Александра Заркова - психотерапевт

2012-01-20T11:40:00.001+02:00

Чували сме, че мечтата е нещо недостижимо и не се сбъдва. Дали е така? След като една мечта се е появила в мислите ни, не е ли тя по някакъв начин вече реалност?
Ако имаме мечта, силно желание или идея за нещо и не бързаме да ги отхвърлим от съзнанието си, смятайки ги за непостижими, а им „посвещаваме” по малко време и внимание, то след време възможността да се превърнат в намерение и проект, е голяма. Следващата логична стъпка е да изготвим план как да ги осъществим и естествено чрез съответната стратегия първо и второ – тактика. Остава единствено да пристъпим към изпълнението. Това е начинът, по който се осъществяват плановете ни.
В този начин прозира нещо много важно – ние поемаме отговорност за желанията си и сме направили необходимото, за да ги реализираме.
Защо на едни хора „им върви” и са успешни, а други са неудовлетворени и неуспешни? – защото едните действат, а другите очакват някак без много усилия от тяхна страна някой да сбъдне желанията им. Да отбележим, че самата дума „очаквам” означава чакам. Чакането обаче не предполага активно поведение, точно обратното – когато очакваме, ние сме пасивни. Тогава къде, какво, как или кой да ни сбъдне желанията? Когато сме пасивни, не правим нищо и следователно не поемаме отговорност за това, което толкова желаем, а чакаме нещо отвън да случи. Т.е., прехвърляме отговорността извън нас.
Човек не поема отговорност за качеството и съдържанието на собствения си живот когато постоянно се оплаква, обвинява другите, оправдава се, съпротивлява се на необходими промени в него. По този начин казва „нищо не зависи от мен”, но си остава огорчен, недоволен, нещастен.
Ако силно желаем да постигнем своя цел, да променим живота си така, че да се чувстваме удовлетворени, следва да поемем отговорност за нашите проблеми – не като постоянно говорим за тях, а като търсим решения. Самата дума удовлетворение подсказва за творчество. Затова и успешни и удовлетворени са хората, които са творци на своя живот.
Щастливите и успешни хора казват „искам ......”. Способни са да преценят доколко е реалистична идеята им и доколко зависи от тях. /Да искаме да се възцари мир и любов в целия свят е желание, което не зависи от нас, но да си намерим по-добра работа или да се подобрят отношенията ни с хората – зависи от нас/. Те са активни и действат. Умеят да мобилизират вътрешните си ресурси и качества и най-важното – знаят и вярват, че от тях зависи животът им.

„Господи, дай ми търпение, но веднага ми го дай”

2011-12-19T13:25:00.000+02:00

Търпението, за разлика от търпимостта, е добродетел и качество. То е необходимо и е свързано с това човек да си даде оптималното време, за да планира достатъчно добре и осъществи своя цел и значими решения за професионална реализация, работа, здраве, развитие, взаимоотношения.
Особено важно е да се научим да проявяваме търпение, когато искаме да решим актуален проблем. Често хората обаче са нетърпеливи и искат резултат веднага. Нетърпението е форма на противопоставяне. То е съпротива спрямо ученето – в широкия смисъл - и промяната. Когато искаме нещата да станат сега, веднага, не си даваме време да осъзнаем проблема, да усвоим новото, свързано с проблема, който сме създали. Ако искаме той да бъде решен, е необходимо да извършим дребните неща, които ще ни доведат до успеха, както и да осъзнаем своята отговорност за създаването на такава ситуация. В крайна сметка един проблем идва, защото има какво още да учим. Той е възможност да се усъвършенстваме – чрез промяна в себе си.
Често дори ще направим предположения, свързани с другите, за да оправдаем съпротивата си срещу промяната в нас и с нас. Ще им прехвърлим отговорността за неблагополучията си и ще използваме това като удобно обяснение „защо причината не е в нас”.
Повечето хора предпочитат да се „уповават” на старото, познатото, на изградените навици, дори и всичко това да не работи вече в тяхна полза. Защото има страх от непознатото, а това е най-силната съпротива. Там, в непознатото, не се допуска, че може да има нещо прекрасно, вълнуващо и добро. Да се стои на едно място и в застой също е избор – със своите последици. Няма как обаче от тази позиция да стигнем някъде, ако не направим необходимите крачки, а за това са нужни отговорност, ясен и обективен поглед, добро планиране и - търпение.

2011-12-03T19:39:00.000+02:00

Ерик Берн е писал, че Азът е съставен от три състояния – родител, зрял индивид и детето в нас. „Родителят” не е нищо друго освен интроекция на фигурите на майката и бащата. Чрез жестове, погледи, движения на тялото, чрез актове на поощрение, наказание или отхвърляне, родителите „програмират” децата си моделират поведението им в определени ситуации и като възрастни. И децата, и зрелите хора, имат нужда да се харесват, да се чувстват обичани и приемани. Ето защо, когато изпълняват „програмата” от зададени послания, се чувстват най-добре по отношение на родителите си. Въз основа на тези послания и на собствения си живот, детето изгражда сценарий и сюжет на живота си. Той е неговият собствен отговор на първите 7 години. Получава се така, че човек моделира обстоятелствата по начин, който да ги сбъдне. Родителските повели са:
НЕ БЪДИ – когато детето се роди в „неподходящ момент”.
НЕ БЪДИ ТОВА, КОЕТО СИ – родителите са искали различен пол, цвят на очи, коса, здраво дете.
НЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАЙ ТВЪРДЕ МНОГО – свързано е със способността или неспособността на родителите да се справят със собствената си болка или когато имат затруднения при физически контакт.
СТОЙ НАСТРАНА – като резултат от несъзнаван защитен механизъм на родителите срещу загуба или ако семейството е изолирано от средата.
НЕ ПОРАСТВАЙ – родителите имат нужда от дете, върху което да проектират собствената си нужда от грижи и закрила; използват детето си, за да внесат смисъл в собствения си живот.
НЕ БЪДИ ДЕТЕ – родителите не приемат отговорността да имат дете, което се нуждае от тях. Понякога целта е да принудят детето да поеме грижата за по-малките или дори за родителите си, които се държат като деца.

НЕ ПОРАСТВАЙ и НЕ БЪДЕ ДЕТЕ, като съвкупност, изразява посланието НЕ СЪЩЕСТВУВАЙ.

НЕ УМЕЕШ – подценяват постиженията на детето, сравняват ги с тези на другите деца, дори с постигнатото от самите родители.
БЪДИ НЕЩАСТЕН – когато родителите обръщат внимание на децата си само когато имат проблеми или са болни, т.е., когато не са добре. Така след време се постига „вторична печалба”.
НЕ! – когато родителите са твърде плашливи.
ТИ НЕ СИ ВАЖЕН – родителите „нямат време”, както и при изключване от семейната действителност /ще говорим за нещо важно, върви си в стаята/.
БЪДИ СЪВЪРШЕН – когато родителите са суетни. Изискват от децата си, за да се гордеят със самите себе си.
НЕ МИСЛИ – скритата заплаха е свързана с това детето да има собствени идеи. Различните убеждения са опасни. Тук има нива – „не мисли за онова, за което мислиш, а за това, което би трябвало да мислиш”, т.е., не мисли за нищо.
НЕ ЧУВСТВАЙ – когато родителите се страхуват от собствените си чувства или когато чувството е изтласкано, изкоренено от емоционалния спектър – тъга, болка, радост. „Не чувствай това, което чувстваш, а което аз ти кажа да чувстваш”.

Прекратяване

2011-10-06T09:05:00.001+03:00

Често прекратяването на една връзка предизвиква силно болезнени преживявания. Има хора, за които справянето с тях изисква дълъг период, понякога продължаващ с години. Предъвкват случилото се, търсят обяснения, изпитват съмнения и се терзаят от чувства, нарушаващи или направо разрушаващи живота им. Да, има смисъл в това да намерим причините за раздялата, но само и единствено тогава, когато те биха помогнали за собственото ни емоционално възстановяване и личностно израстване, защото – в една връзка са двама и всеки носи отговорност за качеството и съдържанието на тази връзка.
И все пак – ето няколко съвета към хората, преживели тежка раздяла, но пък желаещи да продължат напред, освободени от измъчващите ги преживявания –

1. Спрете да се питате защо преди той/тя ви е обичал, а сега не.
2. Продължете с ежедневните си занимания.
3. Не си позволявайте да ви завладее мисълта, че вие лично сте се провалили – напълно, щом връзката е приключила.
4. Дайте си време, дори си го определете, в което да „изкарате” гнева и болката си, защото ако не го направите, те ще ви разядат отвътре.
5. Откажете се от опитите да го/я убеждавате, че прави грешка, като ви оставя, че вие сте правилната жена/мъж за него/нея. Така при вас единствено би го върнала нуждата му/й от вас, но не и заради самия/самата вас.
6. Не правете от бившия/бившата олицетворение на лошото и злото, защото ако е така, какво тогава ви е накарало да сте с подобно изчадие и защо страдате, че се разделяте.
7. Говорете за чувствата си с близки за вас хора, но не прекалявайте, защото ако в началото получавате съчувствие, по-късно може да предизвикате досада.
8. През този период направете необходимото, за да се поглезите, приласкаете и правете всичко онова, което не сте могли, докато сте били заедно.
9. И накрая – дръжте се така, както бихте искали да се чувствате. Вярвайте, че ако известно време си повтаряте добри мисли за вас, те ще станат реални и ще се проявят и в поведението ви, и в отношението към вас самите.

Център за работа с деца и родители

2011-09-18T12:33:00.001+03:00

Програмата на центъра
организира и провежда

Двудневни семинари /съботно-неделни/ на тема
„РАННО ДЕТСКО РАЗВИТИЕ”

1. Кои са важните етапи за детето от раждането до 7 год. възраст.
2. Как да помогнем на детето си да премине успешно през тях.
3. Какво трябва да знаем и можем, за да осигурим на детето си добро ранно развитие – като условие за физическо, психическо и емоционално здраве.
Продължителността на семинара е общо 10 часа, такса за участник – 50 лв., при минимум 5 участника.

Психологическо консултиране и подкрепа на родители при необходимост от решения на:

1. Проблемни ситуации на децата им.
2. Трудности на децата им при общуване с връстниците.
3. Образователно-възпитателни затруднения, както и на училищни затруднения от друго естество.

„Училище за родители”:

Предлагане на подходи
1. При затруднения в общуването родители – деца.
2. За успешно мотивиране и стимулиране на качествата и потенциала на децата.
3. За подържане на отношения, основани на доверие и близост между родители и деца, като важно условие за психичното здраве и висока самооценка на децата.

Принципи на работа на Центъра:

1. Конфиденциалност.
2. Партньорство при определяне на целите и желания резултат

Методика:

1. Индивидуални консултации:
- за родители – 40 мин., 25 лв.
- За деца – 30 мин., 15 лв.
2. Групови тренинги за родители, при минимум 5 участника – продължителност 90 мин., такса за един участник – 15 лв.

Работно време:

1. Всяка събота
2. По график, определен от записани предварително часове на тел. 0889-442-712

2011-09-07T10:09:00.001+03:00

НАКРАТКО – НЯКОЛКО ОПОРНИ ТОЧКИ
за хората, които искат да се справят със страховете си

1. Фактът, че се страхуваме от нещо, е доказателство, че то всъщност не се случва.

2. Притесняваме се от онова, което би се случило, а не от това, което се случва в настоящето – т.е. от бъдещето, от неизвестното.

3. Онова, от което се страхуваме, рядко е онова, от което мислим, че се страхуваме. Страхуваме се от това, което свързваме със страха.

4. Страхът идва, за да допусне възможността нещо да се случи – само толкова.

2011-08-18T16:54:00.001+03:00

Смит Пирсъл е казал – „Въпреки, че всички сме несъгласни един с друг, всеки от нас е прав”.

И ако се вгледаме в околните, а и в нас самите, ще видим, че това е точно така – в повечето случаи /за съжаление/. Всеки иска да е прав, но защо? Въпреки че това може да води до непреодолими, неразрешими и разрушителни конфликти понякога. Въпреки че може да си останем единствено със своята правота, но сами. Въпреки че нашата правота се оказва „по-важна” и може да ни коства отношенията, щастието, нервите, здравето, успеха, дори живота. Е, но нали сме постигнали „най-важното” – прави сме. Нелепо – за така наречения „венец на еволюцията – ЧОВЕКЪТ”, претендиращ за най-висшето, а и разумно същество.
Получава се така, че има две гледни точки – нашата и погрешната, която винаги е на другите. Нашата отразява нас, убежденията ни, себелюбието ни, опита ни, възгледите ни – т.е. ние до такава степен се идентифицираме с нея, че изоставянето й или подлагането й под съмнение сякаш застрашава целостта и съществуването ни. Затова ни е важно не само ние да сме прави, но и другите да грешат. Ако се окаже, че грешим – това се преживява като загуба, все едно сме нищо, не се чувстваме в безопасност, едва ли не „умираме”.
Кога е нужно да сме прави? –
В отношенията си с другите /особено с най-близките/ -
Иска ни се те да възприемат и нас, и всичко така, както ние искаме да го представим. Искаме пълно приемане, нищо че може да говорим или правим неразумни неща. Ще ги пратим по дяволите, ще бъдем разочаровани, обидени и самотни, но прави. А ако ни предлагат нещо ценно !?
За своите убеждения и възгледи –
Във всеки съществува нуждата и нагласата да се потвърждават очакванията, мислите и предположенията му – независимо добри или лоши. Е, който търси, намира. /Ако някой вярва, че всички хора са лоши, това ще означава, че иска да се окаже прав и вероятно ще попада на такива/.
За постъпките си –
Често хората се въртят в омагьосания кръг на едни и същи грешки. А ако постъпваме по един и същи начин, ако правим едни и същи грешки, няма как да очакваме различен резултат. Но ако пък престанем да повтаряме грешките си, то това би означавало да признаем поражението си, т.е. че не сме били прави.
Както има хронични болести, така има и хронично прави за всичко хора. Те обаче по правило са самотни и хронично обидени – никой не ги разбира, никой не ги обича, но пък са прави.
Е, който иска да има добри и пълноценни отношения, да живее в хармония със себе си и другите, с уважение и толерантност към различното, може би ще замисли върху написаното.

2011-07-23T08:27:00.000+03:00

Ницше е написал: „НАДЕЖДАТА Е НАЙ-ГОЛЯМОТО ЗЛО, ЗАЩОТО УДЪЛЖАВА СТРАДАНИЕТО”.

В лексиката на човек наистина често присъстват изрази като: „надавям се да се получи, да успея, да се оправи, да ме заобича, да се сети за мен, да ме оценят, да признаят усилията ми, да ми прости............”
В подобни изрази се отразява ОЧАКВАНЕ за осъществяване на наши потребности, нужди, желания, мечти. Коренът на думата „очаквам” обаче е „чакам”. Т.е. става дума за пасивност, което естествено е обратното на активност.
Когато казваме – надявам се.......по-скоро като че става въпрос нещата да се случат или от само себе си, или някой друг или пък обстоятелствата да ги осъществят, но не и този, „който се надява”.
По друг начин ще звучат тези изрази, ако кажем - вярвам, знам, ще направя необходимото, ще положа усилия, за да се получи, успея и т.н. Това обаче автоматично сочи, че човек ще поеме инициатива да е активен и отговорен за своите нужди и съответно ще направи онези избори и ще предприеме онези действия, които да му помогнат да реализира планове, цели, желания.
Когато в човешкото същество някоя потребност е актуална и търси задоволяване, ако тя остане „празна”, той изпитва фрустрация – т.е. лишаване от нещо, което е значимо, за да се чувства той удоволствен и щастлив. Естествено, тук има два пътя – да се направят правилните избори, да се предприемат необходимите действия, т.е. човек да е активен за себе си и да задоволи нуждите си. Или пък да е пасивен, да чака и да се надява на ...чудо, което да го направи доволен и да го спаси от страданието, причинено от несбъднатите желания.
Освен това, когато казваме „надявам се...”, ние като че ли отлагаме важни неща за нас за едно неопределено бъдеще. Но те са важни тук и сега. По този начин ние отричаме и бягаме от реалността на нашите желания и потребности. Резултатът обаче е разочарование, неудовлетвореност, недоволство, вътрешна празнота и не радост, а това наистина е страдание. И човек започва да обвинява всичко извън него, но не се и досеща, че нещата могат да зависят от неговата активност и положени съзнателно усилия, за да е щастлив и доволен, а не да се надява на.......

Няколко цитата от книгата „Седмата посока” на Жанет Орфану

2011-07-12T08:07:00.001+03:00

„Децата научават това, което са изпитали”

Ако децата получават несправедливи упреци, те се научават да презират.
Ако децата са заобиколени с враждебност, те се научават да се бият.
Ако растат в страх, те се научават да се тревожат.
Ако към децата изпитвате съжаление, те се научават да се самосъжаляват.
Ако към децата се отнасяте с присмех, те се научават да се срамуват.
Ако децата се измъчват от ревност, те научават какво е завист.
Ако живеят с чувство за срам, те се научават да се чувстват виновни.

Ако проявявате към децата толерантност, те се научават да бъдат търпеливи.
Ако вдъхвате на децата кураж, те се научават да бъдат уверени.
Ако децата получават похвала, те научават какво е благодарност.
Ако срещнат одобрение, те се научават да харесват себе си.
Ако се отнасяте към децата с благосклонност, те се научават да търсят любовта в света.
Ако получават признание, те се научават да следват целите си.
Ако обграждате децата с разбиране, те се научават да бъдат щедри.
Ако живеят сред честност и почтеност, те научават какво е истина и справедливост.
Ако живеят в сигурност, те се научават да вярват в себе си и хората.
Ако опознаят приятелството, те научават, че светът е хубаво място за живеене.
Ако децата живеят в спокойствие, те постигат хармонията на Духа.

Представяне

2011-06-28T07:57:00.000+03:00

На 1 юли от 18 часа представяне на книгата "Жените. Познаваме ли ги и как?" във Варна, залата на център "Начало" на ул. "Г. Раковски" 4.

Жените. Познаваме ли ги и как?

2011-06-19T23:12:00.002+03:00

Защо реших да пиша за жените ли?
Защото вярвам, че да си жена е благословия (не винаги съм смятала така). Защото жената заслужава да се опознае и да бъде опозната - в нейните тъмни и в нейните светли страни. Защото без жената светът не би бил възможен.
Защото тя е тази, която е по-готова да се развива, усъвършенства, освобождава. Един факт потвърждава това, поне при мен - повечето хора, които се обръщат за терапия, са жени.
Защото първо и аз съм жена, а след това психолого. Това ми дава известно предимство да виждам по-ясно и осъзнато жената "отвътре" - просто защото съм си дала шанса да се опозная и да превърна опита си в знание. Защото се надявам споделеното тук да помогне на тези, които могат и искат да "вземат" за себе си от това знание, по техния път към любовта, щастието, здравето, пълноценния живот.

2011-05-15T17:56:00.000+03:00

1.Има ли и каква е връзката между психика и храна?

Основна, защото психиката има нужда от храна – във всякакъв аспект. Важно е да се знае, че и първата връзка между майката и детето е свързана с храната и храненето и именно от това, каква е тя – топла, откликваща, изпълнена с обич и грижа или формална и лишена от емоция и чувство, до голяма степен зависи както емоционално-психичното здраве на детето, така и възможностите му за създаване на пълноценни емоционални контакти, доверие и близост в бъдещия му живот. Ако човешкото същество, особено в първите месеци от живота си, не е получило достатъчно любов и топла грижа, ако майката е била съзнателно или не дистанцирана, хладна и отхвърляща, много е вероятно на един по-късен етап да се развие хранително разстройство. Затова когато говорим за хранителни разстройства, говорим за психични разстройства. Те са следствие на емоционална недохраненост, на дълбоко усещане за самота, за липса на обич и приемане, пораждащи емоционално-психични конфликти. Провокират се и се отключват в даден момент от живота, от драматични за човешкото същество обстоятелства. Дълбоките причини за тях обаче си остават вътрешни и са свързани както с формирания тип характер, така и с определени психични и емоционално-личностни характеристики.

Храната и храненето са важна част от живота ни и освен биологична функция, притежават и комуникативна, социална и психологическа. Те са начин на изразяване на отношение към себе си и другите, символ на любов и грижа, на свързаност и сигурност, на протест, наказание или отхвърляне. Храната е лесно достъпен източник на удоволствие, което човек може да си осигури сам, независимо от другите. Храним се освен с това, което е на трапезата ни и емоционално – в общуването си с другите, изкуството, природата, когато обичаме и сме обичани, когато сме щастливи и когато съпреживяваме щастието на другите, когато даваме спонтанно израз на себе си и приемаме това в другите. Може би най-важното си остава любовта, защото където има любов, няма болест. Любовта никога нищо не поврежда.

2. Защо се награждаваме и наказваме с храна?

Човешкото същество има важни потребности, от чието задоволяване зависи щастието и здравето му – физическо и емоционално-психично. Това са нуждите му от принадлежност и сигурност, внимание и грижа, уважение и одобрение, утвърждаване на значимостта на личността му; от храна, но и емоционална, от задоволяване на сетивата му, от докосване и от онова уникално и специално общуване в секса, в което можем да споделяме, да преоткриваме себе си и другия, да даваме и получаваме. Когато обаче тези потребности не се удовлетворяват по зрял и здрав начин /поради емоционални, личностни или поведенчески дефицити/ и остават фрустрирани, те се задоволяват или не напълно, или чрез метаудоволствия, заместители. Такъв заместител е и храната, с която можем „да се наградим”, т.е. да си дадем нещо, което по друг начин не сме способни да направим за себе си, да си доставим удоволствие, усещане за топлина, възбуда или пък тя просто да ни бъде компания и спасение от самотата. Или пък „да се накажем”, когато сме неудовлетворени, гневни, тъжни, несправящи се, критикуващи се, отхвърлящи се и не знаем друг начин, по който да се справим с тези си чувства и проблеми.

3.Защо има жени, които правят толкова много диети непрекъснато – пробват една, друга, втора, трета?

Диета всъщност означава правилно и здравословно хранене. Когато обаче се правят толкова много и различни диети и с цел отслабване, понякога до критични нива, това е свързано с идеята или по-скоро с илюзията, че слабата фигура е тази, която може да ни осигури щастие, успех, душевен комфорт. Става въпрос за вътрешна неувереност, за чувство за малоценност, за неприемане на себе си и стремеж да се отговори на стандарти, наложени и поддържани от обществото по един направо жесток начин спрямо личността на жената. Сякаш тя, ако не е слаба, нищо не струва.

