателност, с дъщеря й се разбират прекрасно. И не само това. Тя започна да „чува” дъщеря си и да се интересува от нея по един нов и различен начин – не само от фактите, както самата тя се изрази, но преди всичко от чувствата, преживяванията й и гледната й точка. Създавайки на детето си усещането, че няма непременно да реагира критично на неговите мисли и чувства, тя всъщност му даде сигурност и спокойствие.
За всеки е важно пълноценното и ангажирано с внимание и чувство говорене, слушане и общуване, защото това е начин да си дадем един на друг не само информация, но и емоция, подкрепа, сигурност, „да се нахраним” и емоционално, и интелектуално.
А често хората си мислят нещо наум докато събеседникът им говори. Погледът им е някъде встрани или просто блуждаят. Понякога прекъсват, за да „вметнат” нещо, нямащо нищо общо с разговора или направо сменят темата. Освен че това се преживява неприятно от говорещия, той може да реши и да се отдръпне от подобно „общуване”, в което се чувства пренебрегнат и сам.
Предимствата на това, да чуваме другия, като го слушаме не само с ушите си, но и с очите, ума и сърцето си, е голямо. Тогава не имитираме слушане, а забелязваме и отчитаме позата на тялото, жестовете, чувствата и емоциите, погледа, начина, по който събеседникът ни казва нещата. Това именно ни отваря възможността и да го усетим, и да го разберем правилно, и да разчетем и отвърнем съответно на посланията му. От какъвто и характер и естество да е комуникацията, ако развием умения да говорим ясно и слушаме активно, ще имаме условията да изградим пълноценни и удовлетворяващи взаимоотношения, в които да се чувстваме принадлежни, успешни и щастливи.

bbT

Върху живота на хората оказват влияние много външни фактори, един от които и то доста могъщ, са медиите - защото достигат лесно до всички нас, с информацията, която ни предлагат, защото формират отношение, мнения и позиции. Понякога служат за коректив на обществени нагласи или пък създават такива. Биха могли и да манипулират човешкото съзнание – особено тогава, когато на човек му липсват онези собствени „филтри”, през които да пропуска значимото и да отхвърля ненужното. Вероятно не съм единствената, която споделя и виждането, че е важен не само професионализмът и визията на работещите в тях, а и отговорността за начина и средствата за въздействие върху читателя, слушателя или зрителя. На нас, като потребители на това, което ни предлагат медиите, ни е необходимо отношение и критичност, които от една страна ни правят активни участници в този вид комуникация, а от друга – ни помага да избираме онова, което да ни обогатява.
Слава богу, днес имаме много възможности за избор – на медия или предаване, които да отговарят както на нашите нужди за определен вид информация и преживяване, така и на потребността ни от съдържателност, духовна и интелектуална храна.
Аз също имам своето мнение и отношение към това, което чета, слушам или гледам и изборите ми се определят от моите критерии, потребности и нагласи. Имам и лични впечатления от контакти с журналисти от различни медии, взимали интервюта от мен. До този момент обаче не съм имала нуждата да споделя свои преживявания и впечатления. Сега обаче съм провокирана да го направя. Наскоро бях поканена да участвам в едно предаване по телевизия bbt – „По женски”. Да си призная, предавания по точно тази телевизия не бях гледала. Приятно ме изненада първо екипът - млади, талантливи, способни хора, отворени за важни, значими и актуални теми. Теми, които вълнуват хората и от дискусиите по които всеки може да „вземе” нещо полезно за себе си. Водещата на предаването, Елена – красива и с очарователна усмивка млада жена, явно добре подготвена за темите на предаванията и много интелигентна, води разговорите със завидна елегантност и непринуденост. Естествената лекота, с която общува с гостите си, значимостта на обсъжданите проблеми и съдържателността на разговорите, създават онази атмосфера, в която човек се чувства и приятно, и обогатен от това, че е избрал точно това предаване, защото има и какво да научи, има и какво да съпреживее.

