петък, 28 ноември 2008 г.

Защо ли обгрижването е форма на контрол?

Да контролираш някого завоалирано с „много грижа” всъщност е обратното на това да го обичаш. Вече чувам негодуванието на всички, за които това не е така, а е висша проява на любов.
Контролирането на друго човешко същество е невротична нужда. Нужда, която има общо с необходимостта от „равновесието” на контролиращия, чието усещане за сигурност се основава на илюзията, че има власт над другите, както и с дълбоко фрустрираната му потребност от преживяване за ценност на собствената му личност.
Когато някой има потребност – осъзната или неосъзната - да е „отгоре” и ако това за него е критерият за доказване на неговата значимост, понякога и с много рафинирани и изтънчени средства, с прикриване на истинските мотиви за надмощие и превъзходство зад „грижа, раздаване, жертване”, то това няма нищо общо с обичта и истинската грижа за другия, а с доказване на собствената значимост и важност. Да помагаме, да се раздаваме, да се жертваме за другите – това всъщност е маската на алтруизма, зад която е скрита потребността от „възхищавайте ми се”.
Да се чувстваме значими и полезни, като контролираме другите, всъщност е признак на слабост, не на сила. Това най-често са хора, които чрез друго човешко същество искат да решават собствения си конфликт и проблем за своята личност и себеусещане. И горко на онези, които откажат или отблъснат „грижите” или „полезния контрол”. То те веднага се превръщат в „неблагодарници, които не оценяват какво се прави за тях”. Целта на „даващия” всъщност е да се почувства той добре и да се преживее със заслугата за резултата. Ами ако това даване прехвърля нуждата на взимащия! Освен това тези, които дават, поставят взимащите в по-нисша позиция, в положение на жертви, а жертвите обикновено негодуват и мразят благодетелите си. И всъщност контролиращите с „много любов”, предлагайки и взимайки решения за живота на другите, в чий свят искат да живеят – като че ли в този на обгрижвания. Грижат се за другия, за да не мислят за себе си и своите проблеми. Но това е бягство от техния собствен живот.
Колко от нас правят нещата за другите като подаръци за тях? Без да очакват вечна благодарност или издължаване. Или това, което правим за другия, е за да го променим по начин, удобен за нас? Защото истинската обич и грижа за другия е това, от което той има нужда, а не това, от което ние решаваме, че има нужда.
Всички ние имаме потребности и от тяхното задоволяване зависи нашето усещане за щастие, нашето емоционално и физическо здраве. Но не е възможно друго човешко същество да запълни каквато и да е празнина в нас, като го обсебим и задушим с „любовта” си. Ако се раздаваме, обгрижвайки другите, очаквайки от тях те да ни поставят там, където бихме искали – на пиедестала на уважението, възхищението и признанието, то често ще бъдем разочаровани. Нашите нужди са си наша отговорност. И ние трябва да се учим как да се грижим за тях.

1 коментар:

kamenl каза...

Познато от личен опит...