Ако погледнем в исторически план, ще намерим обяснение не само за афинитета към диети и отслабване, но и за това как са се появили хранителните разстройства. Появяват се в края на 19 век. Буржоазната култура на това време налага определена социално-психологическа атмосфера и манталитет. В буржоазното семейство, отличаващо се със затвореност, доминираща роля има мъжът. Йерархията е строго определена и ревниво поддържана. Между членовете на семейството има силна свързаност, а децата са възпитавани в строги правила, подчиняемост и отговорност. Храненето в буржоазното семейство е било превърнато в свещен ритуал. Голямо значение се е придавало не само на качеството на храната, приготвянето и видът й, но и на самата култура на хранене и гастрономическа естетика. За жените, живеещи в изцяло мъжки свят, всичко това придобива смисъл на морален показател. Символи на възвишеност, душевна чистота и социален престиж стават прекомерното ангажиране с този вид естетика, маниери и обноски. Дистанцирането от храненето и стремежът към слабо тяло става начинът „изисканите” жени всъщност да забравят, да „избягат” от своите реални проблеми, свързани с тяхното усещане за самите тях. Насочват се към единствено възможната им себереализация – чрез собственото тяло – нещо, което изцяло им принадлежи и което те могат да контролират и използват за сравнения, постижения или чрез което да се конкурират.

Този модел на мислене и поведение в началото на 20 век се поддържа от движенията за женска еманципация. Отрича се закръглеността на фигурата на жената-майка и жената-домакиня, чието място е далеч от външния свят. Крехкото, слабо и деликатно тяло се утвърждава като символ на съвременната жена, която вече се стреми към изява и реализация на своята индивидуалност, интелект и професионализъм в света на мъжете. Подобрените обаче социално-икономически и битови условия в индустриалното общество са предпоставка за повишаване на средното телесно тегло на населението, затова стремежът към слаба телесна фигура прави напълняването източник на безпокойство и тревога, особено сред представителите на висшата класа, при които рискът за това е най-голям. Идеализираната женска фигура изисква сериозни усилия за ограничаване на храненето и за непрекъснат контрол върху него. В края на 60-те и началото на 70-те години вече се наблюдава широко разпространение на хранителните разстройства, което продължава и днес. На слабото, красиво и елегантно тяло се гледа като на средство и изискване за успех. Естетичните идеали, представляващи нереалистични образци всъщност, се оказват трудно постижими и пораждат усещане за несигурност, малоценност и себеподценяване. Усъвършенстването на фигурата се поддържа и постоянно пропагандира от медии, диетични и фитнес индустрии. Налага се впечатлението, че теглото и фигурата не са биологична реалност, а въпрос на личен избор и инициатива.

Днес жените търсят все повече професионална, интелектуална и материална реализация. Насочват се и успяват в професии, били преди изключително мъжка територия. Носейки все още обаче в себе си „чувството за малоценност от това, че са жени”, някои продължават да се стремят да отговарят на онези мъжки критерии във все още доминирания от мъжете свят, от които зависи те да са харесвани, одобрени и приети. Основното средство вече е атрактивната външност, която се превръща в решаващо условие както за професионална кариера, така и за партньорство. Но жената все още е ангажирана, особено вътрешно, с ролята си на майка и домакиня. Когато за някои жени това се превърне в дълбок, неразрешим вътрешен конфликт, пораждащ несигурност и чувство за вина, много вероятно е да започнат да използват именно храната и телата си, за да изразят своето страдание и дискомфорт. Най-често това е начинът да намалят напрежението и тревожността, резултат от техния вътрешен конфликт, както и да върнат чувството си за „контрол върху живота си”. Превръщайки телата си в територия за борба със собствените си психологически проблеми, те не само че остават нерешени, но и се задълбочават – понякога до летален изход.

4.Какво ни кара да се чувстваме така обвързани с храната?

Както казах, храната има много значения. Когато за нас тя е нещо повече от нормална необходимост, даваща ни енергия за живот, обвързаността с нея говори за зависимост, за липса – на любов, на близост, на самочувствие, компенсирани с храна и начин за справяне с вътрешни конфликти и тревожност.

5.Защо жените имаме дни, в които се чувстваме дебели и дори се мразим за това?

Ако има дни, в които се чувстваме дебели и се мразим за това, е важно да се запитаме как дълбоко в себе си сме се чувствали в тези дни. Всъщност това са дните, в които се преживяваме необичани, отхвърлени, с ниска самооценка, неуспешни; дни, в които най-ярко проличава неспособността ни да се приемаме и обичаме такива, каквито сме и прехвърляме на тялото си отговорността за това – „то е виновно и заради него аз съм нещастна, нежелана, неуспешна”. Може би е добре да се знае, че на хората в крайна сметка им въздействат не толкова физическите ни качества и свойства, колкото експресивните ни възможности, а именно височината, модулацията, оцветеността на гласа ни, ритъмът на тялото ни, изразът на погледа ни, начина, по който се усмихваме.

6.Защо не преставаме да ядем, дори когато вече сме се нахранили?

Ако човек продължи да яде след като се е нахранил, значи е гладен за нещо друго. Когато се прекалява с количеството храна, става въпрос за емоционален глад, за много неизразени чувства и незадоволени нужди, за невъзможност да се „задвижим” към онези хора, в контакта и общуването с които да се „нахраним” на едно друго ниво и вместо да пълним живота си с храна, да го пълним с преживявания.

7.Защо много жени злоупотребяват с една храна?

Най-често се злоупотребява със сладки неща. Мои пациентки споделят, че асоциират сладкото с онези преживявания, които биха им донесли топлина, обич, страст, емоционална енергия за живот и че ядат сладко най-вече когато се чувстват потиснати и нещастни. От друга страна, чрез сладките храни в организма ни се внася така наречения „хормон на щастието” и се произвежда серотонин, а депресивните състояния се дължат на недостиг именно на серотонин и норадреналин.

8.Защо много жени ядат, когато са нещастни?

Нещастието е просто симптом на невъзможността ни за приспособяване и адаптация, за липса на умения за справяне със дисстреса. Тези способности и умения са толкова и такива, каквото е нивото на зрялост на личността. Злоупотребата с храна е един невротичен начин за справяне с дискомфорта и средство за бягане от реалността, за успокоение на нужди като близост, грижа и закрила, сигурност и любов – това са проблеми, които могат да бъдат решени в условията на терапевтична подкрепа. Първо обаче е необходимо да бъдат признати, а след това да има и смелост за решаването им

ЗДРАВЕ

2011-04-17T12:00:00.000+03:00

Когато хората говорят за здраве, обикновено имат предвид физическото здраве. Според Световната здравна организация обаче има дефиниция за ЗДРАВЕ – тя е балансът между физическо, емоционално-психично и социално здраве.
Състоянието на физическо здраве е ясно за всеки – отсъствието на физическа болест и болка. Емоционално-психичното здраве се свързва с усещане за вътрешна хармония, удовлетвореност, радост, с умението ни да разпознаваме, приемаме и управляваме зряло нашите чувства, с качество и пълноценност на преживяванията ни. Социално здраве пък постигаме тогава, когато имаме задоволителни взаимоотношения и постижения в живота, когато сме гъвкави и адаптивни към неизбежните промени на средата, когато се справяме със стреса.
Човек, стремящ се към здраве, вероятно би се запитал има ли и евентуално кой от трите фактора за здраве е определящ и с най-голямо влияние. Не само защото съм психолог, но преди всичко от личен опит, аз категорично определям емоционално-психичното здраве.
Психосоматичната медицина посочва, че блокирането на чувствата поражда болест, че взаимодействието между тяло и психика намира израз в социалното функциониране, че болестта е локализиран израз на едно общо разбалансиране на личността, т.е., болестта е физически израз на емоционално-психична дисфункционалност. /Най-яркият пример за соматизиране на неосъзнати и нерешени вътрешни емоционално-психични конфликти е паническото разстройство/.
Посочва се например, че високото кръвно налягане често е резултат от наднормено тегло – това засяга физическото здраве. Заради високото кръвно налягане и свързаните с него други рискове за здравето, човек нерядко е на медикаменти цял живот. Съветите на лекарите включват редуциране на теглото и здравословно хранене. Наднорменото тегло обаче е резултат от влошено емоционално-психично здраве. Човек се храни нездравословно или преяжда или от лакомия, или когато е депресиран и силно тревожен, т.е. когато е емоционално-психически разстроен и страдащ.
Анорексия, булимия, хиперфагия – това са хранителни разстройства на психологическа основа. Т.е., явяват се симптом на дълбоки емоционално-психични конфликти и повлияват крайно негативно както физическото, така и социалното здраве и функциониране.
За съжаление, културата или по-скоро липсата на такава, манталитетът на обществото ни, приема за нормално човек да е физически болен, но срамно, унизително, неприемливо да е психически разстроен. Пренебрегването на този аспект от човешката ни същност е пагубно, защото автоматично изключва възможността да се разбират, приемат и решават емоционално-психичните проблеми. Те обаче не рядко се соматизират и проявяват като физическа болест. Това е невротичен начин, по който чрез физическото страдание се изразяват чувства, пренебрегнати и потиснати желания и стремежи, защото липсват зрели и адекватни модели на мислене и поведение. А кой човек, чието физическо здраве е засегнато, има пълноценен и удовлетворителен живот, реализация и отношения?!

Терапевтична група – тренинг в социални умения

2011-04-04T19:50:00.001+03:00

Социалните умения, особено в днешното динамично време, са особено необходими както за успешната ни професионална реализация, така и за установяването на задоволителни междуличностни отношения.

Целта на тренинга е:
1. Формиране на адекватни на нуждите на участниците социални умения и поведение.
2. Обучение за преодоляване на затруднения в конкретни социални ситуации и справяне с т. нар. „сценична треска”.

Групата ще стартира през месец май, веднъж седмично – 2 часа, денят ще бъде допълнително уточнен.

За повече информация и записване – тел. 0889-442-712

От извора на човешкото познание и мъдрост

2011-03-21T01:01:00.001+02:00

„Неврозата е просто начинът да не пораснем и да станем зрели и отговорни хора.”

„Нещастието е симптом на лоша приспособимост.”

„Външните ни проблеми са израз и отражение на вътрешните ни проблеми”.

„Човек разбира в степента, в която е готов да поеме отговорност.”

„Зрелостта е преход от външна подкрепа към самоподкрепа”.

„Уважението към ближния започва тогава, когато ние проявим интерес към него, когато започнем да обмисляме неговите постъпки и живот, за да можем по-лесно да ги разберем, както и самия него.”

„Чрез разбирането на другия ние правим крачка в собственото си развитие.”

„Човек получава от живота това, което и влага в него. Двете страни на една и съща монета са даването и получаването – истина, която преобладаващата част от човечеството още не е разбрала.”

„Само този, който е щастлив, може да дарява щастие на околните.”

„Ако очакваш друг да ти донесе щастие, то ти ще бъдеш безкрайно разочарован”.

„Духовният опит се изразява най-вече чрез любовта”.

„Проблемът не е в незнанието, а в бездействието.”

„Нашите решения определят кои сме.”

„Няма по-силно средство срещу душевната пустота и празнина от борбата да си свободен човек.”

„Надеждата е най-голямото зло, защото удължава страданието” – Ницше

„Интуицията е нестандартен начин за проява на здравия разум”.

2011-01-26T16:43:00.000+02:00

От месец март

ще стартира терапевтична група за
овладяване и справяне със стреса.

Цел на работата в групата е:

намаляване на негативните последици от стреса върху
здравето – емоционално-психично и физическо,
подобряване на личностното и социално функциониране.

Групата ще се провежда:

два астрономически часа,
веднъж седмично /денят ще се уточни допълнително/,
такса за участие – 30 лв.

За записване – тел. 0889-442-712

Тийнейджърите

2010-10-28T10:58:00.001+03:00

преживяват т. нар. „тройна криза на пубертета” или може би друга!

Периодът на пубертета е възраст на т. нар. „тройна криза” –
1. Авторитетите вече не се налагат, а се избират. Освен това от една страна е налице все още пълната материална зависимост от родителите, а от друга – често невъзможността на възрастните да приемат, че децата са пораснали, че вече ги оценяват, дори критикуват, че имат мнение за някои техни качества и поведение. Порасналите деца все повече имат нужда от общуване с връстниците им и все по-малко засвидетелстват онази безрезервна обич и подчинение към родителите, нещо, характерно за по-ранните им години.
2. Промените в тялото и биологичното сексуалното съзряване изпреварват психосексуалното и психосоциалното и създават вътрешни конфликти и обърканост с всичките рискове от това – сексуалните пориви смущават младия човек – и когато са потискани, и когато са неконтролируеми и предизвикват съмнения в сексуалния идентитет.
3. Идентитет на Аза – този аспект на кризата е особено важен, още повече в условията на днешната реалност с подмяна на едни ценности с други или направо с липсата на такива /децата или възрастните са извършили тази подмяна!/. Изкушенията пред младите хора са много, това ги обърква и когато липсват стабилни, здрави отношения в семейството, когато родителите не са изградили правилно отношение с и в децата си към истинските стойностни неща в живота – това би могло да доведе по поддаване на негативни въздействия и подражание на негативни образци.
Истински загрижените за подрастващите възрастни по-скоро биха избрали отношение на разбиране, подкрепа и внимателен подход към промените във всеки един план на детето си в тази възраст, отколкото неглижиране и снизходително подценяване на вътрешния свят на младите с нагласи от рода „е хайде, и ние сме минали тази възраст, пък не сме били такива” /чудно какви/. Като че ли не взимаме и достатъчно под внимание факта, че сега светът и информацията са на един клик разстояние, че живеем в 21 век с всичките му социални, икономически и нравствени промени. Тези промени имат и своите плюсове, и своите минуси, но в крайна сметка едно нещо съществува дори и само като факт, а отношението към него е нещо друго. И дали младите ще имат положително отношение и ще се научат да се ползват по съзидателен и полезен начин от предимствата на епохата – това вече зависи в голяма степен от възрастните.
От работата ми с тийнейджъри и преди в качеството ми на директор на училище, и сега като психолог, неблагополучията им, прекаленото опозиционно поведение, крайната съпротива на „родителския или учителския авторитет”, случаите на проявена грубост и крайна агресия, се дължат най-вече на един факт – децата се чувстват дълбоко самотни и нещастни, понякога направо изгубени. Липсва им онова внимание, топлота и подкрепяща любов от възрастните, които да им създадат усещане за опора, сигурност и стабилност. Липсва им деликатното разбиране и отношение на характерните за възрастта им терзания, липсват им адекватни ориентири за тях самите, за другите и света като цяло. В откровенията им се долавя и гняв, и болка, а понякога отчаяние. Колкото и моралистично и направо лицемерно целомъдрено да сочим с пръст и осъждаме младите за това, че са арогантни, че посягат към алкохола, че „няма нищо свято за тях”, това е логично обосновано – от дефицитите на възрастните – личностни, емоционално-психологически, поведенчески, социални. Колкото и неприятно да звучи, проблемите на децата са проблеми на техните родители и ако те абдикират от своята отговорност и зряло вглеждане, признаване и поправяне на собствените си грешки, децата ще страдат. Ако си затваряме очите, ума и сърцето пред отчаяния им вик за помощ, обич и истинско внимание, все повече ще наблюдаваме сцени на агресия, вандализъм, пиянство и какво ли не още.
Да, неприемливо е за много родители – но нещата тръгват от семейството, от стила, възгледите и методите на отношение и възпитание. Възрастните трудно приемат желанието за самостоятелност и автономност на децата си, не гледат на тях като на личности – с право на глас и мнение, намират за удачни репресивните мерки, но в тази възраст така постигат по-скоро обратен ефект.
Ако обаче семейната атмосфера създава усещане за топлота, сигурност и приютеност, ако отношенията между всички членове на семейството са на основата взаимното уважение на личността и чувствата на другия, ако съществува внимание, разбиране и подкрепа на нуждите и интересите – както на възрастните, така и на децата в семейството – тогава с голяма доза сигурност можем да заявим, че тийнейджърът ще премине успешно, без сериозни сътресения периода на пубертет, а конфликтите, които той създава, ще се преодолеят от самия процес на личностово израстване.

САМО ЗА ЖЕНИ

2010-09-26T11:37:00.000+03:00

Той – истинският и качествен мъж – активен, решителен и отговорен; гъвкав и адаптивен; чувствителен и грижовен; способен да уважава и обича истинската жена.
Вероятно няма жена, която да не желае такъв мъж в живота си. Но той ще избере и допусне до себе не коя да е и не каква да е жена.
Искате ли да сте жената, желана за истинска връзка от такъв мъж, за когото да сте специална и единствена?
Искате ли да се научите как да бъдете такава жена, да умеете да предизвикате и задържите вниманието, интереса и страстта на качествения мъж?

Ако желаете това за себе си и вярвате, че го заслужавате –
може да се включите в групата,
която започва срещите си от 01.11.2010 г.

Срещите ще се провеждат в рамките на 2 астрономически часа всяка неделя /началният час ще бъде уточнен допълнително/

За повече информация и записване в групата
– тел. 0889 442 712

САМООЦЕНКАТА

2010-09-08T14:13:00.001+03:00

Често хората страдат, оплакват се, ядосват се, обвиняват и се обвиняват – заради ниското си самочувствие и самооценка – в сравнение с другите. Усещат и в себе си признават, че ниската им самооценка им пречи и повлиява негативно отношенията, изявата и реализацията им, влошава цялостно качеството на живота им. Много дори имат аргументи в подкрепа на едно предполагаемо високо самочувствие, но пък то все не се появява и ето ги разочарованията, неудовлетвореността, болката, негативизмът, враждебността....
Емоционалните и поведенчески реакции на ниската самооценка са различни – някои ще се отдръпнат огорчени от „този лош и несправедлив свят, който не ни разбира”, други открито ще обвиняват онези, които отказват да признаят качествата и достойнствата ни /дали обаче сме им ги показали и как/, трети ще започнат настървено да компенсират ниското си самочувствие с доказателства от рода „кой е по по-най”, четвърти направо ще се поболеят и т. н.
Какво представлява нашата самооценка? Това е усещането ни за самите нас, ядро на себепознаието. Изразява се като одобрение или неодобрение и определя убедеността на човек в собствената му значимост и ценност. Източник е както на емоционално благополучие и увереност в себе си, така и на обратното – на неудовлетвореност, тревожност, неувереност и несигурност.
Факт е, че самооценката ни е свързана освен със себеоценяването, така и с оценката и мнението на другите за нас. За съжаление в много случаи самочувствието ни е ниско именно защото сме прекалено зависими от оценката на другите и така може в един момент да сме в рая на щастието, а в следващия – в ада на страданието, но пък това нямаше да е така, ако сме научени да се обичаме, приемаме и подкрепяме вътрешно самите ние – условия, в които ще сме достатъчно стабилни и в хармония, за да поддържаме добра и адекватна на личността ни самооценка.
Най-голямо и определящо значение за формирането и поддържането на висока самооценка в живота на човек има отношението на родителите към детето – отношение както на приемане, любов и топлина, така и на поставяне на ясни граници и свобода за собствени действия, където детето да открива и заявява себе си. Важно е да се знае, че да имаме любов и приемане, е пряко свързано с идентичност на успеха, следователно и на висока самооценка, докато липсата на любов и приемане е свързана с идентичност на провала и с ниско самочувствие.
Често корените на ниската самооценка са в отношение на свръхпротекция в детството, в прекалено обгрижване и контрол, или пък наказания, несъответни на провиненията, на емоционална студенина, свръхвзискателност или прекалена строгост, на унижения на личността и чувствата на детето, на липса на подкрепа и поощрение на успехите на детето. Хора, били обект на прекалени забрани и ограничения на личната си свобода в детството, имат сериозни затруднения да взимат сами решения, неуверени са в себе си и с ниска самооценка.
От друга страна – за съжаление - все още е разпространено схващането, че не е добре детето да бъде хвалено, не е добре открито да се покаже възхищение и благоразположение, защото: така ще го разглезим, винаги може и по-добре, ще вземе да се задоволи с тази оценка и ще спре да прави добри неща, ще стане самодоволно и ще се отпусне. А истината е, че когато утвърждаваме децата и ги насърчаваме с положителни оценки, създаваме онази атмосфера на откритост и подкрепа, в която децата, а и всички хора, израстват и осъществяват цялостно потенциала си на човешки същества. /Има ли някой, който ще опровергае това, който с чиста съвест ще каже, че не му е нужно отношение на утвърждаване, насърчаване и признание?/
Без да търсим обаче оправдания за лошо или ощетило личността ни отношение на родителите ни към нас, а само обяснения, ще установим, че те са ни дали това, което са имали /защото никой не може да даде нещо, което не притежава/, правили са най-доброто, на което са били способни и са ни научили на нещата, които те самите са знаели. А и ако са си свършили перфектно работата с нас, ние какво ще правим цял живот?
Важно е да знаем, че самооценката се развива през поведението - при справяне с конкретни ситуации и постигане на цели. Ако приемем и факта, че отговорността за нашето щастие и успешност е и наша и го превърнем в предизвикателството на живота си, ще си дадем и възможност, и пространство да развиваме личността и уменията си и да изградим онази самооценка, която „да ни е по мярка”.

