четвъртък, 24 април 2008 г.

Думи за анорексията

Обръщам се към всички вас, „избрали” своята болест, за да се справяте с живота или всичко това, което представлява той за вас, но няма да ви говоря за анорексия и булимия. Вероятно толкова много сте чели по въпроса, че спокойно бихте участвали в дискусия по въпроса с който и да е психолог. И какво от това, ще си кажат някои от вас, че навсякъде мога да прочета що е хранително разстройство, пък и за всяко друго разстройство или болест. Да, полезна информация относно културните запаси, но как точно това ще ми помогне.

Никоя от вас съзнателно не е пожелала да се разболее. Нима вие самите не знаете и то най-добре от всички, че храненето ви не е нормално, или за страшните и фатални последици понякога. А пък и всички да обръщат внимание предимно на храната, като че ли е по-важна от вас, изглежда не ви кара дълбоко в себе си да се чувствате доволни и щастливи. Може би по-скоро ядосани, наранени или пренебрегнати, че околните възприемат вашето съществуване като че ли единствено свързано с яденето. Да, храната е много важна. Толкова важна, че помним: „една лъжичка за мама, една – за тате”. А лъжичка споделена, преживяна емоция?

Когато сте се чувствали проверявани, дебнати, дали ядете, как, колко, повръщате ли, може би сте си мислели „Как така не разбират за какво става въпрос – за МЕН, за моите чувства, за моите преживявания и страхове.” Може би вашето истинско и прекрасно АЗ някъде от дълбините на душата ви все по-често ви напомня за себе си – самотно, нещастно, жадно за топлина, любов, истинска емоция и живот. Но пък тази обърканост, ниско самочувствие, тревога – не, няма да показвам нищо от това, защото трябва да съм перфектна, силна и неуязвима. Ще се изразя без думи – затова си има анорексия и булимия и ще получа ..........- всъщност какво искам, от какво имам нужда. Кой ще ми каже, не, няма да питам, как така някой ще ми каже – на мен, аз съм перфектна и компетентна, иначе как щях да контролирам така храната и тялото си. Аз съм интелигентна и амбициозна. Така са ме учили – да съм отговорна, идеална, да си поставям високи цели. Трябва да успявам и затова е важно как изглеждам. Това е важното - не чувствата.

Да, но те все по-често напомнят за себе си. Измъчват и тялото, и душата. Какво да правим с тях?

Това, мили момичета, са мисли и представи на други като вас, с които съм работила в терапия. Какво правим по време на сесиите ли – споделяме мислите си, опознаваме се, съпреживяваме емоцията, общуваме. Смеем се, плачем, ядосваме се, тъжим, радваме се. Учим се да чувстваме и да се наслаждаваме на това. Учим се да се отваряме за другия и да общуваме с него – не само с главата си, а и със сърцето си. Така постепенно идва и усещането, че няма храна, която да уталожи емоционалния ни глад, жажда или да изрази чувствата ни вместо нас.

Аз самата не съм преживяла хранително разстройство, нямам такъв личен опит, но съм подготвена професионално. Не мисля обаче, че това е изключителното и достатъчно условие за добра работа. Това, което се случва в терапевтичната сесия, всъщност е среща на две човешки същества. За мен в тази среща най-важното е да мога да дам първо топлина, разбиране и емоция, а след това всичко останало. Аз няма да ви говоря за това, което вече толкова пъти сте прочели. Ще ви говоря за емоции и чувства. За тези безброй начини, по които можем да ги изразим и насладим. Защото, а това вече знам от личен опит, споделената емоция с другия и изживяването й ни правят здрави и наистина щастливи и успешни.

3 коментара:

Анонимен каза...

Най-сетне!!! Някой, който да разбира и да може..........
Не мислите ли така?
Аз мисля и то от собствен опит. След като бях и при други "терапевти".
Защото я познавам и тя ми показа друг свят - моя си, истинския свят. А той бил много хубав!!!
Ядях, повръщах, ядях и пак повръщах. Но сега - вече знам коя съм. И е толкова хубавооооооо. Пожелавам го на всички с моя проблем.

Вики

Анонимен каза...

От това което прочетох тази дама ми печели доверието. Особено с това, че тя самата никога не имала хранително разстройство, а всъщност много добре ни разбира.Такива трябва да са всички психотерапевти, а не само да говорят колко е страшна анорексията. Като че ли ние не знаем това.

Надя

Анонимен каза...

Да, вероятно така че е