Смит Пирсъл е казал – „Въпреки, че всички сме несъгласни един с друг, всеки от нас е прав”.

И ако се вгледаме в околните, а и в нас самите, ще видим, че това е точно така – в повечето случаи /за съжаление/. Всеки иска да е прав, но защо? Въпреки че това може да води до непреодолими, неразрешими и разрушителни конфликти понякога. Въпреки че може да си останем единствено със своята правота, но сами. Въпреки че нашата правота се оказва „по-важна” и може да ни коства отношенията, щастието, нервите, здравето, успеха, дори живота. Е, но нали сме постигнали „най-важното” – прави сме. Нелепо – за така наречения „венец на еволюцията – ЧОВЕКЪТ”, претендиращ за най-висшето, а и разумно същество.
Получава се така, че има две гледни точки – нашата и погрешната, която винаги е на другите. Нашата отразява нас, убежденията ни, себелюбието ни, опита ни, възгледите ни – т.е. ние до такава степен се идентифицираме с нея, че изоставянето й или подлагането й под съмнение сякаш застрашава целостта и съществуването ни. Затова ни е важно не само ние да сме прави, но и другите да грешат. Ако се окаже, че грешим – това се преживява като загуба, все едно сме нищо, не се чувстваме в безопасност, едва ли не „умираме”.
Кога е нужно да сме прави? –
В отношенията си с другите /особено с най-близките/ -
Иска ни се те да възприемат и нас, и всичко така, както ние искаме да го представим. Искаме пълно приемане, нищо че може да говорим или правим неразумни неща. Ще ги пратим по дяволите, ще бъдем разочаровани, обидени и самотни, но прави. А ако ни предлагат нещо ценно !?
За своите убеждения и възгледи –
Във всеки съществува нуждата и нагласата да се потвърждават очакванията, мислите и предположенията му – независимо добри или лоши. Е, който търси, намира. /Ако някой вярва, че всички хора са лоши, това ще означава, че иска да се окаже прав и вероятно ще попада на такива/.
За постъпките си –
Често хората се въртят в омагьосания кръг на едни и същи грешки. А ако постъпваме по един и същи начин, ако правим едни и същи грешки, няма как да очакваме различен резултат. Но ако пък престанем да повтаряме грешките си, то това би означавало да признаем поражението си, т.е. че не сме били прави.
Както има хронични болести, така има и хронично прави за всичко хора. Те обаче по правило са самотни и хронично обидени – никой не ги разбира, никой не ги обича, но пък са прави.
Е, който иска да има добри и пълноценни отношения, да живее в хармония със себе си и другите, с уважение и толерантност към различното, може би ще замисли върху написаното.