* * *

2010-07-15T21:17:00.000+03:00

Вярно ли е, че хората се нуждаят от проблемите си, че всъщност не желаят да са здрави, успешни и щастливи?
Вярно ли е, че не се нуждаят от решение на проблемите си, а от поддържането им по един или друг начин?
Вярно ли е, че предпочитат да тънат в неведение за истината за себе си, отколкото да осъзнаят своята истинска сила и същност?
Вярно ли е, че сами правят избора си да са тип неудачници и жертви, страдащи през целия си живот мъченици?
В девет от десет случая отговорът на горните въпроси е да, но това е несъзнавано. На съзнателно ниво човек вярва и привежда редица аргументи, че няма избор, възможност, че е принуден и потиснат от обстоятелства, условности, предразсъдъци и страхове. Търси причините извън себе си – винаги. Прехвърляйки по този начин обаче отговорността за неблагополучията си върху външни фактори, се лишава от шанса /или пък не желае/ да погледне в себе си и да прогледне за своето участие в това, което му се случва. Приемайки ролята на жертва, човек си осигурява обаче това, което в психологията се нарича вторична печалба. Тя ще се изрази първо в абдикиране от отговорност за собствения живот – следователно някой друг следва да я поеме - и след това в очакване или изискване на внимание, съжаление, обгрижване и т.н.
Всеки преодолял тази си нагласа и потребност психолог /който също е човешко същество и в никакъв случай господ/, както и хората, преминали през оздравителния процес на психотерапията, или пък тези, имали късмета и шанса да са отгледани и изградени като стойностни и уважаващи себе си хора, също ще кажат – да, така е и това просто е въпрос на израстване – личностно и на психологическа зрялост.
На помощ в поддържането на ролята на безпомощни жертви, от които едва ли не нищо не зависи, идват и всички видове медии, които въздействат върху съзнанието и подсъзнанието, разпространяват, оформят, поддържат какви ли не начини само и само човек да не започне да живее независимо, свободно и щастливо. Манипулират, дори изопачават информации и факти, внушават /да се сетим тук например за пропагандираните нереалистични образци на женската фигура – прекалено перфектна, прекалено слаба, та чак анорексична/. Но всичко това няма да се случва, ако липсва подходящият терен. Ако на човек му липсва онова себепознание и истинско себеуважение, въз основа на което да има свои критерии, ще се поддава лесно на външни внушения. Всеизвестно е, че не свободен /вътрешно/, не просветен, зависим и непознаващ истинската си вътрешна сила човек, е и лесно манипулируем, сплашван, използван.
Къде във всичко това е мястото на психотерапията и какво изобщо е това психотерапия? По въпроса има много мнения – на обикновени и необикновени хора /кой ли ги определя така/.
Ето някои разпространени схващания за психотерапията по нашите географски ширини: например - психологът е човек, който човърка в мозъка на някой, прави се, че много знае и може /та кой е той, че ще ми казва това и онова, аз съм писал дебелите книги – така обикновено се изказват тези, които имат най-крещяща нужда от психотерапия/.
Друго мнение – психотерапията е глупост, т.е. видиш ли, психолозите са едни хора, които се чудят с какви глупости да се занимават, а аз............../тук обикновено следва утвърждаваща тирада на собственото величие/.
Още едно много популярно мнение – психотерапията е само за лудите /горките те, а на мен нищо ми няма, освен може би това, че съм вечно неудовлетворен, попийвам, малко съм импотентен, не знам какво е да съм жена и мъжът ми ми изневерява с по-млади и красиви, а детето – то е ...............заради лошата среда, обществото, учителите, правителството, кризата и т.н.
Има хора, които в даден момент от живота си все пак се обръщат към психотерапията. Някои от тях обаче бързичко се отказват, защото просто са имали нужда да излеят душата си пред някой, който ще ги слуша /за разлика от онези, от които им е нужно/, но пък излиза така, че всъщност не търсят решение на проблема си. Или пък такива, които имат погрешните очаквания терапията да е едва ли не под формата на някакво хапче, от което веднага, без да се налагат много усилия, веднага да ти мине. Това са хората, които се страхуват и не желаят да отговорят на горните въпроси с НЕ. Те предпочитат да си останат с проблема, защото без него какво ще правят? Няма да имат възможност да се оплакват, мрънкат, обвиняват другите, ще се лишат от съжалението на себеподобните си и от проблема си патерица, с която са свикнали да куцукат.
Слава на бога! Има и друга, някои биха ги нарекли особена порода хора, невместващи се в общоприетото и натъпкано с невежество и предразсъдъци мислене хора – интелигентни, одухотворени, живи и търсещи – смело и с отговорност – онези отговори, които да им отворят очите, сърцата и ума. Те възприемат и гледат на психотерапията като възможност за собственото си израстване и успешност, като процес, който по уникален и неповторим начин вплита науката, изкуството и приключението. Защото психотерапията е точно това - специална връзка между две човешки същества, изграждащи нов тип отношения – с помощта на научното познание за ума и душата, с вълнението на особен вид приключение по пътя към нас и с изкуството да се научим да живеем пълноценно и в хармония – със себе и света.

Терапевтична група за овладяване на панически атаки

2010-06-25T12:47:00.000+03:00

От месец септември ще стартира терапевтична група, в която може да се включат както хора, страдащи от панически пристъпи, така и такива, преживяващи състояния на тревожност и емоционален дискомфорт.

За контакт и записване: тел. 0889 442 712
Александра Заркова

2010-06-17T17:21:00.001+03:00

Да напиша следващите редове бях провокирана от категоричната, недопускаща съмнение в своята непогрешимост позиция на един родител по отношение на „възпитанието” – както изобщо, така и на неговото дете – човек, действащ със сила, доминантно, с чувство на омайващо самия него превъзходство и всезнание по всички важни въпроси на възпитанието. Нищо, че детето му страдаше и имаше видими и не толкова още видими проблеми. Разбира се, че първо си беше виновно самото дете, а след това и всички и всичко останало, но не и безпогрешният баща. И да не си помисли някой, че този човек е дошъл при мен за консултация или съвет. Не, такива хора, с присъщото им високомерие и надменност, не могат и да допуснат, че носят отговорност за болката и нещастието на децата си, дори не ги виждат.

Всяко човешко същество има потребности, от чието задоволяване зависи здравето, благополучието, успеха, щастието, самочувствието му. Това са нуждите от сигурност, принадлежност, подкрепа, обич и приемане; от значимост и пълноценно „хранително” общуване, от изява и признание на личността, от ласка, близост и интимност. Но като че ли една от най-основните потребности на човек е стремежът му към свобода и самоопределеност.
Но човешкото същество като начин на мислене, поведение, качество на живот е „продукт” преди всичко на влиянието, което най-важните фигури в живота му са оказали – неговите родители, баби и дядовци, първите учители, а след това и на онова, което се нарича личен опит. Доколко личен обаче е той, след като в него е усвоен до голяма степен предадения от родителите житейски техен опит, може да се постави под въпрос. /Често в процеса на терапия клиентите споделят – „така са ми казвали”, „на това са ме учели”, „това /реакция, мислене, чувстване”/ познавам, не съм се и замислял, че може да има и друго”/. А в прехваления житейски опит често се оказва, че се съдържат много по-малко истинска мъдрост, любов, благородство и утвърждаване на живота отколкото правила, по-често вредни за човешката природа и естественост, ограничения и заръки, произтичащи от безброй страхове и натоварени с враждебност към живота и света.
От най- ранна възраст сме научени да се страхуваме едва ли не от всичко – хората са лоши, животът е тежък, непоносим, светът е враждебен и лош и само чака ние да се появим, за да ни нарани и смаже.
Като вземем предвид и факта, че за много хора възпитанието се свежда както до посланието „не ме гледай какво правя, слушай какво ти говоря”, както и до потресаващи понякога в своята абсурдност ограничения, забрани, потискане или пренебрегване на индивидуалността и интересите на детето /защото то не знае какво иска, защото, видите ли, възрастните знаят най-добре от какво то има нужда, нищо, че това може да го прави нещастно, защото трябва да осъществи мечтата, амбицията на мама, татко, баба, дядо, нищо, че не му доставя удоволствие и развитие на истинските му заложби, а точно обратното, да ходи на пиано, балет, безброй уроци по езици, рисуване, плуване..........., нищо, че му се играе, то трябва да прави това, което му се налага отвън, което се изисква от него, за да............/тук следват аргументите на възрастните, чрез които те чисто и просто го формират, форматират, моделират и т.н. и на всичкото отгоре много си вярват/.
И така – детето, оказва се, няма възможност да избира, да се самоопредели, да се чувства свободно и победител в това, което само ще избере и в което да изяви себе си. И естествено, в нещата наложени му отвън по силата на принудата, то ще се чувства все по-нещастно и резултатите едва ли ще са такива, каквито възрастните очакват. Но.......възрастните знаят най-добре, а и удобно забравят, че и те някога са били деца, както и факта, че в живота си на зрели хора едва ли посрещат с възторг и положителни емоции упражнени върху тях ограничения, натиск или забрани.
Аз лично вярвам, че децата са много по-мъдри, естествени, справедливи, доброжелателни и умни от възрастните, че има много на какво да се научим от тях /но ако признаем това, какво ще стане с нашата претенция и желание за всемогъщество, безпогрешност и господари на живота на децата си?/
За щастие има и прекрасни и истински зрели родители, открили и за себе си, и за детето си, че най- доброто възпитание е това, в което на първо място е както общуването с него, така и уважението и утвърждаването на потребността му от свобода и самоопределение, защото това е успешният начин то развие потенциала и личността си. Такива родители с такт, деликатност и истинска обич създават условия за активна дисциплина и самодисциплина в детето си, защото му осигуряват условия, които формират умения да се усвоява някаква дейност и така да се организира тя, че да се напредва.
Обратният вариант е пасивната дисциплина, при която детето се подчинява /до кога? – въпрос на време/ на волята, натиска и изискванията – понякога направо безумни – на възрастните. Някои от тези деца след време, защото няма как да знаят какво искат да правят, тъй като не им е била дадена възможност да избират, ще се проявят като бунтари, опозиционери, недисциплинирани, ще саботират всичко, което се очаква от тях и им се натрапва, ще воюват, за съжаление по деструткивен начин, за свободата и самоопределението си. Ще бъдат обявени за трудни /а те са просто нещастни/, ще се търсят причините за хулиганското им поведение – по правило – не там, където са. Отговорът е толкова лесен и очевиден – в принудата и изискванията, обезличаваща детската личност и душа, в наказанията и строгите ограничения на свободата на детето. А който принуждава и наказва, той извършва насилие, а всяко насилие поражда гняв, омраза /нима много възрастни не знаят това по себе си/. Натрупаните обиди, унижения и болка се обръщат към възрастните, обществото, но и към самия себе си. Деца, на които по всякакви начини – директни или индиректни – им е внушавано, че са неспособни, незначителни и най-вече лоши, в един момент като че ли си казват – добре, ще съм лош. Ето го омагьосаният кръг, в който попадат деца и възрастни, болка и страдание, несполуки и провали, обвинения и осъждане, враждебност и омраза.
Има израз – децата са нашето бъдеще – и от къде на къде? Сякаш децата нямат право на техни си избори и бъдеще, та трябва да гарантират и осигурят нашето. И как не, когато възрастните всячески се стремят да ги програмират по начин, по който не децата всъщност, а възрастните да се чувстват по-доволни, по-горди със собствените си произведения, по-сигурни, че така ще запълнят собствения си празен живот. И всичко това под формата на много благовидни и безспорни /само на пръв поглед или когато е удобно/ мотиви. Защо ли тогава толкова много деца страдат и са нещастни?
Има ли изход или начин да се поправят нещата? Разбира се, че има.
Първо – едно дете заслужава да бъде създадено – заради самото него; да бъде обичано – заради самото него; да бъде уважавано в изконното му право на свобода и самоопределение – заради самото него. Второ – да се откажем от идеята си за непогрешимост и собствено величие; от стремежите си да упражняваме натиск и принуда; да престанем да компенсираме собственото си чувство за малоценност, проектирайки го върху детето под формата на родителски амбиции и изисквания за онези постижения, в които ние не сме успели. Трето – да се интересуваме и истински да общуваме с детето си; да се вслушваме в него и със сърцето си; да не решаваме вместо него, а да наблюдаваме и откриваме – с обич и истинска грижа – неговите заложби и интереси. Четвърто – да го поощряваме и за най-малкия му успех /а не да му натякваме, че детето на съседите е постигнало еди какво си/; да вярваме в него и да го подкрепяме; да го обичаме, приемаме и утвърждаваме такова, каквото е - защото там, където има обич, има и здраве, и щастие. Любовта никога нищо не поврежда.

Заб. Горенаписаното няма претенцията да изчерпва всичко по въпроса как родителите могат да навредят и увредят децата си. Има безброй начини – например свръхгрижа, свръхпротекция, игнориране, унижаващо пренебрежение, задушаваща грижа и любов /някои деца получават чак астматични пристъпи от тази „любов”/, рационализиран садизъм на родителите под формата на насилие – психическо и физическо - все на онази грижа – „за доброто на детето” и т.н.

ЗА ГОВОРЕНЕТО НА ЖЕНИТЕ. А ЗНАЯТ ЛИ КАК ДА СЛУШАТ?

2010-05-01T07:39:00.001+03:00

Жените много говорели! Да, дори има вицове за това. Скоро в предаването „Аламинут” по телевизията аламинутът за деня беше:
„ - Вече три години не съм говорил с жена си.
- Защо, да не сте скарани?
- Не бе, не искам да я прекъсвам.”
За женското говорене – като многословие, дори необходимост, начин на себеизразяване и средство за комуникация, има причина. Тя е свързана с различния начин, по който функционира женският мозък в сравнение с мъжкия по отношение преработване на информация. От значение е и фактът, че жените са по-емоционални и чувствителни, с по-развит и богат речников запас, което намира израз в говоренето им. Мъжете първо мислят и осмислят наум и после говорят, жените мислят и осмислят на глас. Мъжете са по-конкретни и лаконични в изказа си, жените – по-обстоятелствени и изразителни. На мъжете трудно им се удава да се концентрират върху повече от едно нещо, жените успяват да правят едновременно няколко неща, едното от които е непременно да говорят. Мъжете се „товарят” от говорене, жените се „разтоварват” с говорене. Говоренето за мъжа е „да се разберем по същество”, за жената – важна част от взаимоотношенията, начин да се изрази, да сподели, да се свърже с другия и да получи разбиране и подкрепа. И ако мъжът до нея мълчи, кима от време на време или още по-лошо – гледа в телевизора или вестника, защото нейното говорене го залива или изтощава, възможно е тя да се засегне, решавайки, че той не се интересува от нея.
Всъщност понякога наистина е доста трудно за понасяне многословието и излишната обстоятелственост на женското говорене. Ами когато няколко жени решат да говорят едновременно! Това наистина е трудно за понасяне. Въздейства на слушателя по-скоро като един изнервящ и уморителен шум, при който не е възможно да се чуе ясно нищо. Но като се има предвид, че жените мислят на глас, можем да разберем причините за едновременното говорене – просто в един момент всички мислят и имат нужда някой да чуе мислите им. Дали се чуват една друга? Може би да, може би не. Дали обаче имат потребност да бъдат чути – със сигурност да.
Няма човек, за когото да не е от огромно значение другите да слушат това, което говори. За тези, които го слушат, той се преживява център на внимание. Това го кара да се чувства важен и ценен. /Има хора, при които се наблюдава висока степен на тревожност в ситуации, когато трябва да говорят пред други. Не са редки случаите, в които те проявяват поведение на избягване на подобни ситуации – именно защото изпитват огромен страх да не провалят момента, в който могат да бъдат важни и значими. Всъщност това, от което изпитваме най-голям страх, е най-желано и важно за нас./
Качеството на междуличностните отношения - интимни, приятелски, делови, служебни - зависи в голяма степен от качеството на комуникацията и общуването. Карл Юнг казва: „Истинско общуване възниква тогава, когато слушаме с разбиране – опитваме се да схванем идеята и отношението на другите хора, да усетим как те чувстват нещата, да възприемем тяхната отправна точка по отношение на това, за което те говорят”.
Т.е., става въпрос за активно слушане, при което слушаме с внимание нещо, което събеседникът ни смята за важно. Това е реверанс към него, с който печелим симпатиите му. Интересът, който засвидетелстваме, слушайки активно някого, го кара не само да говори по-непринудено и открито, но и да се чувства спокоен и сигурен в наше присъствие.
Но какво представлява по-точно активното слушане като условие за пълноценно общуване?
Общуването между хората започва с един предварителен процес първо вътре в нас. Когато искаме да споделим своя идея, мисъл, преживяване, ние ги „обличаме” както в словесна, така и в несловесна форма. Нашите думи, жестове, интонация, с които ще изразим мислите и чувствата си, зависят от намеренията ни, от емоционалното ни състояние, от характера на ситуацията, от конкретните взаимоотношения. Дали обаче човекът срещу нас ще разбере точно нашето послание или ще го „разчете” през призмата на неговите собствени очаквания, убеждения, нужди, личен опит, емоционално състояние!
В повечето случаи хората проявяват склонност да чуват онова, което искат да чуят, както и да виждат това, което искат да видят. Когато някой предполага или направо решава, какво е имал предвид другият, казвайки нещо, смисълът на посланието може и да не достигне, дори да се изтълкува съвсем погрешно от „слушащия” и така да възникват недоразумения.
Жени, с които работя, споделят, че им липсва пълноценно общуване с партньорите им, в резултат на което се чувстват неразбрани, недостатъчно принадлежни, а в някои случаи, „защото мъжът им не разбира какво му говорят”, се стига до конфликти. Повечето, особено в началото, са твърдо убедени в способността си за комуникация „на ниво” и обвиняват партньорите си в неумение и нежелание за общуване. Има и такива, които бързо стигат до извода, че е добре да преосмислят и преоценят качеството на говоренето и слушането си.
Един пример от конкретен случай – Съпругът често си пиел кафето със свои приятели в събота. Моята клиентка нямала против, още повече че имало приятни неща, с които да запълвала времето си, но никога не му го била казала ясно и недвусмислено, че за нея „съботното му кафе” не е проблем – смятала, че „той сигурно разбира”. Веднъж го попитала: „какво ще правиш утре” /събота/, а той й отговорил: „ако се опитваш да ми провалиш срещата, няма да стане”. Тя се засегнала, той се ядосал. А тя просто искала да му каже, че желае по-късно, след като се върне от срещата с приятелите си, да отидат да гледат един нов филм.
Когато нещата не се назовават точно, комуникацията е неясна и е логично двама души да не се „чуят” и разберат. Липсата на директност от клиентката ми е довело в случая до интерпретация на посланието й, резултат от нагласите, чувствата и опасенията на партньора й. Ако тя беше казала „искам след срещата ти да отидем на кино”, той вероятно нямаше да се уплаши, че тя има намерение да го контролира или ограничава.
Когато слушаме някого с истинско внимание и съсредоточено, е добре да отчетем следните неща – какво точно се опитва да каже и как се чувства, какво преживява. И ако не сме сигурни, че го разбираме, да попитаме и проверим впечатленията си. Защо ли? Защото всеки по себе си знае колко му е важно някой не само да го слуша, но и да го чува, т.е., да го усеща, разбира и възприема като едно цяло от неговите мисли, чувства, тревоги - без критика, без осъждане. Най-важното без осъждане!
Не рядко хората, оценявайки другите, направо ги осъждат. Може би защото те самите са били критикувани и съдени често и не познават друго, различно отношение. Може би, съдейки нечие поведение, искат да привлекат вниманието върху себе си. Или пък защото, съдейки другите, се самозалъгват, че са нещо повече от тях.
Всички ние оценяваме другите, но ако оценката ни напомня или направо е присъда, тя е лишена от морал, а това не помага на никого да изгради пълноценни отношения и здрави връзки.
Хората, които престават да съдят другите и започват да общуват с тях „ненатоварени” от предварителни очаквания, опасения и нагласи, плод на техни лични проблеми, успяват да подобрят взаимоотношенията и връзките си с другите. До това прозрение стигат хора, които минават през психотерапия.
На един етап от терапията моя пациентка сподели, че колкото повече се отказва както от „родителската си непогрешимост”, така и от онези „разумни и правилни” съвети, в които обаче са се съдържали критичност и нравонаучителна взискателност, с дъщеря й се разбират прекрасно. И не само това. Тя започна да „чува” дъщеря си и да се интересува от нея по един нов и различен начин – не само от фактите, както самата тя се изрази, но преди всичко от чувствата, преживяванията й и гледната й точка. Създавайки на детето си усещането, че няма непременно да реагира критично на неговите мисли и чувства, тя всъщност му даде сигурност и спокойствие.
За всеки е важно пълноценното и ангажирано с внимание и чувство говорене, слушане и общуване, защото това е начин да си дадем един на друг не само информация, но и емоция, подкрепа, сигурност, „да се нахраним” и емоционално, и интелектуално.
А често хората си мислят нещо наум докато събеседникът им говори. Погледът им е някъде встрани или просто блуждаят. Понякога прекъсват, за да „вметнат” нещо, нямащо нищо общо с разговора или направо сменят темата. Освен че това се преживява неприятно от говорещия, той може да реши и да се отдръпне от подобно „общуване”, в което се чувства пренебрегнат и сам.
Предимствата на това, да чуваме другия, като го слушаме не само с ушите си, но и с очите, ума и сърцето си, е голямо. Тогава не имитираме слушане, а забелязваме и отчитаме позата на тялото, жестовете, чувствата и емоциите, погледа, начина, по който събеседникът ни казва нещата. Това именно ни отваря възможността и да го усетим, и да го разберем правилно, и да разчетем и отвърнем съответно на посланията му. От какъвто и характер и естество да е комуникацията, ако развием умения да говорим ясно и слушаме активно, ще имаме условията да изградим пълноценни и удовлетворяващи взаимоотношения, в които да се чувстваме принадлежни, успешни и щастливи.

bbT

2010-01-27T18:38:00.001+02:00

Върху живота на хората оказват влияние много външни фактори, един от които и то доста могъщ, са медиите - защото достигат лесно до всички нас, с информацията, която ни предлагат, защото формират отношение, мнения и позиции. Понякога служат за коректив на обществени нагласи или пък създават такива. Биха могли и да манипулират човешкото съзнание – особено тогава, когато на човек му липсват онези собствени „филтри”, през които да пропуска значимото и да отхвърля ненужното. Вероятно не съм единствената, която споделя и виждането, че е важен не само професионализмът и визията на работещите в тях, а и отговорността за начина и средствата за въздействие върху читателя, слушателя или зрителя. На нас, като потребители на това, което ни предлагат медиите, ни е необходимо отношение и критичност, които от една страна ни правят активни участници в този вид комуникация, а от друга – ни помага да избираме онова, което да ни обогатява.
Слава богу, днес имаме много възможности за избор – на медия или предаване, които да отговарят както на нашите нужди за определен вид информация и преживяване, така и на потребността ни от съдържателност, духовна и интелектуална храна.
Аз също имам своето мнение и отношение към това, което чета, слушам или гледам и изборите ми се определят от моите критерии, потребности и нагласи. Имам и лични впечатления от контакти с журналисти от различни медии, взимали интервюта от мен. До този момент обаче не съм имала нуждата да споделя свои преживявания и впечатления. Сега обаче съм провокирана да го направя. Наскоро бях поканена да участвам в едно предаване по телевизия bbt – „По женски”. Да си призная, предавания по точно тази телевизия не бях гледала. Приятно ме изненада първо екипът - млади, талантливи, способни хора, отворени за важни, значими и актуални теми. Теми, които вълнуват хората и от дискусиите по които всеки може да „вземе” нещо полезно за себе си. Водещата на предаването, Елена – красива и с очарователна усмивка млада жена, явно добре подготвена за темите на предаванията и много интелигентна, води разговорите със завидна елегантност и непринуденост. Естествената лекота, с която общува с гостите си, значимостта на обсъжданите проблеми и съдържателността на разговорите, създават онази атмосфера, в която човек се чувства и приятно, и обогатен от това, че е избрал точно това предаване, защото има и какво да научи, има и какво да съпреживее.