ЖЕНАТА /И САМО ТЯ/ МОЖЕ ДА СПАСИ СВЕТА

Дали ако светът се управляваше от жени щеше да има толкова войни и безмислени човешки загуби и трагедии! Дали ако законите се пишеха и прилагаха предимно от жени нямаше да сме свидетели на повече хуманност, толерантност, истински ред и законност! Дали ако повече отговорни държавни постове се заемаха от жени не бихме наблюдавали повече смисленост, искреност, творчество и човечност в управлението им! Дали ако жените бяха по-свободни вътрешно и преодолели комплекса си за малоценност от това, че са жени, нямаше да има повече хармония, любов, топлина и здраве в живота!
Предполагам, че тук някои вероятно ще ме обявят за идеалистка, феминистка /в никакъв случай/, за някой, който говори глупости, живее с илюзии и т.н. Други пък може би учудено ще питат: има ли изобщо нужда света да бъде спасяван – защо, от какво, от кого, как? Сигурна съм обаче, че не са малко и хората, които споделят и вярват, че Жената наистина може да спаси света, т.е. човека и човешкото в човека. От какво ли – от разрухата и деградацията например – морална, духовна, човешка, материална, от нещастието и болката, които тя носи.
Жената, бидейки подценявана и обезличавана /по всевъзможни начини, един от които е например рекламната индустрия, пропагандирайки и налагайки онзи образ на жената, който единствено цели да задоволи мъжките мечтания/ и обявена за нещо по-долу от мъжа, /скоро в един филм – „Разобличаване” – на полицейския заместник-началник Бренда Джонсън й беше отправена следната реплика – „вашата репутацията компенсира пола ви/, страдайки от чувството си малоценност, измисля обаче начини да му го върне! Нима са малко жените, които „осакатяват” мъжете си с подлички, саркастични и садистични намеци и подигравки? Или пък онези, които поемат контрола вкъщи, превръщат се в мъжа в дома /но защо ли пък после толкова страдат от това и се размечтават за мъжа, който поема отговорност, който е инициативен и решителен, галантен и мъжествен/. Други пък стават прекалено борбени, прекалено агресивни, прекалено самоуверени и на всяка цена искат да доказват на мъжете, че са повече от тях. /А мъжете се плашат от всичко прекалено/. Трети пък така се обезличават отвътре, че компенсират това с „перфектен” външен вид. Факт е, че не са малко жените, които не само че не се гордеят с пола си, но дори го отхвърлят. Неудовлетворени от женската си участ, някои желаят да са мъже – заради „предимствата”, в чието толериране обаче и те участват. Отхвърляйки съзнавано или не своята женственост, дори отхвърлят и това, което е характерен техен израз – менструацията и майчинството - символи на „женското” в тях. Да се чудим ли тогава защо доста жени преживяват менструацията си с толкова болки, дори срам и депресивност! Или пък защо има жени, чийто медицински изследвания не отчитат нищо патологично, но не могат да забременеят! Това просто си е психологически стерилитет.
Дали има изход за жената, следователно за човечеството! Има, но е необходимо осъзнаване и поемане в правилната посока. Най-важното е жената да се освободи от чувството си за малоценност като жена,т.е. да не живее по чужди за нея норми и критерии, да се освободи от дълго трупаните предразсъдъци относно ролята и мястото й в живота и обществото. Да не преценява себе си според мъжките изисквания, да се откаже от инертността, подчинението и бездействието, в които я вкарват изрази като „създадена е от реброто на Адам” – т.е. тя е второ качество човек. Да заживее със съзнание за собствена си ценност, идваща именно от пола й, със самоуважение и утвърждаване на най-големите й богатства, затрупани под пластове безмислени правила и насадени предразсъдъци. Да еманципира духа си, светогледа и себеусещането си. Днес все повече жени се стремят към това и затова може би изобщо не е случайно, че терапията, като начин за личностно израстване и търсене на истинското Аз, избират предимно жени.
Здравата и зряла психически жена знае, че истинската женственост и качества на пола й не се свеждат до външни признаци, а са начин на мислене, чувстване и поведение, на излъчване и енергия. Тя нито търси, нито демонстрира самодостатъчност. Знае и приема, че с мъжа са допълващи се противоположности, че между тях има естествена, природна взаимозависимост, без която светът би изчезнал. Осланя се на способностите и енергията си, за да „води”, когато обстоятелствата го налагат, но приема и да бъде „водена”. Уважава и приема „слабостта” на мъжа и не изисква от него да е от желязо.
Да си женствена и истинска жена – това е качество, символ на състрадание, сила, мъдрост, топлина и интелект /не интелектуалност/. И ако мъжът просто произвежда неща и се стреми да търси някакъв Смисъл на живота, то жената е благословена да създава живота и да изживява Смисъла. Затова тя единствено може да съхрани и спаси света – като се доверява и уповава на истинската си природа, която е призвана да създава, а това е най- човешкото в човека.

