неделя, 4 ноември 2012 г.



     
ЦЕННОСТНАТА СИСТЕМА, която е нашият вътрешен морално-етичен компас, е важна част от духовния ни свят. Наблюдава се високо ниво на нравствено познание и не така високо на нравствено поведение. Това подсказва за двойни стандарти. Т.е., знаем кое е доброто, но по-лесно е да го изискваме от другите, отколкото да го проявяваме в собственото си поведение и отношения.
Психологически това е напълно обяснимо. Хората имат нуждата да се преживяват добри и да не желаят да видят в себе си лошите си аспекти. Те или се отричат, или са изтласкани в подсъзнанието и се виждат в другите под формата на проекция. За собственото ни израстване и самоосъзнаване е важно да открием какво в другите ни дразни, гневи, тревожи, защото в тях не харесваме именно тези неща, които носим в себе си, или пък бихме искали да притежаваме, но не се осмеляваме.
Осветляването на тъмните ни страни прави възможно тяхното осмисляне и приемане. Много хора се отнасят осъдително, например към способността на някой да е позитивно агресивен, пробивен, заявяващ и защитаващ позициите си, като при това той да не вреди на никого. Всъщност се определя като лошо поведението, което тези хора не притежават като способност или пък тяхната агресивност е изтласкана в несъзнаваното от възпитание, което е потиснало инициативата и волята им.
Не бихме могли да постигнем хармония ако не видим онези наши аспекти, които отхвърляме като негативни. Хармонията се изразява именно в това – в приемането на всичките ни добри и лоши страни. Ако не отричаме лошото в нас, ще имаме възможност да го коригираме и да го превърнем в добро. Това води към целостта ни като личности.
За да създадем собствените си критерии за добро и зло, за да сме наистина морални и духовни, е нужно да развиване чрез проявлението им ценностите, на които държим. Така няма да прилагаме двойни стандарти, ще носим отговорност за влиянието и последиците от собственото ни поведение, а и по-лесно ще разчитаме посланията в поведението на другите към нас.
Нужно е и да преразгледаме смисъла, който сме придавали на определени наши нагласи и поведения, дали не сме ги превърнали в „ценности”, но в изкривения им вариант. Например, мазохизмът като нагласа и поведение означава да страдаме, когато това не е нужно. Водени сме от изопачената идея, че това търпение е добродетел. А това е търпимост към отношение и поведение към нас, които ни вредят от една страна и от друга сме издигнали в добродетел да се жертваме, пренебрегваме и изоставяме в собствените си потребности и значимост. Също така уважението не е страхопочитание, грижовността няма нищо общо с контрола или обсебването. Достойнството не е гордост, стремежът към развитие изключва завистта и злобата, свободата е автономност, а не зависимост. Човечността е не „морал”, а състрадание и опрощение. Когато „вярваме”, че искаме за другите онова, което мислим, че е най-добро за тях, сме просто контролиращи или садистични. Ако пък сме убедени, че нашето чувство за справедливост диктува агресивността ни, сме деструктивни. Мислейки, че сме само предпазливи и „здравомислещи”, сме страхливи. Страхуваме от свободата, когато мислим, че сме движени единствено от мисълта да не нараним някого. Свободата е правото да кажеш на другите това, което не искат да чуят.



2 коментара:

счетоводни къщи София каза...

наистина прекрасен текст с който съм съгласна, познавам обаче много хора които не спазват своите ценостни системи т.е. днес са така па утре така, уж са много чисти и искат всичко да им е чисто ама ги мързи да чистят и прочие - постояното сменяне на нещата ме дразни много

Melody_Soul каза...

Така е!