ЖЕНАТА /И САМО ТЯ/ МОЖЕ ДА СПАСИ СВЕТА

2009-12-09T16:11:00.001+02:00

Дали ако светът се управляваше от жени щеше да има толкова войни и безмислени човешки загуби и трагедии! Дали ако законите се пишеха и прилагаха предимно от жени нямаше да сме свидетели на повече хуманност, толерантност, истински ред и законност! Дали ако повече отговорни държавни постове се заемаха от жени не бихме наблюдавали повече смисленост, искреност, творчество и човечност в управлението им! Дали ако жените бяха по-свободни вътрешно и преодолели комплекса си за малоценност от това, че са жени, нямаше да има повече хармония, любов, топлина и здраве в живота!
Предполагам, че тук някои вероятно ще ме обявят за идеалистка, феминистка /в никакъв случай/, за някой, който говори глупости, живее с илюзии и т.н. Други пък може би учудено ще питат: има ли изобщо нужда света да бъде спасяван – защо, от какво, от кого, как? Сигурна съм обаче, че не са малко и хората, които споделят и вярват, че Жената наистина може да спаси света, т.е. човека и човешкото в човека. От какво ли – от разрухата и деградацията например – морална, духовна, човешка, материална, от нещастието и болката, които тя носи.
Жената, бидейки подценявана и обезличавана /по всевъзможни начини, един от които е например рекламната индустрия, пропагандирайки и налагайки онзи образ на жената, който единствено цели да задоволи мъжките мечтания/ и обявена за нещо по-долу от мъжа, /скоро в един филм – „Разобличаване” – на полицейския заместник-началник Бренда Джонсън й беше отправена следната реплика – „вашата репутацията компенсира пола ви/, страдайки от чувството си малоценност, измисля обаче начини да му го върне! Нима са малко жените, които „осакатяват” мъжете си с подлички, саркастични и садистични намеци и подигравки? Или пък онези, които поемат контрола вкъщи, превръщат се в мъжа в дома /но защо ли пък после толкова страдат от това и се размечтават за мъжа, който поема отговорност, който е инициативен и решителен, галантен и мъжествен/. Други пък стават прекалено борбени, прекалено агресивни, прекалено самоуверени и на всяка цена искат да доказват на мъжете, че са повече от тях. /А мъжете се плашат от всичко прекалено/. Трети пък така се обезличават отвътре, че компенсират това с „перфектен” външен вид. Факт е, че не са малко жените, които не само че не се гордеят с пола си, но дори го отхвърлят. Неудовлетворени от женската си участ, някои желаят да са мъже – заради „предимствата”, в чието толериране обаче и те участват. Отхвърляйки съзнавано или не своята женственост, дори отхвърлят и това, което е характерен техен израз – менструацията и майчинството - символи на „женското” в тях. Да се чудим ли тогава защо доста жени преживяват менструацията си с толкова болки, дори срам и депресивност! Или пък защо има жени, чийто медицински изследвания не отчитат нищо патологично, но не могат да забременеят! Това просто си е психологически стерилитет.
Дали има изход за жената, следователно за човечеството! Има, но е необходимо осъзнаване и поемане в правилната посока. Най-важното е жената да се освободи от чувството си за малоценност като жена,т.е. да не живее по чужди за нея норми и критерии, да се освободи от дълго трупаните предразсъдъци относно ролята и мястото й в живота и обществото. Да не преценява себе си според мъжките изисквания, да се откаже от инертността, подчинението и бездействието, в които я вкарват изрази като „създадена е от реброто на Адам” – т.е. тя е второ качество човек. Да заживее със съзнание за собствена си ценност, идваща именно от пола й, със самоуважение и утвърждаване на най-големите й богатства, затрупани под пластове безмислени правила и насадени предразсъдъци. Да еманципира духа си, светогледа и себеусещането си. Днес все повече жени се стремят към това и затова може би изобщо не е случайно, че терапията, като начин за личностно израстване и търсене на истинското Аз, избират предимно жени.
Здравата и зряла психически жена знае, че истинската женственост и качества на пола й не се свеждат до външни признаци, а са начин на мислене, чувстване и поведение, на излъчване и енергия. Тя нито търси, нито демонстрира самодостатъчност. Знае и приема, че с мъжа са допълващи се противоположности, че между тях има естествена, природна взаимозависимост, без която светът би изчезнал. Осланя се на способностите и енергията си, за да „води”, когато обстоятелствата го налагат, но приема и да бъде „водена”. Уважава и приема „слабостта” на мъжа и не изисква от него да е от желязо.
Да си женствена и истинска жена – това е качество, символ на състрадание, сила, мъдрост, топлина и интелект /не интелектуалност/. И ако мъжът просто произвежда неща и се стреми да търси някакъв Смисъл на живота, то жената е благословена да създава живота и да изживява Смисъла. Затова тя единствено може да съхрани и спаси света – като се доверява и уповава на истинската си природа, която е призвана да създава, а това е най- човешкото в човека.

СМИСЪЛ

2009-11-06T12:17:00.001+02:00

Въпросът за търсенето на СМИСЪЛ е екзистенциален – на самото съществуване, на смисъла на съществуването или на конкретен смисъл на собственото съществуване. Да се намери смисъл е важно и необходимо, защото това е мотивация за живот, може да бъде осъществен единствено от човека и така той да постигне значимост и да бъде удовлетворена собствената му воля за смисъл.
Има твърдения, че човешките ценности и смисълът са само защитни механизми, необходими реакции и сублимация. Вероятно понякога личната грижа за ценностите може и да прикрива дълбоки вътрешни емоционално-личностни конфликти. Възможно е да става въпрос и за лъжливи добродетели и стойности и за такива, които на всяка цена не бива да бъдат разкривани. Но също така е възможно, по-дълбоко в човека, под лъжливото, да е автентичното и същинското - там, където е човешкият стремеж към осмислен и съдържателен живот. Там можем да открием за какво копнее дълбоко в себе си човешкото същество.
Липсата на смисъл, която е екзистенциална празнота, се проявява като отегчение и скука, понякога прикривани под различни маски. Различни са и средствата за компенсирането им. Понякога това става чрез желание за власт, дори в примитивна форма, в стремеж и алчност за пари или преследване на удоволствия. Друго средство за компенсиране е алкохолът, безразборният или групов секс, както и употребата на лекарства с психотичен ефект и дрога. /В една реклама на „Кубети” се казва: „По-малко скука, повече забавление”; а пък в друга – на снакс „Лото” – „Замества всичко, дори него”, в случая партньора. Да, има хора, които с ядене притъпяват скуката./
Характерно за поведението и особеностите на нагласите на хората, изпадащи в скука и отегчение, е липсата на стойностни интереси и интересни неща за вършене, на занемареност по отношение на развитието им – личностно и афективно, /дори на отричане на подобна необходимост/, на съзнание за нуждата от концентриране и отговорност към качеството на живота им.
Например, много от младите хора, употребяващи дрога, твърдят, че тя ги „възбужда”, че разширява хоризонта на преживяванията им и им носи блаженство. Всъщност доста от наркозависимите мечтаят за по-дълбоки, вълнуващи и истински усещания. Някои от тях наистина притежават онзи независим и приключенски дух и честност, които ако са използвани за неща продуктивни и съзидателни, ще сме свидетели на качествен растеж и постижения. Наркотикът обаче, така както и алкохолът и другите компенсатори на скуката и отегчението, не биха били в състояние да премахнат дълбоките им корени. Това е възможно само чрез усилена, съзнателна, съзидателна и целенасочена работа върху себе си, чрез търпение и постоянство в опознаването на собствената личност и коригиране на онези нейни аспекти, причина за празния и скучен живот.
Има още един и то достатъчно тревожен начин, по който хората компенсират скуката и духовната си празнота – насилието и деструктивността. Той може да се изяви в пасивна форма и тогава бива привлечен от информации за катастрофи, престъпления, убийства, изнасилвания и други форми на жестокост, охотно предлагани от медиите. Тези информации се превръщат в „храна” за онези представители на човешкия род, за които тя носи бърза възбуда, облекчаваща скуката им – без каквито и да е усилия от тяхна страна за някакви вътрешни смислени и духовни действия, просто защото не са способни на такива. Обаче, от пасивното наслаждаване от насилието, нещастието и всякакви форми на жестокост, до активното предизвикване на възбуждане чрез садистично или десктруктивно поведение, има само една крачка. Единствено количествена е разликата между онова „шегаджийско, дебелашко или невинно” удоволствие от заяждането, дразненето или тормозенето на някого до участието в тълпата, която руши и линчува. И ако на отегчения и скучаещ човек не му се предложи източник на възбуждане отвън, той сам ще си намери повод, ще си създаде своя сцена, герои, мотиви.
Истина е, че поведението на човек се определя и мотивира от приоритетните и доминантни цели, а те няма как – свързани са както с нагласите ни, така и с дълбоките ни потребности – лични, специфични, екзистенциални. Начините за удовлетворяването им са различни. Например, нуждата от обект, пред който да изпитваме възхищение и преклонение, може да бъде задоволена или чрез преданост, любов и желание за истина, или чрез преклонение и утвърждаване на деструктивни „идоли и герои”.
Потребността от близост и взаимоотношения – чрез любов и нежност или чрез зависимост, садизъм, мазохизъм.
Нуждата от трайно присъствие, от единство, се удовлетворява или чрез любов, чувство за солидарност, толерантност, приятелски отношения, или чрез пиянство, зависимост от наркотици, обезличаване.
Потребността да бъдем ефективни и пълноценно реализирани – чрез продуктивен и съзидателен труд или любов, или чрез садизъм и деструктивност.
Нуждата от стимулиране и възбуда може да бъде задоволена или чрез съдържателен и продуктивен интерес към човека, природата, изкуството, новаторството или чрез алчното преследване на разнообразни и бързо сменящи се удоволствия.
Вижда се, че се открояват определени начини на удовлетворяване на потребностите на човек – на двата полюса - положителни и съзидателни и негативни и разрушителни. Естествено е любовта, справедливостта, толерантността и солидарността да са прояви на съзидателната и позитивна човешка ориентация, утвърждаваща живота, докато алчността, нарцисизмът, садомазохизмът, разрушението – да са в обратната посока – потискащи, отричащи и унищожаващи живота. В хората обикновено се наблюдава смесица от негативния и позитивен начин на задоволяване на нуждите им. За поведението им, за качеството на живота им и възможностите им за промяна, има значение какво е присъствието и силата на съответния начин.
Днес, в това забързано и прекалено цивилизовано време, в тази действителност на загуба на ценности и духовна нищета, на човешкото в човека, на грозни, граничещи с безумството на крайната жестокост посегателства върху него, на безчувственост и нихилизъм, се налага един тъжен факт – екзистенциалният вакуум като че ли е масовата невроза на сегашното време. И ако нихилизмът в някаква степен означава, че битието няма смисъл, то той е завладял доста хора.
„Битието определя съзнанието” – някой някога го беше казал. Но ако битието е лишено от смисъл, ако представлява празнота, в която цари скука и досада, ако човек не осъзнава и не поема отговорност за последиците от изборите си, какво ли ни очаква! Вероятно още много информации за деградация на ценности, за обезценяване и посегателства върху живота, за страдания и нещастие.
Вярно е, че човешкото същество има граници, то е нещо крайно и неговата външна свобода е ограничена от обстоятелства и условия. Но това съвсем не означава, че и вътрешната му свобода по презумпция е ограничена. Вътрешната свобода означава способност да се изгради позиция и отношение към обстоятелствата и условията. Именно тя определя доколко човек ще се поддаде на условията и доколко ще им устои, т.е. само той решава какъв ще е животът и съществуването му – като качество и смисленост. И става въпрос за свобода, не за слободия, защото само истинската свобода се изживява от позицията на отговорността.

* * *

2009-10-06T16:04:00.000+03:00

Къде и в какво живеем? Повечето хората веднага казват: разбира се, че в настоящето, днес. Истина е обаче, че емоционално и психически повечето хора са свързани силно и най-вече с миналото си и то влияе и определя живота им във всеки един момент.
В процеса на терапия хората разбират, че начина, по който гледат и възприемат себе си днес, изборите, които правят в настоящето, са проекция и резултат на страхове, забрани, преживявания, предразсъдъци, наложени им стереотипи на поведение или „нормиран” от някой друг начин на мислене и възприемане на света, т.е. оказва се, че всъщност живеят в миналото и с миналото. Бавно, понякога и с доста болка, осъзнават как „техните” избори всъщност изобщо не са техни и как „техният” живот изобщо не е техният.
Има смисъл да се поровим в миналото – за да намерим важни отговори – за себе си, за важните за нас хора, за емоционално натоварени или понякога силно травмирали ни събития. Да, миналото показва кои и какви сме и до къде сме стигнали – в своето развитие и в живота си. Това е така, защото всичко, което сме преживели в миналото си и най-вече в детството си, се закодира и се проявява в настоящето – понякога и за съжаление като дълбока неудовлетвореност, нещастие, усещане за лична неосъщественост, нарушени взаимоотношения или дори болест.
Всъщност, търсейки обяснения и отговори в миналото, ние търсим себе си и своята идентичност и цялост и това е чудесно, но за да го постигнем, е необходима смелост, желание за промяна и готовност да сме отговорни за себе си – за чувствата, мислите и постъпките си.
Има хора, които се връщат към миналото, само за да се оплакват и самосъжаляват за злочестата си съдба, да обвиняват родителите си, обстоятелствата,....................... и лошия си живот сега. Така обаче не биха постигнали никакъв напредък за собственото си развитие и благополучие, защото просто не осъзнават или прехвърлят отговорността за всичко извън тях.
От друга страна, погледът назад, към миналото, би бил полезен, ако наистина признаем, изразим и приемем нашите си чувства, свързани с драматични за нас неща от миналото, както и готовността ни да променим себе си - като начин на мислене и поведение. Това ще е израз на лична отговорност, на желание за израстване. Хората, които имат потенциала да го направят, стигат до важното осъзнаване, че техният живот, благополучие и успешност вече започват за зависят наистина от тях. Започват да „виждат” себе си по нов начин – наистина свободни, независими и в хармония със себе си. Те са способни да се поучат от миналото, без да имат нуждата да го носят цял живот като тежко и смазващо ги бреме.

ЩАСТИЕТО: Мисли и преживявания на психотерапевта

2009-07-30T20:24:00.002+03:00

От няколко дни на книжния пазар е книгата ми „Щастието – мисли и преживявания на психотерапевта”.
В нея споделям своя житейски, личен, професионален, емоционален опит. Споделям всичко онова, до което съм имала шанса и възможността да се докосна и опозная – с ума и сърцето си – човека и неговата същност – като страхове и надежди; като потребности и очаквания; като слабости и сила; като болка и страдание, но и като желание и воля за радост и щастие.

Заслуга да се появи тази книга има и моя много скъпа приятелка, на която принадлежи идеята за блога. По стечение на обстоятелствата освен материалите, поместени в него, написах още няколко за едно списание, както и други, непубликувани тогава все още. След време, отново тя, предложи да събера всичко написано до момента в книга. Беше ми необходимо известно време, за да оценя и приема идеята, чийто смисъл открих във възможността за среща и споделеност – между мен и бъдещите читатели. За мен ще бъде чест, ако те открият в книгата онези моменти, които ще докоснат ума, сърцето и душата им и ще им помогнат по пътя на тяхното щастие.

А защо посланието на книгата ми е ЩАСТИЕТО?

ЗАЩОТО:

ЩАСТИЕ! Бленувано, мечтано, недостижимо, непостижимо, възможно, желано?!
Щастието – като философска или морална категория? Щастието като състояние на духа или пък успехите ни – като външен, материален негов израз? Щастието като резултат от отношенията и свързаността ни с другите и света или като усещане за онова състояние на умиротворение и хармония в самите нас, на онази благодарност и любов, които изпълват цялото ни същество и чийто смисъл е да ги подарим?
Вероятно всеки има своето разбиране и усещане за щастие. Вероятно всеки го открива както в различни неща, така и по свой, уникален начин. Дали това ще е в някоя значима за нас победа или пък в реализиране на представата ни за нашето призвание, за нашето място под слънцето? А може би в статуса, към който се стремим или в пък в онези, „малките” мигове на дълбока и истинска съпричастност и свързаност с другите?
Можем да твърдим, че щастието е невъзможно, защото........................
Можем дори да вярваме, че то е измислица на „излишно” или странно емоционалните представители на човешкия род. Можем от страх да си признаем, че за нас то е непостижимо, да се самозаблуждаваме, че не ни е нужно, за да изживеем живота си.
Истината обаче е, че няма човешко същество, което да не копнее за щастие. Та нали в това е смисълът на цялото ни съществуване! Защо ли? Защото щастието, под каквато и форма да го търсим и откриваме, е онова човешко състояние, което ни прави здрави, пълноценни и живи. Има ли някой, който да не желае това за себе си?
Ако човек е способен да погледне в цялост живота си, няма как да не си даде сметка, че смисълът на всичко, което е правил или пък не, е всъщност търсене на щастието. Няма живо човешко същество, което да не стреми към него, към удоволствието и удовлетвореността. Но е вярно също така, че само някои успяват. И това са тези, които не се „плъзгат по повърхността” на живота. Това са тези, които съзнавайки и признавайки вътрешните си конфликти, страхове и неудовлетвореност, не ги обясняват и оправдават с неща извън тях. Те не чакат някой или нещо извън тях да „им донесе щастие”, ето така, наготово. Това са хора, които в търсене на себе си и своята цялост, откриват пътя към щастието, пътят към онази свобода и спонтанност на духа, хармония и вътрешна усмивка, които казват – животът е прекрасен, има смисъл и приемам да съм тук и сега.

Жената наистина ли е слабият пол /и какво е това слаб пол/

2009-06-19T12:54:00.000+03:00

Защо жената е набедена за представител на слаб пол? Заради липсата на физическа сила, такава, каквато притежават мъжете? Заради недостиг на интелект, качества, способности, но съизмерени с какви, чии и кой е определил критериите за тях? И защо ако жената не притежава физическата сила на мъжа или мъжкия израз на агресивност и социална пробивност това да е недостатък, а не просто различност?
Да, природата на жената е различна от тази на мъжа, но това е нейна естествена характеристика, а не слабост и непълноценност. Тя е по-пасивна, но и гъвкава. Интуитивна, чувствителна и емоционална, но не лабилна. Способна да проявява такт, деликатност и търпение, тя е прозорлива, мъдра и адаптивна. Все качества и способности, осигурили й стабилност и оцеляване в един мъжки свят.
Можем да се запитаме какво не достига на мъжа в сравнение с жената? Можем да поставим въпроса изобщо защо се правят тези обобщения – слаб пол, силен пол. На кого е нужно това противопоставяне на половете по признаци, определени като недостатъци, когато става въпрос всъщност за различия, които в зависимост от обстоятелствата често се оказват предимства. Не е ли по-правилно да говорим за лични способности и качества и преди всичко за личностна реализация? Има толкова осъществили се жени, които превъзхождат непораснали все още мъже. Както и един зрял мъж превъзхожда жената-дете, останала инфантилна в афективното си развитие или пък онази, без стремеж да притежава собствена личност и избрала ролята на „добавка” към мъжа, виждайки своята реализация единствено чрез него.
За съжаление определената през вековете второстепенна роля на жената е актуална и днес като усещане за непълноценност и слабост при много жени. И това е така, защото те все още преценяват себе си през призмата на мъжките критерии, в които са наслоени доста предразсъдъци.
Всъщност, оказва се, че жените живеят по чужди за тях норми и правила – относно външността си или „приемливото” поведение /за кого/, относно това, че „трябва” да се омъжи, „трябва” да роди дете и то във време, определено като най-подходящо от обществото /т.е. нормата/. Абсурдно е, че жената все още „трябва” да понася, т.е. да пренебрегва собствените си потребности и личност, някои мъжки поведения, защото на мъжа му било позволено единствено поради факта, че бил мъж. /Сещам се за моя пациентка, чийто съпруг, по нейните думи, открито и безцеремонно я пренебрегвал заради друга жена, но тя следвала „разбирането”, че дори това да я наранява, „той все пак е мъж”. Или пък за друга, която имаше малко дете и поемаше почти цялата отговорност и грижи, чак до изнемога, защото той имал нужда от почивка и разтоварване с приятели./
Става въпрос всъщност за различни начини, по които жената приема „своята малоценност и слабост” и реакцията й спрямо тях. И колкото повече в тях прозира липсата на себеуважение, на увереност, че са способни да успеят в живота си, колкото повече пренебрегват собствените си нужди и чувства, колкото повече приемат да живеят в състояние на дълбок мазохизъм, толкова по-трудно ще се справят с чувството си за непълноценност от това, че са „слабият пол”, за да си възвърнат истинската сила и женственост.
Следва да се знае обаче, че по такъв начин реагират преди всичко жени, при които женствеността, която означава вътрешна сила, мъдрост и спокойствие, е деформирана и кастрирана. Най-често те са отгледани в атмосфера без истинска радост и обич, но затова пък с много предразсъдъци. Връзката между родителите по-скоро е била неудовлетворителна, лишена от близост и дълбочина, от любов и страст. Отношенията на дъщерите с майките им са били сложни и трудни. Тези майки, самите те дълбоко фрустрирани в усещането и ролята им на жени и съпруги, превръщат дъщерите си в изкупителни жертви на тяхното нещастие и вътрешна празнота, злоупотребявайки с ролята си на майки. Непознавайки що е истинска сила и женственост, авторитарни, деспотични, изискващи и задушаващи всеки порив за свобода и изява на индивидуалността на своите дъщери, настройващи ги срещу бащите им, превръщат момичето в едно неуверено, уплашено и песимистично същество, което започва да мисли за себе си, че е неудачница. Е как тогава това момиче да си повярва, че заслужава избор и щастие, че има право на любов, как изобщо да има самочувствие на пълноценно човешко същество, когато е „възпитавано” от майка, която е била нещастна и гневна, но не е направила нищо, за да промени положението си. Как това момиче да знае, че да си жена е нещо прекрасно и че няма нищо общо с образа на онази – нещастната, дълбоко самотна и гневна жена – нейната майка.
И ако мъжете диктуват правила и критерии, в които жените да се вместват, за да им се харесат, какво правят някои жени? Не поддържат ли и то понякога по-настървено и по-категорично и от мъжете тези правила и предразсъдъци? Така наказват ли, отмъщават ли – на кого, за какво? Нима не знаят, нима не чувстват колко пагубни са в своята крайност онези убеждения, които принизяват истинската същност и достойнство на жената? Колко жени наистина мислят, че „ако не е с манекенски размери, то не е възможно една жена да е очарователна и красива”!? Коя жена и майка наистина вярва, че „мястото на жената е до печката”, или че „жената трябва да търпи всичко и да зачеркне своята личност и чувства, за да......”, та да внушава на дъщеря си именно това!? Или по-скоро, съзнателно или не, някои действат на принципа „след като аз бях нещастна, от къде на къде ти ще си щастлива!” Може на някои това да звучи невероятно, невъзможно, грозно, може би са крайно възмутени? Всеки има право на мнение и позиция. /Сещам се тук за една моя пациентка, която се задушаваше във връзката с годеника си и искаше да сложи край на отношенията им. Когато споделила с майка си, че се чувства нещастна с този мъж, била подложена на ожесточена критика за това, „как тя постъпва неморално спрямо всички, които са очаквали от нея точно това, че ако не се омъжи за този „прекрасен” мъж, ще остане стара мома”. Това беше разстроило клиентката ми, която отказваше да повярва, че майка й я подценява като жена и личност и че за нея не е важно щастието на дъщеря й, а един формален брак. А и същият този прекрасен мъж обаче не можел да се справи с ревността си и вече беше посягал физически на моята клиентка, нещо, което тя беше споделяла с майка си. Шокирана и дълбоко разочарована от реакцията на майка си, тя все пак, дори и трудно, взе правилното за нея решение. По-късно сподели, че си дава сметка, че е било невъзможно нейната майка да я подкрепи, защото самата тя е живяла един празен и нещастен живот с баща й, „за пред хората”/.
Слава богу има и друг тип жени, които са наясно, че да си женствена, да си истинска жена, е качество. Те познават своята природа и се възползват от предимствата й. Това са жени, разбрали, че най-доброто, което могат да направят за себе си, е да запълват всеки миг от живота си с творчество, красота, топлина и състрадание. Техният живот е пълен, интензивен и духовен. Умеят да се вслушват във вътрешния си глас и да го следват. Те знаят, че един жест на съчувствие, състрадание и топлота е много повече, дава повече и е по-силен от всяка безмислена битка. Наясно са, че изчезването на Жената, която създава, бидейки такава, каквато е, би означавало изчезване на човечеството. Те са тези, които познават и притежават истинската женска сила – спокойствие, мъдрост, творчество и топлота. Те не са слаби и непълноценни. Те са Жени.