СМИСЪЛ

Въпросът за търсенето на СМИСЪЛ е екзистенциален – на самото съществуване, на смисъла на съществуването или на конкретен смисъл на собственото съществуване. Да се намери смисъл е важно и необходимо, защото това е мотивация за живот, може да бъде осъществен единствено от човека и така той да постигне значимост и да бъде удовлетворена собствената му воля за смисъл.
Има твърдения, че човешките ценности и смисълът са само защитни механизми, необходими реакции и сублимация. Вероятно понякога личната грижа за ценностите може и да прикрива дълбоки вътрешни емоционално-личностни конфликти. Възможно е да става въпрос и за лъжливи добродетели и стойности и за такива, които на всяка цена не бива да бъдат разкривани. Но също така е възможно, по-дълбоко в човека, под лъжливото, да е автентичното и същинското - там, където е човешкият стремеж към осмислен и съдържателен живот. Там можем да открием за какво копнее дълбоко в себе си човешкото същество.
Липсата на смисъл, която е екзистенциална празнота, се проявява като отегчение и скука, понякога прикривани под различни маски. Различни са и средствата за компенсирането им. Понякога това става чрез желание за власт, дори в примитивна форма, в стремеж и алчност за пари или преследване на удоволствия. Друго средство за компенсиране е алкохолът, безразборният или групов секс, както и употребата на лекарства с психотичен ефект и дрога. /В една реклама на „Кубети” се казва: „По-малко скука, повече забавление”; а пък в друга – на снакс „Лото” – „Замества всичко, дори него”, в случая партньора. Да, има хора, които с ядене притъпяват скуката./
Характерно за поведението и особеностите на нагласите на хората, изпадащи в скука и отегчение, е липсата на стойностни интереси и интересни неща за вършене, на занемареност по отношение на развитието им – личностно и афективно, /дори на отричане на подобна необходимост/, на съзнание за нуждата от концентриране и отговорност към качеството на живота им.
Например, много от младите хора, употребяващи дрога, твърдят, че тя ги „възбужда”, че разширява хоризонта на преживяванията им и им носи блаженство. Всъщност доста от наркозависимите мечтаят за по-дълбоки, вълнуващи и истински усещания. Някои от тях наистина притежават онзи независим и приключенски дух и честност, които ако са използвани за неща продуктивни и съзидателни, ще сме свидетели на качествен растеж и постижения. Наркотикът обаче, така както и алкохолът и другите компенсатори на скуката и отегчението, не биха били в състояние да премахнат дълбоките им корени. Това е възможно само чрез усилена, съзнателна, съзидателна и целенасочена работа върху себе си, чрез търпение и постоянство в опознаването на собствената личност и коригиране на онези нейни аспекти, причина за празния и скучен живот.
Има още един и то достатъчно тревожен начин, по който хората компенсират скуката и духовната си празнота – насилието и деструктивността. Той може да се изяви в пасивна форма и тогава бива привлечен от информации за катастрофи, престъпления, убийства, изнасилвания и други форми на жестокост, охотно предлагани от медиите. Тези информации се превръщат в „храна” за онези представители на човешкия род, за които тя носи бърза възбуда, облекчаваща скуката им – без каквито и да е усилия от тяхна страна за някакви вътрешни смислени и духовни действия, просто защото не са способни на такива. Обаче, от пасивното наслаждаване от насилието, нещастието и всякакви форми на жестокост, до активното предизвикване на възбуждане чрез садистично или десктруктивно поведение, има само една крачка. Единствено количествена е разликата между онова „шегаджийско, дебелашко или невинно” удоволствие от заяждането, дразненето или тормозенето на някого до участието в тълпата, която руши и линчува. И ако на отегчения и скучаещ човек не му се предложи източник на възбуждане отвън, той сам ще си намери повод, ще си създаде своя сцена, герои, мотиви.
Истина е, че поведението на човек се определя и мотивира от приоритетните и доминантни цели, а те няма как – свързани са както с нагласите ни, така и с дълбоките ни потребности – лични, специфични, екзистенциални. Начините за удовлетворяването им са различни. Например, нуждата от обект, пред който да изпитваме възхищение и преклонение, може да бъде задоволена или чрез преданост, любов и желание за истина, или чрез преклонение и утвърждаване на деструктивни „идоли и герои”.
Потребността от близост и взаимоотношения – чрез любов и нежност или чрез зависимост, садизъм, мазохизъм.
Нуждата от трайно присъствие, от единство, се удовлетворява или чрез любов, чувство за солидарност, толерантност, приятелски отношения, или чрез пиянство, зависимост от наркотици, обезличаване.
Потребността да бъдем ефективни и пълноценно реализирани – чрез продуктивен и съзидателен труд или любов, или чрез садизъм и деструктивност.
Нуждата от стимулиране и възбуда може да бъде задоволена или чрез съдържателен и продуктивен интерес към човека, природата, изкуството, новаторството или чрез алчното преследване на разнообразни и бързо сменящи се удоволствия.
Вижда се, че се открояват определени начини на удовлетворяване на потребностите на човек – на двата полюса - положителни и съзидателни и негативни и разрушителни. Естествено е любовта, справедливостта, толерантността и солидарността да са прояви на съзидателната и позитивна човешка ориентация, утвърждаваща живота, докато алчността, нарцисизмът, садомазохизмът, разрушението – да са в обратната посока – потискащи, отричащи и унищожаващи живота. В хората обикновено се наблюдава смесица от негативния и позитивен начин на задоволяване на нуждите им. За поведението им, за качеството на живота им и възможностите им за промяна, има значение какво е присъствието и силата на съответния начин.
Днес, в това забързано и прекалено цивилизовано време, в тази действителност на загуба на ценности и духовна нищета, на човешкото в човека, на грозни, граничещи с безумството на крайната жестокост посегателства върху него, на безчувственост и нихилизъм, се налага един тъжен факт – екзистенциалният вакуум като че ли е масовата невроза на сегашното време. И ако нихилизмът в някаква степен означава, че битието няма смисъл, то той е завладял доста хора.
„Битието определя съзнанието” – някой някога го беше казал. Но ако битието е лишено от смисъл, ако представлява празнота, в която цари скука и досада, ако човек не осъзнава и не поема отговорност за последиците от изборите си, какво ли ни очаква! Вероятно още много информации за деградация на ценности, за обезценяване и посегателства върху живота, за страдания и нещастие.
Вярно е, че човешкото същество има граници, то е нещо крайно и неговата външна свобода е ограничена от обстоятелства и условия. Но това съвсем не означава, че и вътрешната му свобода по презумпция е ограничена. Вътрешната свобода означава способност да се изгради позиция и отношение към обстоятелствата и условията. Именно тя определя доколко човек ще се поддаде на условията и доколко ще им устои, т.е. само той решава какъв ще е животът и съществуването му – като качество и смисленост. И става въпрос за свобода, не за слободия, защото само истинската свобода се изживява от позицията на отговорността.

