НАСИЛИЕ, АГРЕСИЯ

Насилие, агресия! Две проявления на човешката същност, които плашат и отвращават. Явления, които са осъждани и заклеймявани, защото унижават и принизяват човешкото достойнство и живот. Където и както да се появят, разделят хората, емоционално или физически и водят до много страдание – за всички – в семейството или в обществото. Търсят се и се предлагат много обяснения за същността им, за причините, довели някого до състояние да проявява насилие и агресия, или пък да ги търпи. За съжаление обаче често причините се свеждат предимно до външни фактори и влияния, които имат своето значение, но по-скоро като провокиращи, отключващи, а не като основни. Така например, не алкохолът е първопричина за насилие, а потискани и нагнетени емоции и чувства вследствие на поведенчески и личностни дефицити, контролът над които намалява при употреба на алкохол. Самата злоупотреба с алкохол е симптом на невъзможност за адекватно и удовлетворително справяне с различни емоционално-психически, личностни и житейски ситуации и бягство от тях. Един дълбоко фрустриран в значимите си потребности човек е и силно малоценен и той ще търси някаква компенсация на тази своя малоценност, която при определени личностни и психологически характеристики е възможно да се изяви и под формата на насилие.

От психологическа гледна точка проявата на насилие и агресия е въпрос на дълбоки емоционални и личностни проблеми и конфликти. С понятието агресия обаче доста се спекулира, така че то има нужда от известна реабилитация. Употребява се като че ли в единствен смисъл на насилие. Ако е така, защо тогава например в спорта агресивното поведение на играчите се утвърждава не само като приемливо, но и като предпочитано и печелившо за крайния резултат? Защото агресията, по своята истинска същност, не е единствено насилие. Тя преди всичко е активност, действие, движение и промяна. В този смисъл всеки човешки акт, постижение, успех, също са проява на агресивност. Да, това е съзидателната, здравата агресивност, без която е немислимо едно удовлетворяващото ни съществуване. Насилието е деформираното и разрушително лице на агресията и това е проява не на сила, а на слабост – емоционално-психическа и личностна.

Когато човек е способен спокойно, но активно и с необходимата доза твърдост и категоричност да защитава и отстоява своите нужди и права, без да потъпква или унижава тези на другите, то той е здрав в своята агресия. В психологията тази способност се нарича асертивност. Такъв човек се чувства хармоничен, удовлетворен и успешен, запазил своето лично пространство и живот от чуждо посегателство, намеса или нахлуване, но уважаващ и пространството, правата и живота на другите. При липсва на асертивност се проявява един друг вид агресия – садистичната – когато нещастни, неудовлетворени и гневни от собствените си неблагополучия и невъзможност да се справяме и успяваме, някой излива яростта си върху друг, нямащ нищо общо с истинската причина за това. Или пък мазохизмът, при който напълно отсъства всякаква асертивност и който всъщност е автоагресия. Човек, проявяващ мазохизъм, не може да бъде нито здраво, нито садистично агресивен. Той обръща агресията към себе си и става депресивен. В психиатрията крайните състояния на пасивност и агресивност са обединени под името депресия. В живота обаче тези явления не съществуват в такъв изчистен и единствен вид. Депресията представлява всъщност отдръпване от другите и света, от активност, действеност и движение, т.е. от агресивност и затварянето й вътре в нас. Човек става единствено пасивен към околните и присъства в живота им „неприсъствайки”.

Да хвърлим една малко по-различна светлина върху насилието и агресията в семейството, например. Какво води двама души, които в началото на връзката си са се уверявали в обичта си, към отчуждение, враждебност, омраза и насилие? Да не забравяме, че и агресията може да се прояви и като вербална или невербална. Затова и насилието може да е физическо или емоционално-психическо. Възможностите за издевателства и насилие над другия не са малко. Освен това доста е познат онзи модел, в който, след проява на насилие в двойката, има чувство на вина, уверения в обич и желание за опрощаване на акта на насилие. Не участват ли обаче и двамата в двойката в създаването и подържането на такъв модел – естествено, да. И двамата имат своята отговорност за това, но по-скоро става така, че тя се прехвърля на другия или на външни фактори. Това говори за нежелание или невъзможност да се осъзнаят и променят собствените дълбоки вътреличностни конфликти, довели човек до подобни ситуации и преживявания с всичките им последици.

Всеки от нас има нужди, потребности, от чието задоволяване зависи усещането ни за щастие или нещастие. Когато обаче не разпознаваме истинските си нужди, когато дори не ги признаваме, поради наши предразсъдъци, несъвършенства или дефицити, не можем да ги задоволим по начин, по който да се чувстваме щастливи и да не нараняваме другите. По-скоро търсим и го правим с някакви компенсаторни стратегии, чийто краен резултат обаче в никакъв случай не е щастието. Ако един мъж, съпруг и баща е дълбоко фрустриран в тези си роли, но пък вини за неблагополучията си всички други, но не и себе си, ако не се обърне към своята същност с честното желание да промени своите нагласи и убеждения, за да намери истината за случващото му се в живота, то той ще търси онези начини за отприщване на гнева и огорчението му, които могат да се проявят и в насилие. Когато проявява физическа сила, посягайки на жена си или детето си, в неговия деформиран и болен вътрешен свят може би това е проявата на мъжественост, сила и доминантност. Може би този мъж е бил доминиран и контролиран от един деспотичен баща или властна майка, а може би е бил свидетел и на насилие като дете. И как да не се идентифицира с баща си, когато това е бил семейният модел на отношения! Но пък защо след поредния скандал или побой се чувства така виновен, уверява близките си, че ги обича и иска опрощение! Или пък се затваря в себе си, изглеждайки недостъпен, сърдит, враждебен, отсъстващ? Ами неговата съпруга? След поредното унижение и болка, какво я кара да прости и приеме отново насилника в живота си, в леглото си? Може би усещането, че от нейната прошка, благоразположение и благоволение зависи мъжът й? Ами така е, това пък е нейният реванш на дълбоко фрустрираната й личност и женственост. Това е нейната манипулация – с чувствата за вина и разкаяние, изпитвани от мъжа й, с желанието му отново да го приеме, тя си осигурява усещането, че има власт и контролира насилника.

Всичко това обаче много рядко се осъзнава така ясно от двамата. В крайна сметка те са заедно именно защото имат невротичната нужда да са заедно, за да подържат този механизъм. И насилието – под каквато и форма да се е проявило, ще продължава до тогава, докато единият от двамата не осъзнае истинска потребност от онази промяна, която ще преобрази живота му така, че в него да присъстват самоуважението, приемането и признаването на собствената отговорност за собствения живот и щастие.