* * *

2009-04-15T07:55:00.001+03:00

Израз на свобода и независимост, или поне на стремеж към тях, е човек да изказва мнение и позиция, да прави коментари – за нещо, което го е провокирало.
Изказвайки свое мнение, позиция или коментар, няма как, влагаме в тях свой мотив. Друг е въпросът доколко истинският мотив е осъзнат или остава неосъзнат. Но така или иначе, мотивът е личен, затова казваме и лично мнение. Ние държим на него и го защитаваме – защото то има стойност за нас. Защо ли? Защото искаме то отразява нас самите – като важни и значими – със своя опит и познание, чувствителност и преживявания, ценности и нужди. Отстоявайки личното си мнение, защитаваме всъщност както своето усещане за собствена значимост, така и правото си на свободно и независимо съществуване – дори заявено и само с едно различно от другите мнения. Нима в личната позиция не прозира желанието и потребността ни да сме по-специални, да сме индивидуалност, разпознаваема сред масата! А масата и характерният за нея комформизъм изключват, не позволяват вътрешна свобода и независимост, т.е., правото на лична позиция и индивидуалност. Там има сивота, уеднаквяване и безличност. Там има отказ от личното, различното и принуда за приемане на общото.
Най-лично осъзнатите неща, с които наистина бихме се отличили от масата и с които не се страхуваме да заявим своята вътрешна свобода и независимост, /защото наистина се чувстваме вътрешно свободни и независими/ аз мисля, че са тези, зад които открито и честно заставаме със своето лично име. Правим го както с отговорността, така и със съзнанието, че просто даваме – от своя опит, от своите мисли и чувства, от своя вътрешен свят – на тези, които искат и са готови да взимат. Знаем, че има и много други – лични мнения – и сме толерантни към тях, защото стойността и съдържанието на всяко мнение е съответно както на прозиращите в него лични мотиви и потребности, така и на нивото на личностно и емоционално израстване на човека.

Независимост и свобода

2009-04-10T15:30:00.000+03:00

Аз лично съм убедена, че истинският стремеж, стойност и смисъл на човешкото съществуване е именно независимостта и свободата. /Това се потвърждава и от историята, която свидетелства за борбите не на един народ за свободен и независим живот./
В работата ми с пациенти идва момент, когато човекът срещу мен започва да разбира, както че е влагал съвсем погрешен смисъл в това, което е наричал свобода и независимост, така и че неговото съществуване е било всичко друго, но не и свободно и независимо, а по-скоро предопределено или подчинено на изисквания отвън и нямащи нищо общо или твърде малко общо с истинската същност и чувствителност на човека. Тогава възникват въпроси – „Кой и какъв всъщност съм аз, познавам ли се изобщо, това ли е животът, който искам за себе си? В лъжа и илюзия ли – за себе си, за другите, за света, за истинската етика, морал и ценности – съм живял? Нещата, които правя, израз на моята свобода, воля и мечти ли са или са в отговор на нещо друго? Това, че се чувствам болен, неудовлетворен, тревожен, нещастен, гневен, виновен, ............резултат от моята „свобода и независимост” ли е или от моята не свобода и не независимост?”
Искаме или не обаче, ние сме социални същества. Живеем заедно в едно общо социално пространство с другите членове на социума. Спазваме или пък не правила, норми и закони. Съобразяваме се или пък не с условности, предразсъдъци, традиции, изисквания – на държавата, на институциите, на „авторитетите”, на роднините, на близките, на семейството, на децата, на ............Другите! От най-ранна възраст ставаме и сме обект на наблюдение и най-вече на сравнение – с другите /кои, какви други/! Защото постоянно търпим критика, започваме не само да я очакваме, но и да се самоосъждаме, ако не дай си боже, сме различни от някои други, ако не правим нещата както е „правилно” и „прието” /от кого/! Чувстваме се отхвърлени, дори аутсайдери, ако не оправдаваме нечии „очаквания”, ако излизаме извън нечии очертания, критерии и изисквания – на обществото, на училището, на семейството. Става направо невъзможно и немислимо да се надяваме на „благоволение”, признание или приемане, ако не сме уеднаквени с другите, ако не сме приели доброволно ролята на сиви и безлични конформисти. Иначе – ще ни стигнат хорските одумки, ще предизвикаме общественото мнение! А това е страшно, особено тогава, когато са ни „научили”, че това са нещата, с които „трябва” да се съобразяваме в „нашия” живот.
Затова - да изберем онова „сигурното” – да сме един от всички, да приемем това, което ни налагат отвън! Да не се отличаваме и различаваме! Да живеем живота на другите, не нашия – така е по-безопасно, по-безрисково! Нищо, че ще страдаме, нищо, че ще имитираме живот! Нищо, че ще сме просто наблюдатели на изнизващия се покрай нас живот, но не и участници в него! Да живее псевдоиндивидуализмът”! Е, все ще намерим с какво да залъжем и себе си и другите, че сме „щастливи и успешни”. Че за какво са пристрастяванията, за какво е лицемерието и фалша! Ще се държим „възпитано”, така, както цял живот се е очаквало от нас! Ще се научим да се контролираме,/но в лошия смисъл/ ще се потискаме! Няма да даваме израз на чувствата си, ще крием и задържаме поривите си, ще надзираваме жестовете, усмивката си. Никакво отпускане! Никаква спонтанност!
Да, но някъде от дълбините на истинската ни природа човешкото ни същество, потискало и изтласквало чувства и емоции, започва да напомня за себе си и да се бунтува срещу тази и външна, и вътрешна скованост – със страдание и неудовлетворение, с гняв и вина, с тревога и болка, или пък с копнеж и надежда!? Заговаря интуицията – отричана, пренебрегвана, заради чисто рационално мислене и поведение, заради страха, че ние сме много повече от съществото в рамката, в която са ни поставили.
Е, тук има два пътя – някои разбират, че без свобода отвътре, няма свобода въобще и имат смелостта да си възвърнат своята автентичност и цялост, т.е. спонтанността. Научават се да приемат и да се радват на истинската природа на нещата, да се отпускат и наслаждават на хармонията в живота. Други, в негодуванието си, направо въстават срещу всичко, носещо за тях смисъла на конформизъм, потискане, норма и правило и възприемат прекалено освободено, разпасано или грубо поведение. Има и една друга категория хора – тези, които въпреки нещастието си, изобщо не им хрумва или отказват да приемат, че качеството на живота им може да зависи от тях. Те ще търсят, дори ще са убедени, че причините винаги са извън тях. Но подобен отказ от поемане на лична отговорност за собствения живот не води до нищо добро.
Така или иначе – от страх, от криворазбрана освободеност или пък от вътрешни противоречия – много слагат маската на фалшивата непринуденост. Тя обаче няма нищо общо с истинската спонтанност. Истинската спонтанност означава липса на страх и вътрешна независимост и свобода. Колкото повече робуваме на даден предразсъдък, натрапено ограничение или на сковаващо духа и цялото ни същество правило или норма, толкова повече ни е невъзможно да почувстваме и проумеем както себе си, така и света около нас. Защо ли? Защото нещата, които отвън ни ограничават, ни карат да се идентифицираме с определен модел, който някой някога си ни е посочил и наложил, като пример, който да следваме.
Когато живеем неприродосъобразно, т.е. в разрез и нашата истинска вътрешна природа – а това е нашата чувствителност, нашите интереси, нашите желания, нашите симпатии и антипатии към другите, когато сме „нащрек” и се страхуваме от живота и хората, тогава всъщност унищожаваме спонтанността и свободата на усещанията и действията си, унищожаваме нашата непринуденост. Живот наужким!
Да се изненадаме ли тогава, че хората имат емоционални-психически проблеми? Че се чувстват изгубени, самотни и нещастни?
Нито един проблем обаче не може да бъде решен, докато личността не поеме отговорността за решаването му. Да бъдем свободни и щастливи е въпрос на лично осъзнаване и личен избор, т.е. на лична отговорност. Истинската свобода е въпрос на собствено развитие и вътрешно израстване. Само тогава човешкото същество не може да се изхаби или деградира. Само тогава е в състояние да преоткрие своята истинска принадлежност към хората и света. Само тогава може да се радва на живота и да го живее пълнокръвно и пълноценно.
Човек става свободен само тогава, когато той сам се превърне за себе си във върховен закон. Това означава да си изгради свои критерии за добро и зло, които да спазва по собствено желание, а не по принуда. Правдивост, чистота, вярност и искреност към себе си – ето единствената мислима етика. Морал да, но не и морализаторстване!

Терапевтична група

2009-02-15T17:01:00.000+02:00

Уважаеми посетители на блога,

обръщам се към всички,
за които следващата информация би представлявала интерес:

сформирам терапевтична група,

в която може да участва всеки,
който има желанието, нуждата и мотивацията
да развива своята личност и потенциал –
в условията на защитена среда, споделеност и подкрепа

За връзка с мен – тел. 0889-442-712

Защо хранителните разстройства засягат предимно жени

2009-02-09T19:39:00.000+02:00

Храна и хранене – те са важна част от нашия живот, в чийто смисъл и съдържание се отразяват традиции и ритуали, значения и послания. Освен биологична функция, притежават и комуникативна, социална и психологическа. Те са начин на изразяване на отношение към себе си и другите, символ на любов и грижа, на сигурност и свързаност, на протест, наказание или отхвърляне. Храната е и лесно достъпен източник на удоволствие, което човек може да си осигури сам, независимо от другите. Да не забравяме, че и първата връзка между майка и дете също е свързана с храненето и именно от това, каква е тя – топла, откликваща, изпълнена с обич и грижа или формална и лишена от емоция и чувство, зависят възможностите за създаване на пълноценни емоционални контакти, доверие и близост, в бъдещия живот на човешкото същество.
Храним се не само с това, което е на трапезата ни. Храним се и емоционално – в общуването с другите, изкуството, природата, когато обичаме и сме обичани, когато сме щастливи и когато съпреживяваме щастието на любимите ни хора, когато даваме спонтанно и свободно израз на себе си и приемаме това и в другите.
Факт е, че единствено човек има способността да упражни съзнателен, когнитивен контрол върху храната и храненето. Само той може да ги регулира с волята си по начин, по който тяхното значение и послание да стане израз на нещо повече за него.
Как и кога храната и храненето от един жизненоважен процес за здравето на човека се превръщат в хранително разстройство? Как функциите им са се изродили така, че стават симптом на дълбоко емоционално и физическо страдание?
В исторически план съвременните хранителни разстройства се появяват в края на 19 век. Буржоазната култура на това време налага определена социално-психологическа атмосфера и манталитет. В буржоазното семейство, отличаващо се със затвореност, доминираща роля има мъжът. Йерархията е строго определена и ревниво поддържана. Между членовете на семейството има силна свързаност, а децата са възпитавани в строги правила, подчиняемост и отговорност. Храненето в буржоазното семейство е било превърнато в свещен ритуал. Голямо значение се е придавало не само на качеството на храната, приготвянето и видът й, но и на самата култура на хранене и гастрономическа естетика. За жените, живеещи в изцяло мъжки свят, всичко това придобива смисъл на морален показател. Символи на възвишеност, душевна чистота и социален престиж стават прекомерното ангажиране с този вид естетика, маниери и обноски. Дистанцирането от храненето и стремежът към слабо тяло става начинът „изисканите” жени всъщност да забравят, да „избягат” от своите реални проблеми, свързани с тяхното усещане за самите тях. Насочват се към единствено възможната им себереализация – чрез собственото тяло – нещо, което изцяло им принадлежи и което те могат да контролират и използват за сравнения, постижения или чрез което да се конкурират.
Този модел на мислене и поведение в началото на 20 век се поддържа от движенията за женска еманципация. Отрича се закръглеността на фигурата на жената-майка и жената-домакиня, чието място е далеч от външния свят. Крехкото, слабо и деликатно тяло се утвърждава като символ на съвременната жена, която вече се стреми към изява и реализация на своята индивидуалност, интелект и професионализъм в света на мъжете. Подобрените обаче социално-икономически и битови условия в индустриалното общество са предпоставка за повишаване на средното телесно тегло на населението, затова стремежът към слаба телесна фигура прави напълняването източник на безпокойство и тревога, особено сред представителите на висшата класа, при които рискът за това е най-голям. Идеализираната женска фигура изисква сериозни усилия за ограничаване на храненето и за непрекъснат контрол върху него. В края на 60-те и началото на 70-те години вече се наблюдава широко разпространение на хранителните разстройства, което продължава и днес. На слабото, красиво и елегантно тяло се гледа като на средство и изискване за успех. Естетичните идеали, представляващи нереалистични образци всъщност, се оказват трудно постижими и пораждат усещане за несигурност, малоценност и себеподценяване. Усъвършенстването на фигурата се поддържа и постоянно пропагандира от медии, диетични и фитнес индустрии. Налага се впечатлението, че теглото и фигурата не са биологична реалност, а въпрос на личен избор и инициатива.
По-голямата честота на хранителните разстройства днес при момичетата се обяснява донякъде и с промяната на тялото през пубертета, което ги отдалечава от съвременните критерии за идеална фигура. Телесните промени се преживяват с неудовлетвореност и безпокойство, чувствителността към външността е подчертана и се засилва вниманието към собственото тяло. За първи път храната започва да се свързва както с телесните промени, така и с осъзнаването на новата роля на тялото, включително и сексуалната. Така вероятността храненето да се превърне в проблем, а храната – във враг, отдушник, „приятел”, бягство или измамно удоволствие, нараства.
Всичко това създава предпоставки и нагласи за абнормно хранително поведение и психични разстройства на храненето. За съжаление се наблюдава тенденция те да се превърнат в болестта на 21 век, засягаща предимно бялата раса и женския пол, пубертетната и млада възраст, в по-високите интелектуални и материални слоеве на развитите общества.
Днес жените търсят все повече професионална, интелектуална и материална реализация. Насочват се и успяват в професии, били преди изключително мъжка територия. Носейки все още обаче в себе си „чувството за малоценност от това, че са жени”, някои продължават да се стремят да отговарят на онези мъжки критерии във все още доминирания от мъжете свят, от които зависи те да са харесвани, одобрени и приети. Основното средство вече е атрактивната външност, която се превръща в решаващо условие както за професионална кариера, така и за партньорство. Но жената все още е ангажирана, особено вътрешно, с ролята си на майка и домакиня. Когато за някои жени това се превърне в дълбок, неразрешим вътрешен конфликт, пораждащ несигурност и чувство за вина, много вероятно е да започнат да използват именно храната и телата си, за да изразят своето страдание и дискомфорт. Най-често това е начинът да намалят напрежението и тревожността, резултат от техния вътрешен конфликт, както и да върнат чувството си за „контрол върху живота си”. Превръщайки телата си в територия за борба със собствените си психологически проблеми, те не само че остават нерешени, но и се задълбочават – понякога до летален изход.
Каквито и да са причините, обясняващи появата и развитието на хранителните разстройства, факт е, че те причиняват огромна болка, дълбоко страдание и усещане за самотност в този луд свят. Свят, в който все още „възпитанието” повелява, че оцеляването зависи от придържането към предразсъдъци, от унищожаването на спонтанността и онази дълбока чувствителност, израз на истинската ни същност. Свят, в който на чувствата и емоциите се гледа като на слабост и недостатък. Свят, в който „успехът” и имиджът са всичко, а онази, отдаващата и топла обич, внимание и подкрепа – е, можем да минем и без тях – в името на...........какво?
Как се справят с всичко това страдащите от хранителни разстройства! Ами с хранителни разстройства. Те са тяхното убежище и отчаян опит за оцеляване. Те са глух вик за помощ на истинското Човешко същество и личност – крехка, нежна и ранима, нуждаеща се толкова много от топлина, любов и подкрепа. Все неща, от които всъщност зависи преодоляването и справянето с проблеми, далеч отвъд тялото и храната.

ПОСТТРАВМАТИЧНО РАЗСТРОЙСТВО

2008-12-01T08:33:00.000+02:00

Това е разстройство, при което пациентът страда от травма, която е или той вярва, че е, заплаха за физическата и психическата му цялост, за живота му. Колкото по-тежка е травмата, толкова по-тежко е и заболяването. Характерно е усещането за пълна безпомощност. Сънят е нарушен. Пациентът избягва да мисли за проблема, но по време на сън споменът се връща – под формата на кошмари и интрузивни мисли. Появяват се соматични симптоми – главоболие, замаяност, болки в гърдите и стомаха. Изпитва гняв, тревожност, раздразнение, а понякога и пристъпи на насилие. Често концентрацията и паметта са нарушени. Наблюдава се и стряскане от леко движение. Високото ниво на тревожност води до избягващо поведение – на всичко, което събужда спомена за травмата, съпроводено от интрузивни симптоми. Преживяването на травмата предизвиква повторно дисстрес, а пациентът има усещането , че „губи ума си”. Усещането за загуба и за липса на контрол върху живота е огромно.
Елементи, напомнящи за травмата, също отключват физиологични симптоми. Симптом на избягването е и да не се мисли за травматичното събитие и за действия, свързани с него. Възможно е да се отчете и психогенна амнезия, изразяваща се в забравяне на най-страшното. Често се наблюдава коморбидност с депресия. Такива пациенти понякога избират „самолечение” с алкохол, дори с дрога. Характерно е избягването на контакти с хора, самоизолиране и отдръпване, дори заключване в отделна стая. Затова от изключителна значимост е организирането на социална подкрепа и реинтеграция в семейството и социалното обкръжение, разбира се със съгласие на партньорите.
Диагноза посттравматично разстройство не бива да се поставя преди да са изминали поне 30 дни от травмата. Важна е и преценката за момента, в който да започне лечението. Ако има юридически въпроси за разрешаване, в процеса на които следва да се има пред вид, че травмата продължава /напр. при сексуална травма, прегледи, разпити, съдебни дела/ или при домашно насилие, когато потърпевшият е още във връзката и се чувства заплашен, е добре терапията да започне след приключването на такива обстоятелства.
В емоционално-психологичен аспект при такива пациенти се отчита наличието на идеи за себе си, другите и света по посока на изкривени вярвания и ригидни представи, свъхкритичност и самообинения, чувство за вина, срам и провал, несправедливост и ранимост. Изказват мисли като „трябваше да се сетя, трябваше да знам, трябваше да разбера” , които предизвикват от една страна гняв, тъга, страх, срам, а от друга водят до дисфункционално поведение.
В условията на терапевтичния процес и подкрепа с такива пациенти следва да се има предвид, че едно психично разстройство е локализиран израз на по-общо разстройство на личността и проява на нейната дисфункционалност. Затова е важно да се лекува не единствено травмата, отключила посттравматичното разстройство, но и цялостната личност на човека.

Защо ли обгрижването е форма на контрол?

2008-11-28T10:10:00.001+02:00

Да контролираш някого завоалирано с „много грижа” всъщност е обратното на това да го обичаш. Вече чувам негодуванието на всички, за които това не е така, а е висша проява на любов.
Контролирането на друго човешко същество е невротична нужда. Нужда, която има общо с необходимостта от „равновесието” на контролиращия, чието усещане за сигурност се основава на илюзията, че има власт над другите, както и с дълбоко фрустрираната му потребност от преживяване за ценност на собствената му личност.
Когато някой има потребност – осъзната или неосъзната - да е „отгоре” и ако това за него е критерият за доказване на неговата значимост, понякога и с много рафинирани и изтънчени средства, с прикриване на истинските мотиви за надмощие и превъзходство зад „грижа, раздаване, жертване”, то това няма нищо общо с обичта и истинската грижа за другия, а с доказване на собствената значимост и важност. Да помагаме, да се раздаваме, да се жертваме за другите – това всъщност е маската на алтруизма, зад която е скрита потребността от „възхищавайте ми се”.
Да се чувстваме значими и полезни, като контролираме другите, всъщност е признак на слабост, не на сила. Това най-често са хора, които чрез друго човешко същество искат да решават собствения си конфликт и проблем за своята личност и себеусещане. И горко на онези, които откажат или отблъснат „грижите” или „полезния контрол”. То те веднага се превръщат в „неблагодарници, които не оценяват какво се прави за тях”. Целта на „даващия” всъщност е да се почувства той добре и да се преживее със заслугата за резултата. Ами ако това даване прехвърля нуждата на взимащия! Освен това тези, които дават, поставят взимащите в по-нисша позиция, в положение на жертви, а жертвите обикновено негодуват и мразят благодетелите си. И всъщност контролиращите с „много любов”, предлагайки и взимайки решения за живота на другите, в чий свят искат да живеят – като че ли в този на обгрижвания. Грижат се за другия, за да не мислят за себе си и своите проблеми. Но това е бягство от техния собствен живот.
Колко от нас правят нещата за другите като подаръци за тях? Без да очакват вечна благодарност или издължаване. Или това, което правим за другия, е за да го променим по начин, удобен за нас? Защото истинската обич и грижа за другия е това, от което той има нужда, а не това, от което ние решаваме, че има нужда.
Всички ние имаме потребности и от тяхното задоволяване зависи нашето усещане за щастие, нашето емоционално и физическо здраве. Но не е възможно друго човешко същество да запълни каквато и да е празнина в нас, като го обсебим и задушим с „любовта” си. Ако се раздаваме, обгрижвайки другите, очаквайки от тях те да ни поставят там, където бихме искали – на пиедестала на уважението, възхищението и признанието, то често ще бъдем разочаровани. Нашите нужди са си наша отговорност. И ние трябва да се учим как да се грижим за тях.

ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ............., страх, тревога, паника!