* * *

Къде и в какво живеем? Повечето хората веднага казват: разбира се, че в настоящето, днес. Истина е обаче, че емоционално и психически повечето хора са свързани силно и най-вече с миналото си и то влияе и определя живота им във всеки един момент.
В процеса на терапия хората разбират, че начина, по който гледат и възприемат себе си днес, изборите, които правят в настоящето, са проекция и резултат на страхове, забрани, преживявания, предразсъдъци, наложени им стереотипи на поведение или „нормиран” от някой друг начин на мислене и възприемане на света, т.е. оказва се, че всъщност живеят в миналото и с миналото. Бавно, понякога и с доста болка, осъзнават как „техните” избори всъщност изобщо не са техни и как „техният” живот изобщо не е техният.
Има смисъл да се поровим в миналото – за да намерим важни отговори – за себе си, за важните за нас хора, за емоционално натоварени или понякога силно травмирали ни събития. Да, миналото показва кои и какви сме и до къде сме стигнали – в своето развитие и в живота си. Това е така, защото всичко, което сме преживели в миналото си и най-вече в детството си, се закодира и се проявява в настоящето – понякога и за съжаление като дълбока неудовлетвореност, нещастие, усещане за лична неосъщественост, нарушени взаимоотношения или дори болест.
Всъщност, търсейки обяснения и отговори в миналото, ние търсим себе си и своята идентичност и цялост и това е чудесно, но за да го постигнем, е необходима смелост, желание за промяна и готовност да сме отговорни за себе си – за чувствата, мислите и постъпките си.
Има хора, които се връщат към миналото, само за да се оплакват и самосъжаляват за злочестата си съдба, да обвиняват родителите си, обстоятелствата,....................... и лошия си живот сега. Така обаче не биха постигнали никакъв напредък за собственото си развитие и благополучие, защото просто не осъзнават или прехвърлят отговорността за всичко извън тях.
От друга страна, погледът назад, към миналото, би бил полезен, ако наистина признаем, изразим и приемем нашите си чувства, свързани с драматични за нас неща от миналото, както и готовността ни да променим себе си - като начин на мислене и поведение. Това ще е израз на лична отговорност, на желание за израстване. Хората, които имат потенциала да го направят, стигат до важното осъзнаване, че техният живот, благополучие и успешност вече започват за зависят наистина от тях. Започват да „виждат” себе си по нов начин – наистина свободни, независими и в хармония със себе си. Те са способни да се поучат от миналото, без да имат нуждата да го носят цял живот като тежко и смазващо ги бреме.