2008-11-21T15:54:00.000+02:00

Природата ни напомни за себе си наскоро с двата земетръсни труса. Дали сме се чувствали уплашени по време на земетресението? Естествено, че да. Всяко живо същество изпитва страх, когато животът му е застрашен.
Когато обаче се създава и често внушава, например от медиите, усещане за катастрофалност и едва ли не за безизходност, чрез информация, поднесена по един манипулативен начин, то тогава някаква критична ситуация наистина би се отразила по-тежко на онези хора, предразположени към състояния на висока тревожност. Вместо да се търсят и предлагат решения от така наречената четвърта власт – медиите - ориентирани към създаване на чувство за по-голяма сигурност и спокойствие в кризисни моменти, като че ли по-често се търси друг ефект. Самите медии признават, че „добрата новина е лошата новина”.
Когато човек е наясно с параметрите на заплахата и с подходящите поведенчески отговори в условия на застрашеност, той би имал повече усещане за сигурност и контрол върху ситуацията. В този ред на мисли би могло да помогне и да внесе спокойствие една ясна, конкретна информация за адекватните начини за поведение и справяне в критична ситуация, например от специалистите на Гражданска защита, а не да се акцентира преди всичко върху крайно негативните последици от стреса, преживян след земетресението.
Хората са различни и всеки има различен капацитет както за справяне в критични ситуации, така и с последиците от тях, каквато безспорно е тази с преживяното от нас земетресение.
А от психологическа гледна точка страхът е целесъобразна емоционална реакция, която мобилизира ресурсите ни за справяне с ясна и конкретна заплаха. Човек се страхува както по свои, субективни, интимно-лични причини, свързани с важни за него събития или хора, така и по обективни – каквито са например природните катаклизми. Страхът е неприятно чувство, което се отразява на нашите мисли и поведение. Но той може да прерасне в тревожност, която вече е емоция, свързана с вероятна и не съвсем ясна опасност. Тревожността е ориентирана най-често към бъдещето и касае нашето усещане за сигурност и контрол над живота ни. В състояние на тревожност има обаче вероятност от една страна опасността да се надцени, а от друга – човек да подцени възможностите си за справяне. Това пречи да бъде направена една по-реалистична оценка на обективно застрашаващата ситуация, на която да се отговори с адекватни средства и действия.
Една конкретна, критична ситуация обаче, било то и едно земетресение от трета, четвърта степен, не би могло да бъде основната и единствена причина за появата на някакво психично разстройство, което да повлияе в негативен план цялото функциониране на човек. То би могло да се яви единствено като отключващ фактор, който само в съчетание с определени вътрешни емоционални-личностови предпоставки, да доведе до някакво психично разстройство. Земетресението, само по себе си, като природен факт, ако имаше силата да предизвика психично разстройство, то тогава в Япония, където това е почти ежедневие, всички щяха да са психично болни.
Ако тревожността е характеристика на личността на човек, то той през нейната призма ще преценява и преживява и други житейски ситуации. Когато човек е предразположен към състояния на висока тревожност, то тогава една криза наистина ще му се отрази по-сериозно и тежко. Но на това следва да се погледне като на индикация, че такъв човек има склонността да интерпретира и преживява нещата по начин, носещ му усещане за несигурност, нестабилност и дълбоко неудоволствие. Този, който е в състояние да вземе решение да се обърне към специалист, би могъл да получи необходимата помощ за разрешаване на своите проблеми.

За грешката и провала

2008-11-13T00:22:00.000+02:00

Много хора проявяват отношение на отрицание към грешката. Гледат на нея като на признак и доказателство за слабост, неспособност, дефектност, незнание. Трудно, ако не и невъзможно, им е да си простят, да възприемат себе си като човешко същество, на което му е присъщо да греши. Странното, поне на пръв поглед, е обаче, че често са толерантни към другите в техните грешки. Нещо като „приемам, че другите имат право да грешат, но не и аз.” /Дали всъщност не се нуждаят от такова отношение към тях самите, но от кого?/
Отношението към грешката, която за много е равнозначна на провал, е формирано най-често тогава, когато към човешкото същество са поставяни такива условия, изпълнението на които е носело усещане за харесване, приемане и положително оценяване от някого – най-често важна фигура; когато е формирана нагласа, че ние сме нещо голямо и значимо само ако не грешим и сме перфектни и че това е единствената гаранция за успех /какъв успех/. Ако цената за това важни за нас хора да ни обичат и харесват е била да сме безгрешни и перфектни, то става ясно колко лесно, но и мъчително за човешката душа е „умението” ни да игнорираме човешката си уязвимост. Само за да бъдем „силни и безгрешни”, само за да ни оценят високо, само за да избегнем грешката и провала. Но страха от провал е и страх от успех!
Искаме или не грешката е част от живота ни, от израстването ни, тя присъства в различни моменти от пътя ни. С отрицание и неправилно отношение към нея, респективно към провала, ние ограничаваме възможностите си, защото спираме да опитваме, от страх да не сгрешим. Защо да опитваме, защо да рискуваме, така може да сгрешим, да се провалим! Така може единствено да ни критикуват или отхвърлят – заради несъвършенството ни!!! А това ще ни причини болка, съмнения, самообвинения, усещане за чувство на вина и малоценност.
А как ни се иска да сме свободни, успешни, щастливи! Така се възхищаваме и в същото време дори тайничко завиждаме на онези, които опитват, които рискуват и постигат развитие – във всякакъв план! Стоейки в „сигурното”, там, където няма риск, следователно и грешка, защо все повече чувстваме объркване, сякаш сме в капан! От страх. Страх да бъдем свободни, страх от реакции и отношение от другите. Страх да бъдем, да сме! Не е ли всъщност по-добре да приветстваме грешката? Та тя ни учи на нещо ново, което преди нея просто не сме знаели. Не е ли това един наш избор – да се обвиняваме, че сме сгрешили, „защото не сме знаели как да постъпим”, или да се утвърдим, че сме научи нещо ново – от нас зависи. Всъщност искаме ли да сме жертви и губещи или победители? Искаме ли да поемем отговорност за живота си или да го оставим в ръцете на „съдбата, лошия късмет, обстоятелствата” – т.е. на другите! Отново от нас зависи.

Мъдри мисли на мъдри хора

2008-10-17T10:44:00.000+03:00

„Лъжата е в основата на страха от израстване.”

„За да бъдеш наистина смел, трябва да застанеш лице в лице с най-големите си страхове.”

„Ако вникнем в страховете си, можем да се справим с тях.”

„Страхът от провал никога не бива да става причина да не опиташ нещо” – Фредерик Смит

„Един от най-сигурните начини да паднеш е като решиш да стоиш неподвижен.”

„Често страхът от провал/успех е свързан със страха от промяна”.

„Човек научава много повече от провала, отколкото от успеха.”

„Провалът дава възможност за: изясняване на целите, усъвършенстване на подхода, стваме по-мъдри и не е задължително да сме тъжни.”

„С успеха идва отговорността, вниманието и очакванията на другите, включително и да се провалиш.”

„Преуспелите са самоуверени, готови да рискуват, може би да се провалят, да изглеждат глупаво; неудачниците – страхуват се да лансират опасна идея, да направят щуро предложение, да инвестират в нова концепция. Те предпочитат удобството.....чувстват се удобно в нещастието си, но това мизерно удобство е вид криене.”

„Мотивацията на себеактуализиращите се е и количествено, и качествено различна от тази на другите – тя е мотивация на растежа, а не на дефицита; тя е развитие на характера, на изразяването му, съзряване и растеж.”

КАКВО Е ЗА МЕН ПСИХОТЕРАПИЯТА?

2008-09-28T11:30:00.002+03:00

Наскоро мои приятели ме попитаха: „Александра, какво е за теб и клиента ти психотерапията, там, в кабинета? За нас представата ни за нея до голяма степен се свързва с това, което сме гледали по филмите – говорят си двама души, психотерапевтът е един много сериозен, проницателен и сякаш всичко знаещ човек. Човек, който внушава с поведението си, че знае всички тайни, а този срещу него ............, абе изглеждат като двойка, в която е единият е едва ли не великан, а другият – джудже.”

Отговорих им по следния начин: „Психотерапията за мен и клиента ми е едно различно от всичко друго, интригуващо и вълнуващо приключение. На него ние тръгваме заедно – две човешки същества. Клиентът със своя багаж, който сам е избрал да вземе – раница, куфар, чанта – в които са неговите проблеми, затруднения, болка, разочарования, мечти, тайни и копнежи. Аз взимам със себе си една бутилка, пълна с вода. Вървим заедно по маршрут, определен от него. Понякога изкачваме високи планини, друг път се спускаме по стръмни пътеки, преминаваме реки, вървим през гъсти и мрачни гори. Един път ще ни издраскат трънливи храсти до кръв, друг път ще ни огрее топло слънце на някоя полянка. Можем да поплачем заедно, търсейки изгубена пътечка или да триумфираме на покорен от нас връх или просто спокойно и безмълвно да си почиваме вечер край огъня. Понякога със съмнения и страх, друг път със смелост и убеденост, клиентът върви по определения от него маршрут, но знае, че аз съм с него и до него. По някое време решава да ме попита за какво ми е тази бутилка с вода, от която аз не пия. Отговарям му така: това е моята вода, но аз всъщност я нося за теб. Мога да ти дам цялата, пълната бутилка, стига ти да я поискаш. Насила няма да те карам да пиеш, нито ще определям колко да изпиеш. Важно е да усетиш твоята си жажда и да пожелаеш да я утолиш. Когато си готов и колкото си готов Когато и колкото решиш, можеш да вземеш от моята бутилка. Само ти знаеш колко ти е нужно, за да продължиш напред.

КОМПЛЕКСЪТ ЗА МАЛОЦИННОСТ ПРИ ДЕЦАТА И ВЛИЯНИЕТО МУ ВЪРХУ ЖИВОТА ИМ КАТО ВЪЗРАСТНИ

2008-09-15T09:52:00.000+03:00

От гледна точка на психологията комплексът представлява група представи, обединени около някакво преживяване, което е силно емоционално оцветено. В много случаи той ще определи цялостното поведение на човек и може да стане причина за развиване на различни психични заболявания – по-често невротични, но понякога и психотични.
Знаем, че в живота на детето семейството има доминиращата роля. Психологичната атмосфера на малкия човек се състои от родителите му и някои други най-близки хора. Тази среда му създава първите условия за телесно, психично и социално развитите. За детето семейството е най-малкото социално общество, в което се изграждат първите му връзки със света, формира се характерът му и типът реакции. През този микросвят детето добива впечатления за човешките отношения. За него родителите му са идеални, съчетават най-добрите качества, а отношенията им са „модел на човешки отношения”. От най-ранна възраст у детето започва да се изгражда и моделът на поведение на мъжа и жената – в лицето на бащата и майката. То им подражава и това заема важно място в душевното му развитие. Детето не е в състояние самичко да проумее законите на човешките взаимоотношения, затова ги приема наготово от хората, с които е емоционално свързано. Познати са много случаи, в които децата повтарят съдбата на родителите си. Намиращи се в трудни ситуации, те постъпват по начини, по които са реагирали родителите им. И ако тези постъпки са неправилни, за това носят отговорност и родителите. Така че семейната среда е тази, която играе решаваща роля за изграждането на личността на детето, на нагласите му, на светогледа и възприемането на света.
Проблемът за детските комплекси у нас не е проучван достатъчно целенасочено и в дълбочина. Като причина вероятно се явява и фактът, че те са били неподозирани, но вече се признава както съществуването им, така и решаващата им роля за формирането на характера на детето, за изграждането на отношения вътре в семейството и извън него. Разбирането на комплексите се свързва с обяснението на това, как емоционалните събития от най-ранния живот се зафиксират и стават активни в зряла възраст. Първоначално обект на проучване са били комплексите, отнасящи се до нагона – Едипов и Електра. По-късно се появяват и разбираемите за хората комплекси за малоценност, фрустрация.
Комплексът за малоценност е присъщ на всяко дете поради естествената му слабост и зависимост от родителите му. Чувството за малоценност може да бъде обусловено от различни социални фактори и явления през ранното детство. Възможностите, макар и крайни, са две - или разглезване на детето, или неговото изоставяне или пренебрегване.
Резултатът от прекалената родителска загриженост, удовлетворяването на всякакви прищевки, постоянната външна намеса при изпълнение дори на най-елементарните дейности, е зависимост, несамостоятелност и постоянна нужда от чужда помощ. Дете, над което е упражнявано крайно покровителстване, ще има увредена способност да се реализира, защото не се научило да изпитва лично удоволствие от борбата за постигане на определена цел.
Ако пък родителите са свръх амбициозни, изискващи от детето си единствено и само най-високи постижения, те губят представа за истинските му възможности и нагласи. Една такава майка, например, ще учи заедно с него стихотворения и песнички за детската градина, ще пише домашни, ще се готви за изпити. Това продължава и когато то вече е студент – вероятно по специалност, избрана от родителите. Как ли се чувства едно така непрекъснато закриляно и обгрижвано дете? Как ли би предприело едни от най-важните стъпки в живота си – избор на професия, съпруг или съпруга? Много хора бъркат близостта с обгрижването. То е по-скоро нахлуване в личното пространство и свят на другия, захлупване, задушаване и контрол, докато близост има тогава, когато познаваме, разбираме, съпреживяваме душевността и вътрешния свят на другия.
Чувство за малоценност и себеподценяване се развива и тогава, когато родителят изпада в другата крайност – критикува, унижава, потиска и пренебрегва детето си. Критиката например, кара детето да изпитва страх от поемане на всякакви рискове и възможни грешки. Така то ще спре дори да прави опити, за да избегне неприятните преживявания, породени от критиката за евентуални негови грешки и несъвършенства. Впоследствие ще се чувства двойно по-малоценно.
Основоположникът на теорията за комплексите за малоценност Алфред Адлер сочи някои общи ситуации, важни за израстването и формирането на детската личност:
- Една властна и тиранична майка ще прави всичко възможно да не позволи на детето си, особено ако то е син, да предприеме каквото и да било само. В същото време тя ще е убедена, а и ще убеждава целия свят, че го прави за негово добро. Ще го обсипва с нежности, които биха задушили всеки. Това обаче само ще подсилва неговата несигурност, ще го прави още по-несамостоятелно и непригодно. Един ден това ще се изяви в някоя невротична декомпенсация.
- Наказанията са друг важен фактор, влияещ върху формирането на детската личност. Ако родителите не са справедливи и наказанието не е заслужено или адекватно на поведението, детето дълго ще помни този момент, който ще поражда в него чувство на принизяване на собствената му значимост.
- Превъзходството на пола – Доста бащи желаят син, който да продължи името, професията, рода. Изпитват разочарование, ако им се роди дъщеря. Понякога се стига до абсурдни и крайни ситуации, в които бащата отхвърля мисълта, че има момиче и се държи с нея така, както би се държал с момче. Може да изиска от нея да продължи професията му, дори тя да няма подобно предпочитание. Това поражда у дъщерята чувството, че е „по-долу” от мъжа, само защото е жена. Има жени, които предпочитат да са мъже, за да се ползват от т. нар. им предимства или да притежават качества, определяни като чисто мъжки – смелост, сила, независимост. При някои момичета това намира израз в избор на спорт, характерен предимно за мъжете. Какво би се случило с такова момиче един ден, когато стане жена и как изобщо ще преоткрие ролята си на жена? По-вероятно е да остане осакатена за цял живот.
За съжаление женската непълноценност е част от нагласите на много хора, дори в 21 век. Все още не малко мъже говорят с пренебрежение и презрение за жените – за качествата им, за постиженията им, изобщо за мястото им в живота им. Едно такова отношение обаче може да се дължи не само на начина, по който бащата се държи с дъщеря си и тя е приела, че е малоценна като жена. За него причина може да е и майката, която на свой ред се е чувствала непълноценна и фрустрирана в ролята си на жена.
- Съперничеството – Ако средата, в която растат децата, е прекалено съперническа, то в нея ще преобладава неодобрението. Децата, вместо да се подкрепят взаимно, ще се критикуват едни други, страхувайки се, че не получават достатъчно чувство за принадлежност в семейството.
- Фрустрацията – тази дума има латински произход и най-общо казано означава лишаване, измама, неуспех, напразно очакване, липса на удовлетворение от действителността. Най-характерните фрустриращи форми на поведение са:
1. Афективната студенина, при което детето не усеща родителската обич и внимание. Това се случва тогава, когато майката има несъзнавани нагласи, които са израз на индивидуално формираната й личност или поради други жизнени обстоятелства – нежелание да има дете, нехармоничен, неудовлетворителен брак. Афективна хладност към децата се наблюдава при жени-интелектуалки. За тях приоритет е професионалното развитие и кариера, а грижата за децата остава на заден план. Същият резултат може да се получи и при майки-студентки, които не могат да се отдадат изцяло на детето си. Най-добрите варианти за детето са или майката да прекъсне следването си, или във времето на нейната заетост грижите да се поемат от близък човек, но не и да се настани то в детски ясли.
Децата на емоционално студени родители стават подчертано свръхчувствителни, появяват се и враждебно-агресивни пориви и към родителите, и други хора.
2. Свръх взискателност и строгост – прекалената амбицията на някои родители да научат децата си на ред и порядки, да ги накарат да постигат високи резултати във всичко, ги прави прекалено изискващи и поставящи повишени критерии спрямо тях. Много често те настояват децата им да се занимават с неща, които не са им интересни или за които нямат способности. За жалост подобни амбиции проявяват и някои учители – те са свръх амбициозни, изискващи и безкомпромисно строги, пренебрегващи детската индивидуалност и чувствителност. Самостоятелността при тези деца ще е потисната, а рискът е те развият или покорство и конформизъм, или обратното – стремеж към противопоставяне и неосмислено бунтарство. Може би децата ни ще бъдат по-спокойни и психически здрави, ако приемем, че не е необходимо да бъдат абсолютни отличници, че не е фатално, ако получат и по-ниска оценка.
Пубертетът е специален период в развитието на детето и е необходимо родителите да проявяват деликатност, разбиране и търпение. Големите напрежения, които създава тази възраст, са свързани със значителното разминаване между биологична и сексуална зрялост от една страна и закъсняващото спрямо тях психосексуално и психосоциално узряване. Кризата на пубертета е тройна – на сексуалността, на авторитетите, които вече не се налагат, а се избират и на идентитета – т.е. на търсене на модел и идеал за желаното бъдеще. За съжаление днес се наблюдава подмяна на истински с фалшиви ценности, което обърква децата. Всичко, което децата в тази възраст преживяват като ограничение и унижение, може да ги накара да извършат неразумни постъпки в стремежа им да накажат свръх строгите си родители. Особено болезнено децата понасят грубото отношение и агресия към тях. За тях е обида дори само вдигната ръка, готова да удари детето. Удрянето на плесница накърнява достойнството им, още повече ако това се случи пред приятели или други хора.
3. Свръх доминиращо поведение на родителя – ако родителите или един от тях е социално изявен и той непрекъснато се утвърждава в семейството с интелекта и постиженията си, ако такива качества се подчертават едва ли не като единствена и висша ценност, това може да бъде пречка за пълноценното развитие на детето. Ако такова поведение и отношение идва от майка-интелектуалка, това още повече ще задълбочи чувството за малоценност на детето. Детето има нужда не от титлите, престижа и парите на майка си, а от нея самата, като най-обикновена майка, която да е при него. Живеещо със своите изявени родители, има риск детето да се превърне в несамостоятелно, с нагласа за колебливост, пасивност и неувереност, което единствено подхранва невротични черти и разстройства.
4. Родителска свръх протекция – Детето се превръща в непълноценно същество, неустойчиво и със сериозни затруднения в общуването си с другите и когато родителите му са свръх ангажирани с него. То винаги ще очаква външна помощ, а при най-малкия неуспех ще се срива. Подобно поведение ще се формира и при деца, в които майките се вкопчват. Като резултат се създава една симбиоза, като съществуването им в собствените им граници е направо невъзможно, те живеят един чрез друг. Не бива да ни изненадва факта, че след време момчето, израснало по този начин под крилото на майка си, ще избере жена, от която ще очаква да се грижи за него така, както го е правела майка му – всеотдайно и свръх протективно. А той самият ще бъде ли в състояние да поеме грижата и отговорността за друг, след като цял живот преди това е свикнал някой да се грижи за него. Естествено не. Но е факт, че има хора, които от малки са научени да обгрижват някого и те с удоволствие и защото имат невротична нужда от това, ще продължават да го правят и в брака си. Други пък, чувствайки се слаби и безпомощни, ще търсят партньор, който ще поема грижата и отговорността за тях.
Разгледаните форми на фрустриращо и неправилно отношение и поведение от родители към децата им са условно разграничени. Те илюстрират обаче механизмите, чрез които се осъществяват някои неблагоприятни влияния върху развитието на децата, чийто резултат е комплексът за малоценност. Но чувството за малоценност винаги търси компенсация. Това обикновено става чрез дейности, целящи изравняване с останалите и стремеж към мощ и превъзходство над тях. Макар и несъзнателно, това може да тласне детето към реално непостижими или много трудно постижими цели, само за да привлече вниманието на близките си и да спечели тяхното одобрение и обич. Невъзможността обаче от постигането на поставените високи цели може да изкара от равновесие децата, да предизвика силно напрежение и да ги доведе до „невротично бягство” от действителността. Често те прибягват до инфантилни реакции, защото само така се чувстват сигурни и спокойни. Не са редки случаите, когато някои младежи си остават „деца” или се скриват зад някоя болест, само за да запазят обичта и вниманието на родителите си.
Като „възрастни” хора вече някои могат и да постигнат успехи чрез свръх компенсация на чувството за малоценност, но това няма да ликвидира комплекса, нито ще доведе до вътрешно спокойствие и хармония. Той просто ще бъде покрит с илюзорен стъклен похлупак. Колкото и велики и добри дела да извърши такъв човек, той ще бъде лишен от усещането за истинско щастие. За съжаление други, изпитващи чувство за малоценност, се превръщат в тирани, авторитарни властници или агресори, чийто смисъл на живота им е единствено стремежът да доминират по един или друг начин над останалите. А това винаги е израз на болестно състояние.
За да е здраво и психически пълноценно едно дете, то има нужда да получи от семейството си първо любов, сигурност и покровителстване и утвърждаване на собствената личност. Чувствайки се обичано, сигурно и утвърдено, вече има нужда да задоволи и потребности като общуване, движение и игра, одобрение и поощрение, положителен контакт и образци на поведение. Когато някои от тези нужди останат незадоволени, се пораждат вътрешни конфликти, които могат да се разгърнат в комплекси от ранно детство до зряла възраст.
В какъвто и период от своето развитие да се намира детето, каквито и кризи на развитието да преживява, важно е родителите да намерят онзи баланс на отношения, в който то се чувства сигурно, обичано и то заради самото него, подкрепяно и утвърждавано отново заради самото него. Когато знае и чувства, че семейството е мястото, където винаги е прието, пак заради самото него, тогава има шанса да се учи и извлича положителното от своя опит – с увереност в своите сили и личност. А един ден, когато порасне и се сблъска с редица неприятности, но помни, че има своето място на света, където може да излее мъката си, да потърси съвет, където заедно с него някой ще съпреживее болката му, то ще си възвърне сигурността и ще продължи уверено напред.

ПЪРВОТО ДЕТЕ

2008-09-08T14:26:00.000+03:00

Имаме две деца – на една и три години. Преди известно време малкият ми син претърпя сериозен инцидент, на който за съжаление стана свидетел и дъщеря ми. Всички бяхме много разстроени и уплашени за състоянието на сина ми и в суматохата никой не обърна внимание на дъщеря ми, която плачеше. Наложи се синът ми и аз да престоим известно време в болница, което не се случва за първи път. Вече месец обаче, дъщеря ми, предимно нощем, започна да се изпуска по малка нужда. Дали това има връзка с инцидента, който преживяхме?

Д. Н.

Уважаема госпожо, преживяването ви е било стресиращо както за вас, така и за дъщеря ви, макар и по различен начин. Тя е само на три години и усещайки, че става нещо страшно и опасно, по време на инцидента е реагирала с плач. Това е бил нейният начин да покаже как се чувства - уплашена, беззащитна и изоставена. От въпроса Ви става ясно, че дъщеря ви е имала изградени хигиенни навици. Изпускането й сега по-скоро е временна форма и израз на „връщане” назад във времето, когато е била в по-ранна възраст и се е изпускала. Това е несъзнавано желание да бъде малка колкото братчето си, да се изравни с него и така да получи същите грижи и внимание.

Освен това, може би заслужава внимание и фактът, че тя е първото ви дете. До появата на братчето й е била единствена в семейството. Чувствала е, че цялата обич, внимание, топлина и грижи са били само за нея. Често с появата на второто дете усещането за този рай се променя. В много случаи първите деца изпитват негативна нагласа към тези, които идват на бял свят, „само за да отнемат мама и татко от тях”. Това е криза за първото в семейството дете, наречена от Адлер „детронация”. Много е вероятно детето да се чувства ощетено, ограбено и лишено от любовта на родителите си. Това в някои случаи може да засили желанието му за съперничество, както и чувството на ревност или завист към по-малкото дете. Тези емоции и настроения на детето са разбираеми, предвид факта, че може да се чувства не така важно и обичано от родителите си, както преди появата на братче или сестриче и доколко родителите са способни да не поставят първото дете в ситуации, в които да се чувства пренебрегнато, то ще се преживява принадлежно, сигурно, спокойно и желано.

ОБЩУВАНЕТО ЧРЕЗ ИНТЕРНЕТ В ПСИХОЛОГИЧЕСКИ АСПЕК

2008-08-12T10:28:00.000+03:00

Представата за Интернет се свързва както с възможностите за съхранение и ползване на голямо количество информация, така и с осъществяване на необходимо общуване в мрежата. Урбанизацията, честата смяна на работното място и местоживеене, променя характера на социалните контакти, придавайки им от една страна утилитарност, а от друга – емоционално обедняване.

В мрежата възможностите за общуване са много и разнообразни, като при това всеки може да остане анонимен, да представи своята идентичност по избран от него начин и да създаде определено впечатление за себе си. Липсват всички ограничения, характерни за материалния свят. Невъзможността за физическо присъствие при общуването чрез Интернет изключва използването на невербалните средства в контактите, което от една страна намалява възможностите да се изразят емоции и чувства чрез тях, а от друга – позволява да бъдат изразявани фалшиви чувства, такива, които всъщност участниците не изпитват в момента. Липсата на физическо присъствие позволява да бъдат отстранени и някои бариери, които биха попречили при нормалното общуване – възрастови различия, различия в социалния статус, степен на привлекателност и др. Всеки може да се самопрезентира и да проиграе различни социални роли, но не и да получи информацията, която партньорите в едно общуване получават един за друг при визуален контакт помежду им.

Общуването в мрежата се характеризира и с по-ниско ниво на отговорност. Това от една страна би могло да стимулира повече откритост, искреност, които да преминат в интимност понякога между партньорите. От друга страна позволява общуването да бъде прекъснато от един от партньорите без да иска съгласието на другия.

Често участници в общуване чрез мрежата формират социални групи на основата на чат или форум например, със свои ценности, норми, език и символи, идентифицирайки се с тях и чувствайки се принадлежни в групата. Така си осигуряват от една страна необходимата социална поддръжка, а от друга - имат възможността да формират и поддържат желания от тях „Аз-образ”. Всичко това обаче понякога създава условия за така наречената интернет-зависимост. Благодарение на високата степен на анонимност интернет-зависимите са способни да поемат по-голям риск при изказвания на мнения, които могат да противоречат на други мнения и съждения – без страх, че мненията им ще бъдат осъдени или отхвърлени. Освен всичко това установяването на контакти при интернет-общуването е много по-лесно и безболезнено, отколкото при живото общуване и често може да служи като компенсация на реалното общуване.

В психологически план интернет-зависимостта всъщност има негативно влияние върху поведението и дейността на човек. На нея може да се гледа като на възможност за задоволяване на важни за него потребности – от социална подкрепа, от признание, от доказване, от приемане от групата, от поемане на по-висок риск и изява. Като причина за възникване на интернет-зависимост много изследвания сочат усещането на самота, липсата на истинска принадлежност, социална изолираност в реалното обкръжение на индивида. Друга причина по важност е възможността за задоволяване на съществени социални потребности, за които при реално общуване са налице много затруднения. Значение за възникване на интернет-зависимост има възможността чрез този вид общуване да се получи необходимата емоционална подкрепа.

Разбираемо е всеки според собствения си лимит от възможности, способности и емоционално-личностно развитие да прави своите избори за важните в живота му приоритети и потребности, както и да търси начин да ги задоволи – понякога успешно, друг път – не толкова. Но каквото и да се случва в живота на човек, няма такъв, който да не желае и понякога да страда от липсата на онзи човешки контакт, който придава истинския смисъл на неговото съществуване. Щастието не е ли всъщност именно в човешкото общуване? Но не това в мрежата, а онова, живото, в което можем да се „нахраним” взаимно, да усетим другия и да му дадем възможност и той да ни усети, да преживеем и споделим всички важни за нас емоции, чувства, мисли. Там, където наистина да се почувстваме приети и признати. Там, където изчезва усещането за дълбока самота и тъга. Тези, които осъзнават истинската ценност на истинското, живото общуване, излизат от черупката, в която съществуват и избират пътя на промяната, която ще им позволи пълноценно да живеят. Други избират в живия живот да присъстват неприсъствайки, избирайки анонимността на мрежата. Да, някои живеят истински, други чакат времето просто да мине. Но всеки има своето право на избор.

OТГОВОР на коментар към "Отношенията бащи - деца"

2008-07-28T14:33:00.000+03:00

Аз не приемам определението „обикновен човек”. За мен всеки е уникален и необикновен сам по себе си. Вярвам, че всеки притежава потенциала да прави най-доброто – за щастието си – свое и на близките му. Необходимо е обаче, според мен, непрекъснато да се учим, да сме отворени за промяна.

Доколко е изчерпателна статията? Нямам претенция за пълно изчерпване на темата. Вероятно има още много какво да се каже, както и това да бъде по различен начин направено. Но това е моят начин.

Относно практическата насоченост, която Ви е била може би необходима – не бих си позволила да давам конкретни съвети в такъв вид материал, което от моя гледна точка ще бъде и некоректно, и подвеждащо, тъй като един съвет може да е подходящ за някои, но за други – не.

Дали би бил полезен материалът за „обикновения човек” – вероятно е полезен до дотолкова, доколкото човек може да вземе от него за себе си.

ОТНОШЕНИЯТА БАЩИ – ДЕЦА

2008-07-22T10:22:00.000+03:00

На тези отношения като че ли не се обръща достатъчно внимание, но това не означава, че са по-малко важни за развитието на детето от отношенията между него и майката му, макар и в по-различен аспект.

За правилното формиране, физическо и емоционално-психическо здраве на малкия човек, е необходимо и двамата родители да удовлетворяват афективните му нужди. Детето наистина е биологично и емоционално свързано с майка си, особено в първите години от живота му. Тогава тя е целият му свят и затова безусловната й любов към него в този период е от изключителна значимост. Но ако за жената раждането и отглеждането на дете е естествено и биологично обусловено, то каква е ролята на бащата, когато на бял свят се появи детето. Готов ли е той за тази си роля, за това, което трябва да даде на детето си като родител и мъж? С каква нагласа приема бащинството и своето присъствие в живота на детето си? Съзнава ли, чувства ли, колко и по какъв начин е значим той като човешко същество, като поведение и отношение – към близките, към света изобщо – за бъдещия живот, чието начало е дал?

Не е тайна, че има много случаи, в които мъжът се оказва емоционално и личностно неподготвен за тази отговорност. Ще чуем някои бащи да казват, че „това е женска работа”, „моята грижа е да ходя на работа и да печеля парите в семейството”, „трябва да градя кариерата си, за да преуспеем” и т.н. Негативният ефект обаче идва тогава, когато зад такива изказвания се крие крайност, израз на абдикиране от възпитанието и грижата за детето поради нежелание или неспособност. Други бащи пък проявяват „срам” към новороденото си дете, или се оказват такива, които не могат да бъдат накарани да се заинтересуват от него. Има и бащи, които смятат, че са по-добри от съпругите си и това проличава особено тогава, когато с ентусиазъм поемат ролята на „добрата и търпелива майка” за около час, подминавайки и пренебрегвайки факта, че майката всъщност трябва да е такава 24 часа в денонощието.

Бащата обаче е и съпруг. В живота на майката с появата на детето са настъпили много промени – хормонални, емоционални, социални. Дните и нощите й, особено през първата година, са запълнени с грижи и за детето, и за домакинството. Това е период, в който жената има нужда от помощта, емоционалното присъствие и подкрепа на съпруга си не само за да се чувства добре в тялото си, но и за да е щастлива в преживяванията си по отглеждането на малкия човек, плод на тяхната любов. Освен това, за взаимоотношенията между родителите е полезно да споделят онези дребни детайли и подробности в съвместния им живот, които за някои може би изглеждат глупави, но пък са толкова важни както за тях, така и за малкото дете. И когато то започне да ходи и израства, богатството на тези детайли ще се увеличава, а заедно с това ще се задълбочава и връзката между родителите. Това е важно за цялостната атмосфера в семейството, защото най-чувствително към отношенията между родителите е детето. Ако всичко е наред, то е първото, което ще оцени този факт и ще е склонно да показва високата си оценка, като расте с усещането, че животът е сравнително лесен, а не тягостен и непосилен и ще се чувства доволно и щастливо.

Бащата е необходим и физически, и емоционално вкъщи и за да дава морална подкрепа на майката, да бъде опора на нейния авторитет пред детето, когато тя въвежда полезните за него ред и ясни правила. Присъствието му е нужно и заради положителните му качества и нещата, които го различават от другите мъже, както и заради жизнеността на личността му. В началото на живота, когато впечатленията са особено ярки, е моментът малкото дете да опознава баща си. Ако бащата присъства и той също иска да опознае детето си, то има късмет. При добри обстоятелства това само обогатява света на детето.

Ако чрез майката детето опознава човека, то чрез бащата опознава хората. Всички деца имат нуждата другите да знаят за баща им. Така те подчертават неговата значимост. При някои тази потребност продължава дори когато са станали зрели мъже и жени. Това се вижда в изказвания като: „Татко мисли така”, „Според татко ми”, „Както казва татко”.

Децата формират идеала си за баща, мъж, съпруг, въз основа на това, което виждат или мислят, че виждат, когато погледнат баща си. В очите на всяко дете неговият баща е герой. Той е свръхсилен, обожествен. За децата е естествено да идеализират бащите си. Те са символ на сила, непогрешимост и могъщество, което определя и трудната им роля да покажат пред детето човешката си същност. За всички деца е много ценно да имат преживяването да живеят с бащите си и да ги опознават като човешки същества.

В предучилищна и училищна възраст детето има нужда вече от бащиния авторитет и любов, но тази любов не се дава наготово, тя трябва да се извоюва. Това е крачка напред в развитието на детето, която го подготвя за зрялата обич. Тя е тази, която ще му създаде усещане за сигурност, увереност и престиж в обществото. Фигурата на бащата олицетворява силата, примера и властта. Това е един омагьосан кръг, от който детето трябва да излезе един ден. Именно поради това е изключително сложна и деликатна ролята на бащата – да накара детето си да го възприема не като божество, а като обикновен човек и приятел.

През пубертета авторитетът на бащата е необходимо да стане по-гъвкав. Ако той се засили прекомерно или пък ако се забелязва другата крайност – пълно отстъпление – е еднакво вредно и опасно за детето. В тази възраст особено болезнено се преживява отношението на отрицание, неуместна критика, иронични забележки и подмятания от страна на родителите. Едно такова поведение и отношение от бащата ще остави трайни следи в младия и неукрепнал човек. Още повече, че всичко, което предизвиква чувства на фрустрация, унижение или страх, може да породи различни невротични състояния или „необоснавани и нелогични” според някои поведения.

Децата правят всичко, което е по силите им, за да спечелят уважението и любовта на бащата. Имат нуждата да бъдат поощрявани, а не критикувани. Всеки техен неуспех, неодобрението и недоволството, показано от бащата, се преживява много травматично. Имат потребност да бъдат разбирани в стремежа им да зарадват баща си и ако той често изказва недоволство, съществува риск детето да преживява това като поведение, с което разочарова баща си непрекъснато. Така може да расте с чувството, че е нищожно, ненужно и търпяно по милост, с всичките последици от това за психическото му и емоционално здраве и поведение. Ще остане инфантилно и в чувствата си, и в поведението си. Ще изпитва страх и от мъжете, и от жените. Ще бъде лишено от възможността да се превърне в психически, сексуално и социално зрял човек.

Липсата на баща лишава детето от сигурност и опора, а от майка – от нежност, топлота и грижа. Бащата може да отсъства физически – при развод, смърт, раздяла. Може да отсъства и относително, когато е слаб, безволев, пасивен, немъжествен от една страна и деспотичен, тираничен и властен от друга. И в двата случая са налице нарушени интерперсонални отношения в семейството и липсва нормалният баща. Именно затова поведението на бащата е много важно за детето, поемащо по своя път. И в двата случая – когато е деспотичен или пък безволев, детето ще расте с чувство за малоценност и ще очаква провали и поражения.

Когато бащата е прекалено авторитарен, съревнованието с него, от което има нужда момчето, става невъзможно. Тираничността не е признак на сила, а обратното – на слабост. Такъв баща ще превърне детето си в компенсация на своята слабост, като властва над него. Той не може да бъде пример и образец особено за сина си, защото липсва идеалът за бащата, с когото той да се състезава. Момчето или ще изпитва единствено страх от него, или ще се привърже към майка си. Възпитанието за детето се поема следователно от майката и ако тя прехвърли върху него цялата си любов и потребност от сигурност, има риск между двамата да се получи симбиоза. За такова момче се казва, че е зашито за полата на майка си. Ако пък детето почувства слабостта на бащата, отново ще търси сигурност при майката. Възпитанието на момче с безволев баща или без баща изисква много такт и умение. Всичко ще е добре, ако майката не се вкопчи в сина си, обсебвайки го с любовта си. Това обаче е един несъзнаван механизъм и се проявява тогава, когато тя, неудовлетворена от връзката със съпруга си, чувства детето като цялата й сигурност. А когато в сина се пробуди мъжествеността, майката ще се стреми, макар и несъзнателно, да го запази по-дълго време като малкото момче, което води след себе си огромни отрицателни последици за живота му. Ако е момиче, може би ще е много трудно да изгради здрава интимна връзка, водено от убеждението, че „всички мъже са лоши”.

За поддържането на авторитета на бащата има значение и отношението и поведението на майката. Ако например бащата е с по-високо социално положение, това гарантира запазване на лидерската му позиция в семейството. Авторитетът на бащата е запазен и ако социалното и интелектуално положение на двамата родители е на едно ниво. Но нещата може да изглеждат различно, когато майката е с по-високо социално и материално положение. Ако тя по-често отсъства от дома по служебни ангажименти и домакинството е поето от бащата, неволно ролите ще се разменят. От зрелостта, интелигентността и тактичността на майката зависи тя да не демонстрира своето социално и материално превъзходство и да показва, че в семейството си остава майка.

В днешното забързано и напрегнато ежедневие все по-често се случва родителите да нямат достатъчно време за децата си. Може би, защото мислят, че най-важно е да осигурят материално благополучие на семейството и така да изпълнят целия си родителски дълг. Или защото не знаят как да бъдат истински родители. Или защото е по-лесно друг да поема отговорността. Всеки има своите мотиви и отговори. Но нито компютърът, нито телефонът, нито марковите дрешки могат да заместят това, от което имат нужда децата – от истински мама и татко – вкъщи, с тях.

Наистина е сложно, може би и трудно, но пък е вярно, че за да се предизвика най-доброто у родителите, е необходимо те да поемат цялата отговорност за всичко, което е тяхна лична работа – а именно отглеждането на децата им. И ако все пак майката си остава по-близо до децата и физически, и емоционално, то отговорността на бащата има по други измерения. Затова признание и уважение заслужават тези бащи, които искат и се учат как да бъдат не само биологични такива на децата си, а истински – емоционално свързани с тях, даващи им любов, усещане за сигурност и стабилност. Такива, които с присъствието и личностната си сила ще им откриват света и ще ги учат да се движат в него със смелост и лекота.

ЕДИНСТВЕНО ДЕТЕ - отговор на въпрос

2008-07-15T08:12:00.003+03:00

Имаме една дъщеря на четири години. Не посещава детска градина, тъй като майка ми я гледа, когато ние сме на работа. Детето ни не е лишено от нищо. Напоследък обаче е станала някак неспокойна и проявява капризи. Пита ни и защо Мими от парка има братче, а тя си няма. Започваме да се замисляме за второ дете, въпреки че ще е доста трудно решение. Съпругът ми има сестра, а аз – сестра и брат. И двамата ценим връзките си с тях, а сме и чували това, че единствените деца стават егоисти. Тъй като искаме най-доброто за детето си, бихте ли казали какви са негативните последици за единственото дете в семейство.

Л. Петкова

Гр. София

Наистина съществува риск единственото в семейството дете да се превърне в егоист. Предпоставка за това е фактът, че цялата грижа и внимание са насочени към него. Така неволно то става единствен център на внимание, център на вселената на мама, татко, баба, дядо, а като порасне има голяма вероятност да проявява егоизъм, защото никога не е делило играчките си с други деца.

Когато единственото в семейството дете живее предимно сред възрастни, то е лишено от естествената му среда – тази на децата. Много родители дори и не допускат, че за единственото им дете това е неестествено положение и то носи риск за емоционално-психичното му здраве. Липсата на естествената за него среда - тази на децата, го кара да тъгува и така то израства в неблагоприятна психологическа обстановка. Всяко дете по природа обича и има нужда да общува със себеподобните си. Освен това при деца, лишени от богатството и магията на детския свят, страда развитието на общностното чувство.

Вярно е, че при тези деца интелектуалното развитие е по-бързо, те са по-интелигентни за възрастта си. Това се обяснява с факта, че средният интелектуален коефициент за заобикалящите ги възрастни е по-висок от този на живеещите предимно в среда на деца. От друга страна обаче единственото дете живее в цензурирана обстановка, понякога доста строго и забраняваща много неща и детски волности. Това създава предпоставки за невротизиране, за проява на капризи и разглезеност.

Родителите и другите възрастни, обгрижващи единственото дете, е важно да знаят, че са голям и единствен авторитет за него. Именно това обаче може да го направи нерешително, несамостоятелно, плахо и боязливо и когато това единствено дете започне да общува с други деца, то ще бъде впечатлено особено от тези, които са по-решителни и по-самостоятелни от него. Поради голямата си нужда и желание да общува с други деца, има опасност да започне да се води от тях и да изпълнява техни желания, а понякога и нареждания. Тук именно е заложен рискът от евентуални лоши постъпки на детето. А когато тръгне на училище, поради липса на чувство за дистанция, трудно може да изработи правилното отношение към учителя. По-скоро ще се държи с него така, сякаш е по-големият семеен приятел, защото авторитетът на близките му по неговата детска логика е по-значим от този на учителя. Затова само може да се навреди на детето, ако с отношение и поведение от „по-разбиращи и знаещи” от учителя възрастни те подронват авторитета му. Последиците от демонстрирането на подобна нагласа на възрастните за детето може да са бягства от училище, опозиционно поведение, незачитане на училищните ценности на един по-късен етап.

Ако сте решили да имате едно дете, то добре за него ще бъде да посещава детска градина, където ще има възможност да общува с връстниците си или пък да му създадете възможност за контакти с повече деца – на приятелски или роднински семейства.

НАСИЛИЕ, АГРЕСИЯ

2008-07-07T13:40:00.001+03:00

Насилие, агресия! Две проявления на човешката същност, които плашат и отвращават. Явления, които са осъждани и заклеймявани, защото унижават и принизяват човешкото достойнство и живот. Където и както да се появят, разделят хората, емоционално или физически и водят до много страдание – за всички – в семейството или в обществото. Търсят се и се предлагат много обяснения за същността им, за причините, довели някого до състояние да проявява насилие и агресия, или пък да ги търпи. За съжаление обаче често причините се свеждат предимно до външни фактори и влияния, които имат своето значение, но по-скоро като провокиращи, отключващи, а не като основни. Така например, не алкохолът е първопричина за насилие, а потискани и нагнетени емоции и чувства вследствие на поведенчески и личностни дефицити, контролът над които намалява при употреба на алкохол. Самата злоупотреба с алкохол е симптом на невъзможност за адекватно и удовлетворително справяне с различни емоционално-психически, личностни и житейски ситуации и бягство от тях. Един дълбоко фрустриран в значимите си потребности човек е и силно малоценен и той ще търси някаква компенсация на тази своя малоценност, която при определени личностни и психологически характеристики е възможно да се изяви и под формата на насилие.

От психологическа гледна точка проявата на насилие и агресия е въпрос на дълбоки емоционални и личностни проблеми и конфликти. С понятието агресия обаче доста се спекулира, така че то има нужда от известна реабилитация. Употребява се като че ли в единствен смисъл на насилие. Ако е така, защо тогава например в спорта агресивното поведение на играчите се утвърждава не само като приемливо, но и като предпочитано и печелившо за крайния резултат? Защото агресията, по своята истинска същност, не е единствено насилие. Тя преди всичко е активност, действие, движение и промяна. В този смисъл всеки човешки акт, постижение, успех, също са проява на агресивност. Да, това е съзидателната, здравата агресивност, без която е немислимо едно удовлетворяващото ни съществуване. Насилието е деформираното и разрушително лице на агресията и това е проява не на сила, а на слабост – емоционално-психическа и личностна.