ЩАСТИЕТО: Мисли и преживявания на психотерапевта

От няколко дни на книжния пазар е книгата ми „Щастието – мисли и преживявания на психотерапевта”.
В нея споделям своя житейски, личен, професионален, емоционален опит. Споделям всичко онова, до което съм имала шанса и възможността да се докосна и опозная – с ума и сърцето си – човека и неговата същност – като страхове и надежди; като потребности и очаквания; като слабости и сила; като болка и страдание, но и като желание и воля за радост и щастие.

Заслуга да се появи тази книга има и моя много скъпа приятелка, на която принадлежи идеята за блога. По стечение на обстоятелствата освен материалите, поместени в него, написах още няколко за едно списание, както и други, непубликувани тогава все още. След време, отново тя, предложи да събера всичко написано до момента в книга. Беше ми необходимо известно време, за да оценя и приема идеята, чийто смисъл открих във възможността за среща и споделеност – между мен и бъдещите читатели. За мен ще бъде чест, ако те открият в книгата онези моменти, които ще докоснат ума, сърцето и душата им и ще им помогнат по пътя на тяхното щастие.

А защо посланието на книгата ми е ЩАСТИЕТО?

ЗАЩОТО:

ЩАСТИЕ! Бленувано, мечтано, недостижимо, непостижимо, възможно, желано?!
Щастието – като философска или морална категория? Щастието като състояние на духа или пък успехите ни – като външен, материален негов израз? Щастието като резултат от отношенията и свързаността ни с другите и света или като усещане за онова състояние на умиротворение и хармония в самите нас, на онази благодарност и любов, които изпълват цялото ни същество и чийто смисъл е да ги подарим?
Вероятно всеки има своето разбиране и усещане за щастие. Вероятно всеки го открива както в различни неща, така и по свой, уникален начин. Дали това ще е в някоя значима за нас победа или пък в реализиране на представата ни за нашето призвание, за нашето място под слънцето? А може би в статуса, към който се стремим или в пък в онези, „малките” мигове на дълбока и истинска съпричастност и свързаност с другите?
Можем да твърдим, че щастието е невъзможно, защото........................
Можем дори да вярваме, че то е измислица на „излишно” или странно емоционалните представители на човешкия род. Можем от страх да си признаем, че за нас то е непостижимо, да се самозаблуждаваме, че не ни е нужно, за да изживеем живота си.
Истината обаче е, че няма човешко същество, което да не копнее за щастие. Та нали в това е смисълът на цялото ни съществуване! Защо ли? Защото щастието, под каквато и форма да го търсим и откриваме, е онова човешко състояние, което ни прави здрави, пълноценни и живи. Има ли някой, който да не желае това за себе си?
Ако човек е способен да погледне в цялост живота си, няма как да не си даде сметка, че смисълът на всичко, което е правил или пък не, е всъщност търсене на щастието. Няма живо човешко същество, което да не стреми към него, към удоволствието и удовлетвореността. Но е вярно също така, че само някои успяват. И това са тези, които не се „плъзгат по повърхността” на живота. Това са тези, които съзнавайки и признавайки вътрешните си конфликти, страхове и неудовлетвореност, не ги обясняват и оправдават с неща извън тях. Те не чакат някой или нещо извън тях да „им донесе щастие”, ето така, наготово. Това са хора, които в търсене на себе си и своята цялост, откриват пътя към щастието, пътят към онази свобода и спонтанност на духа, хармония и вътрешна усмивка, които казват – животът е прекрасен, има смисъл и приемам да съм тук и сега.