Когато човек е способен спокойно, но активно и с необходимата доза твърдост и категоричност да защитава и отстоява своите нужди и права, без да потъпква или унижава тези на другите, то той е здрав в своята агресия. В психологията тази способност се нарича асертивност. Такъв човек се чувства хармоничен, удовлетворен и успешен, запазил своето лично пространство и живот от чуждо посегателство, намеса или нахлуване, но уважаващ и пространството, правата и живота на другите. При липсва на асертивност се проявява един друг вид агресия – садистичната – когато нещастни, неудовлетворени и гневни от собствените си неблагополучия и невъзможност да се справяме и успяваме, някой излива яростта си върху друг, нямащ нищо общо с истинската причина за това. Или пък мазохизмът, при който напълно отсъства всякаква асертивност и който всъщност е автоагресия. Човек, проявяващ мазохизъм, не може да бъде нито здраво, нито садистично агресивен. Той обръща агресията към себе си и става депресивен. В психиатрията крайните състояния на пасивност и агресивност са обединени под името депресия. В живота обаче тези явления не съществуват в такъв изчистен и единствен вид. Депресията представлява всъщност отдръпване от другите и света, от активност, действеност и движение, т.е. от агресивност и затварянето й вътре в нас. Човек става единствено пасивен към околните и присъства в живота им „неприсъствайки”.

Да хвърлим една малко по-различна светлина върху насилието и агресията в семейството, например. Какво води двама души, които в началото на връзката си са се уверявали в обичта си, към отчуждение, враждебност, омраза и насилие? Да не забравяме, че и агресията може да се прояви и като вербална или невербална. Затова и насилието може да е физическо или емоционално-психическо. Възможностите за издевателства и насилие над другия не са малко. Освен това доста е познат онзи модел, в който, след проява на насилие в двойката, има чувство на вина, уверения в обич и желание за опрощаване на акта на насилие. Не участват ли обаче и двамата в двойката в създаването и подържането на такъв модел – естествено, да. И двамата имат своята отговорност за това, но по-скоро става така, че тя се прехвърля на другия или на външни фактори. Това говори за нежелание или невъзможност да се осъзнаят и променят собствените дълбоки вътреличностни конфликти, довели човек до подобни ситуации и преживявания с всичките им последици.

Всеки от нас има нужди, потребности, от чието задоволяване зависи усещането ни за щастие или нещастие. Когато обаче не разпознаваме истинските си нужди, когато дори не ги признаваме, поради наши предразсъдъци, несъвършенства или дефицити, не можем да ги задоволим по начин, по който да се чувстваме щастливи и да не нараняваме другите. По-скоро търсим и го правим с някакви компенсаторни стратегии, чийто краен резултат обаче в никакъв случай не е щастието. Ако един мъж, съпруг и баща е дълбоко фрустриран в тези си роли, но пък вини за неблагополучията си всички други, но не и себе си, ако не се обърне към своята същност с честното желание да промени своите нагласи и убеждения, за да намери истината за случващото му се в живота, то той ще търси онези начини за отприщване на гнева и огорчението му, които могат да се проявят и в насилие. Когато проявява физическа сила, посягайки на жена си или детето си, в неговия деформиран и болен вътрешен свят може би това е проявата на мъжественост, сила и доминантност. Може би този мъж е бил доминиран и контролиран от един деспотичен баща или властна майка, а може би е бил свидетел и на насилие като дете. И как да не се идентифицира с баща си, когато това е бил семейният модел на отношения! Но пък защо след поредния скандал или побой се чувства така виновен, уверява близките си, че ги обича и иска опрощение! Или пък се затваря в себе си, изглеждайки недостъпен, сърдит, враждебен, отсъстващ? Ами неговата съпруга? След поредното унижение и болка, какво я кара да прости и приеме отново насилника в живота си, в леглото си? Може би усещането, че от нейната прошка, благоразположение и благоволение зависи мъжът й? Ами така е, това пък е нейният реванш на дълбоко фрустрираната й личност и женственост. Това е нейната манипулация – с чувствата за вина и разкаяние, изпитвани от мъжа й, с желанието му отново да го приеме, тя си осигурява усещането, че има власт и контролира насилника.

Всичко това обаче много рядко се осъзнава така ясно от двамата. В крайна сметка те са заедно именно защото имат невротичната нужда да са заедно, за да подържат този механизъм. И насилието – под каквато и форма да се е проявило, ще продължава до тогава, докато единият от двамата не осъзнае истинска потребност от онази промяна, която ще преобрази живота му така, че в него да присъстват самоуважението, приемането и признаването на собствената отговорност за собствения живот и щастие.

ПЛАЧЪТ НА БЕБЕТО - отговор

2008-07-07T13:30:00.000+03:00

Скоро ще родя детето си. Знам, че моето бебе ще плаче както всички бебета. Някои казват, че трябва да бъде оставяно да плаче. Други пък смятат точно обратното. Кое е правилното и доброто за бебето?

Р.Стоянова

Първото и най-важно нещо е да не се изпада в крайност по отношение на такива съвети и изпълняването им. Но е вярно, че бебета плачат и вие непрекъснато ще трябва да решавате дали да го оставите да плаче, да го успокоите, да го нахраните, да помолите някой друг да направи нещо или пък друго. Има обаче различни причини бебета да плачат и човек не може да прецени какво е добре да се прави преди да е разбрал за какво е плачът. Бебето се нуждае от топлината на майчиното тяло и нейното мляко точно толкова, колкото и от нейната любов и разбиране, включително и на плача му. Когато майката познава детето си, тя може да оказва помощ на бебето си точно тогава, когато то я иска. Никой всъщност не познава новороденото толкова добре, колкото майката, затова и тя е човекът, който трябва да му помогне.

Бебета имат и трябва да имат собствени начини за справяне със своите неприятности. Чувствата на новороденото са много директни и интензивни. То ги изразява и чрез плача. Плачещото бебе всъщност е това, което е опознало в голяма степен способността си да вдига шум, стига обаче да не е позволявано на плача да преминава в отчаяние. Бебетата плачат, защото са тревожни или несигурни и така предизвикват реакция от майката. Вижда се, че плачът помага, затова трябва да се съгласим, че в него има нещо добро.

Бебето може да плаче от удовлетворение, болка, ярост или скръб. Наистина плачът от удовлетворение е този, който дава чувството на бебето, че упражнява дробовете си. Може да звучи странно, но това е удоволствие, участващо в плача така, както участва в упражняването на всяка телесна функция. Така че определено количество плач може да е понякога удовлетворително за бебето.

Плачът от болка е признак за дисстрес. Изпитвайки болка, бебето издава писклив или пронизителен звук. Понякога може това да е придружено от някакъв знак, който да сочи къде е проблемът. Ако това са колики, ще вдига крачетата си, ако го боли ухото, ще вдига ръчичка към болното ухо, ако причината е ярка светлина, ще извръща главичка. Един вид болка за бебето е и гладът. Той го наранява по начин, който обикновено не съществува за възрастните, защото те рядко огладняват болезнено. Понякога ще плаче, защото е мокро или зацапано. Плачът му е знак, че не харесва да е мръсно или че се страхува от нарушаването на комфорта си, който ще последва от разсъбличането му и преместването му и така то ще загуби топлината.

Плачът от ярост е израз на гнева на бебето. Яростта е повече или по-малко директен израз на фрустрацията. Всички познаваме това чувство и знаем, че когато гневът е много силен, понякога сякаш нещата излизат извън контрол. Е, и бебетата знаят какво е гняв. Колкото и да се старае майката, от време на време тя ще разочарова бебето си и тогава то ще се ядосва и ще плаче от гняв. Утехата за майката е, че изразявайки себе си с гневен плач, бебето всъщност показва, че има доверие и вяра в майка си и се надява да я промени. Бебе, което е загубило доверие, не се ядосва, то спира да иска. Дори може да го видите да си бие главата във възглавницата или стената. За бебето е здравословно да опознава пълния лимит на яростта си, защото няма да се чувства безвредно, когато е ядосано. Ще крещи, рита, хапе, дращи. Очаквано всяка майка ще прави всичко възможно, за да извади детето си от подобно състояние. Може би обаче ще е по-добре околните да останат спокойни и незасегнати, въпреки че бебето плаче от ярост и се чувства така, сякаш е разрушило всеки и всичко. Спокойствието на майката в такава ситуация ще бъде важно за него, което ще засили способността му да разбира, че нещото, което преживява като истина, не е реално. Всъщност яростното бебе до голяма степен е личност. То знае какво иска, как да го получи и отказва да престане да се надява.

Тъжният плач на детето показва развитие на чувствата му. Тъжното бебе може в даден момент всъщност да се нуждае от любовта на майка си – демонстративна и физическа. Може да има нужда просто да знае, че мама продължава да го обича. Понякога е добре дори да бъде оставено насаме да си поплаче. Това, от което със сигурност обаче няма нужда, е да бъде подхвърляно, пощипвано, гъделичкано и всячески разсейвано от тъгата му. То скърби и му е необходимо известно време, за да се възстанови.

Ако в съзнанието на бебето не е останала и капка надежда, то тогава се чува плачът на безнадежността и отчаянието. Това означава, че ситуацията е извън контрол и е необходима помощ. Такъв често е плачът на децата, оставени за отглеждане в институции, защото там няма как да се осигури по една майка за всяко бебе.

Всяко бебе, което има майка, готова да се посвети на грижите за него, има късмет. И когато не се случва нещо, което да разстройва рутинните грижи и възпитание, детето ще върви напред и ще дава своите знаци когато е гневно, когато обича, когато е тревожно или уплашено, или когато е тъжно. Разбирано и подкрепяно с безусловната любов на мама, то ще се развива като нормално, здраво и щастливо дете.

ХРАНЕНЕТО НА ДЕТЕТО - отговор

2008-07-07T13:27:00.001+03:00

В отговор на въпрос на млада жена – бъдеща майка, в писмо на електронната ми поща, относно храненето на детето не единствено като физически процес.

Уважаема госпожо, доколкото съм запозната препоръката за режим на три часа е обикновено за адаптирана храна, а не за кърма. Освен това съветите на медицинските специалисти, въпреки че са добри и научно обосновани, засягат повече физическата страна на процеса по отглеждането на малкия човек, а не емоционалната. Затова те не бива да пречат или разстройват деликатния механизъм на развиващото се взаимоотношение между майката и детето й в емоционално отношение. В този смисъл всеки е добре да прецени доколко ще ги възприема и прилага като абсолютни и единствени. Когато майката обаче е обременена от някакви значителни лични трудности и има склонност да се притеснява, тя ще търси преди всичко подкрепа в много съвети. Ако почувства пък отговорността за новороденото си непосилна, лесно ще приема правила, рецепти и предписания, които ще правят живота й по-малко рисков, но пък и в някаква степен досаден.

Бебешкото хранене е един от най-важните аспекти на връзката между две човешки същества. Когато е положено успешно началото на взаимоотношенията между майката и бебето, то се развива и става естествено и няма нужда от техники или строги режими за това. И майката, и бебето й знаят по-добре от всеки друг какво е правилно. При такава връзка бебето ще приема необходимото му количество мляко, с нужната му скорост и ще знае кога да спре. В естественото състояние, което е на здрава майка и бебе, техниките, количеството храна и разполагането във времето е прекрасно да се остави на природата. Това означава първо майката да позволява на детето й да решава онова, което е в „неговите компетенции” и второ – тя лесно да може да осигурява изискваното от нея съгласуване и доставяне на мляко. Така че естественото хранене се изразява в това, да се дава точно тогава, когато бебето има нужда от него и да престава, когато то спре да го иска. Тогава целият физически процес ще действа благодарение на факта, че емоционалната връзка се развива естествено. Затова е от изключителна важност емоционалната ситуация, подхранващата връзка между майката и бебето й. Точно тази връзка трябва да се развива удовлетворително, за да протича добре и храненето. Освен това истинската основа на отношенията на детето с майката, с бащата и по-късно с всички останали, е първото успешно взаимоотношение между майката и бебето, когато и като между тях не се поставя дори правилото за редовно кърмене и хранене.

ПСИХОСОМАТИЧНИ РАЗСТРОЙСТВА

2008-06-25T14:47:00.002+03:00

Психосоматични болести са тези, за чиято поява определящ е психичният фактор. Затова и психосоматичната медицина днес подчертава единството на психика и тяло, както и взаимодействието между тях. В организма всички системи са съчетани, за да може той да функционира. Всяко живо същество е в постоянна връзка със средата, в която живее, а това означава, че тези взаимовръзки изискват постоянно адаптиране. Организмът реагира на околната среда. Той трябва или да се адаптира, или да избяга, или да се бори. Всяко нарушение на равновесието в дадена точка рефлектира върху целия организъм, включително и върху мозъка. Всяка болест всъщност е защитна реакция на организма, затова може да се каже, че съществуват само общи болести, чиито прояви са локализирани.

Взаимодействието между тяло и психика намира израз в социалното функциониране. Всеки човек е един определен био-психо-социален свят и реагира по различен начин в зависимост от съзнанието си и миналия си опит на значимите събития в живота си. Отнесено спрямо психосоматичната проблематика това означава, че не сами по себе си афектогенните събития – загуби, травми или постижения – пораждат психосоматичните нарушения, а субективното значение, което човек им придава. Психосоматичните разстройства могат да се разглеждат и като резултат на два основни конфликта – зависимост и независимост; близост и дистанция – което насочва към търсене на баланс. За тяхната поява играят роля и фактори като наличие на актуален психически дисстрес, който активира стар и неразрешен вътреличностен конфликт, което в съчетание с конституционна слабост на даден орган води до соматизиране на емоционално-психологическия проблем.

Когато в тялото има хармония, тя се предава на психиката. Тялото и психиката са неразривно свързани и предават своите характеристики на външния свят. Ако има дисхармония, то тя не ни позволява свободно да се изразяваме, а болестта просто е резултат от неизразени емоции и чувства.

Емоцията е в самата основа на човешкия живот. Организмът автоматично се ориентира към търсене на приятни усещания – радост, удоволствие, добро самочувствие. Също така се стреми да отстрани неприятните, които заплашват равновесието му. Това става като ги избягваме или се борим с тях. Тогава се появява страх, тъга, гняв, агресивност. Емоцията е реакция на организма по отношение на приятно или неприятно усещане. Тя отеква в целия организъм и може да стане основният механизъм на болестта. Емоции са афективните конфликти, дълбоките и продължителни емоционални реакции, тревогите, враждебността, неприязънта и др. Най-опасни са дълбоките и продължителни емоции. Човек обикновено реагира по два начина – като се освободи от емоцията с плач, викове, нападки, обиди, или като ги „преглътне”. Цялата психосоматична медицина днес е единодушна в твърдението си, че „блокирането на чувствата” поражда болест.

Обикновено се забелязва, че психичният стрес е особено висок при лица, които са неспособни да се справят с трудности. Може да се каже, че психосоматичното разстройство е резултат от въздействието и взаимодействието между стрес, характер и телесна конструкция и се явява начин за справяне чрез боледуване. От психологическа гл.т. особено важен тук е „изискващият свръх-Аз”. В него се съдържат всички онези правила, норми, предразсъдъци, ограничения, които „доброто” възпитание ни вменява, без да държи сметка всъщност наистина ли са нужни и полезни за здравето и щастието на човешкото същество. Такъв „свръх-Аз” довежда до изчерпване, до повишено напрежение, трудна адаптация и – психосоматизиране. Затова на него трябва да се гледа като на рисков фактор за възникване на психосоматични заболявания.

Психосоматиката лекува на първо място симптома, което е естествено, но основното е болният да се разглежда като цялостна личност. Симптомите всъщност са локализирани прояви на едно общо заболяване – на цялостното разбалансиране на личността.

Хипотезирани психологичните причини за появата на психосоматични нарушения изглеждат така:

Колит. В детството си човек се е чувствал сплашван. Възпитанието и отношението към него са го поставяли в позиция на зависимост. Развита е склонност за конформизъм. При тези хора се отчита конфликт между негодувание и желание за угаждане на другите. Налице е задържана, маскирана враждебност. Откриват се компулсивни личностови черти. Хората с колит са чисти, подредени, точни, свръхинтелигентни, боязливи и потискат експресията на гняв.

Язва. В ранното детство, в отношенията между майка и дете може да възникнат различни напрежения, които да се преживяват като разочарования и да се окажат травматични за детето. Това може да доведе до фиксиране към оралните стремежи, но когато средата е благосклонна, детето я приема и усеща като майка и оралните стремежи търпят успокоение. При възрастните хора обаче оралните стремежи се изявяват в потребност от успокоение на глада. Този глад всъщност е свързан с нуждата от любов и грижа от някого. Незадоволяването на тези потребности води до отбранителен механизъм на регрес с усещане на глад и повишена стомашна секреция. Т.е., налице е хронична фрустрация на интензивна нужда от зависимост, която резултира в характерен и несъзнаван конфликт. Отчитат се силни орални желания човек да е обичан и обгрижван, което причинява хроничен регресивен несъзнаван глад или гняв; /при неорайхианството- потиснат гняв/. Налице е комбинация от силен стремеж човек да е уважаван, повишена чувствителност, лесна ранимост, висока съзнателност и взискателност към себе си. Има едно продължително потискане на емоциите и чувствата от незадовлените потребности, което провокира прекалена и нарушена секреция, водеща до корозия на стомашните стени.

Артрит. Следствие е на хронична спастичност на скелетните мускули, които отразяват невротичната необходимост да се контролират тези емоции, които един силен свръх-Аз налага на личността. Така се интроектира и агресивността, което води до задоволяване на нуждата човек да бъде агресивен и по този начин да предизвика обгрижване.

Диабет. Психологическите фактори, които са важни, са провокиращите чувства на фрустрация, самота и отхвърленост. Когато са депресирани, диабетиците преяждат или препиват – това обаче изкарва диабета извън контрол.

Хронична болка. Психологическите фактори могат да направят така, че човек да стане свръхангажиран с тялото си и да преувеличава до хронична болка дори нормални усещания. Хроничната болка може да се превърне в начин за защита от неуспехите при установяване на отношения с другите.

Алергични разстройства. Бронхиалната астма е основен пример на патологичен процес, включващ непосредствена свръхчувствителност, свързана с психологичните процеси. Това е и емоционален отговор на житейски събития, които допринасят за отключването и развитието на астмата. Характерно е емоционално реагиране, при което има склонност към блокиране на емоционалните преживявания и неспособност за тяхното вербализиране. Клинично се изразяват в инфантилизъм, зависимост, егоцентричност, неразвита ценностна система. Те обуславят деструктивност в поведението – нарушаване в режима на лечение, физически натоварвания, която деструктивност се засилва компулсивно при актуализиране на личностови конфликти.

Главоболие – „чекмедже на мисълта”. Хората, страдащи от главоболие, контролират мисленето си, респективно емоциите и чувствата, които са потискани и неизразявани. То е най-честият неврологичен симптом, както и симптом на тревожни и депресивни разстройства. Психологическият стрес подхранва главоболието, без значение дали причината е психологична или физиологична. Психосоматичното главоболие се диференцира от психогенното. Среща се при хора, които са активни в контролирането – счетоводители, търговци, но това не е случайно. Те са контролирали и преди това.

Мигрена. Проявява се при обсесивни личности, перфекционисти, при потискане на гнева. Тези, които са генетично предразположени към мигрена, могат да развият такъв тип главоболие. Има силен неспецифичен емоционален конфликт. Главоболие = забранена потребност. По този начин жените бягат от секс. Налице е неспособност за постигане както на собствените високи изисквания, така и завист и негодувание към интелектуално и финансово по-успелите. Тези хора са много амбициозни, но – ако не успеят, се самонаказват – с мигрена.

Главоболие с напрежение и мускулни контракции на главата и врата – получават се при емоционален стрес. Не се наблюдава гадене и повръщане, както е при мигрената. Обикновено започва в края на работния ден. За преодоляването му помага медитация, релаксация, т.е отпускане.

Хипертонична болест. Наблюдават се нарушения в ЦНС, които са предизвикани от психически стрес, водещ до възбуден процес във вегетативните центрове, които регулират кръвообръщението и съдовия тонус. Засегнати са преди всичко лица с орални потребности, които влизат в конфликт със стремежа за самостоятелност и обуславят състояния на фрустрация. Потребността от любов и грижовност е отражение на несъзнаван стремеж към зависимост, останал от детството. С възрастта той отключва чувство на наранено достойнство и недооцененост. Потребността от самостоятелност, независимост и утвърждаване трансформира оралната фрустрация в орална агресия. Тя обаче е приета за социално неприемлива и затова остава потисната, като е съчетана с пасивност по отношение на постигане на целите. Това проличава особено при стрес – засегнатите се отдръпват и търсят помощ и закрила.

Сърдечни смущения. Определено става въпрос за невъзможност да се изразяват чувствата.

Страхът днес е станал едва ли не условен рефлекс. Когато властва над нас, няма настояще. Има само негативни спомени и безпокойство за бъдещето. Но ние сме се научили да го маскираме – по множество начини. Научили сме се да се „самодисциплинираме”, да прикриваме радостите си, поривите си, гнева си – в името на императивите на някакъв тесногръд морал, почиващ на несигурната почва на преходни условности. Човешкото същество страда, иска да е автентично, да бъде самото себе си. Но продължава да „изглежда” и влага много усилия в това. Продължава да вярва, че проявява истинска воля, само защото смята, че тя е резултат от упорство и вътрешно напрягане. А истинската воля се корени в общото равновесие на тялото и мозъка. Често пренебрегваме посланията на тялото си и се „доверяваме” единствено на разума. Затова само когато се постигне хармония между афектите, инстинктите и съзнанието, т.е. между чувства и мисли, може да има здраве, самообладание и да се постигне онази вътрешна усмивка, която ни прави щастливи и непринудени.

В отговор на коментара към "Детето - наш учител"

2008-06-23T11:19:00.001+03:00

Уважаема госпожице или госпожо, от писмото Ви не става ясно дали още живеете с майка си или макар и физически отделена от нея тя продължава да съществува в живота Ви по начина, по който я усещате. Ясно е обаче колко е важна за Вас тя. Останах с усещането, че сте издигнали на пиедестал майка Ви, сравнявайки я с Господ бог. Такава ли е тя за Вас – единствена и недостижима, като бог? С какво е недостижима за Вас – като майка и човешко същество, като личност, качества и постижения? Пишете, че сте се стремила към постижения, заради нея. Често хората мислят, че начин да покажем и спечелим обич са именно успехите ни – в ученето, в професията, в материален просперитет. Малко, ако не и изобщо, се говори за това, което чувстваме, преживяваме – искрено, честно и спонтанно. Като че ли е много по-лесно да постигнем нещо и така да „засвидетелстваме и заслужим обич”, отколкото да кажем „обичам те, нуждая се от теб, липсваш ми”. Да не говорим за онези така наречени лоши чувства – като гняв, болка, разочарование. За нашите постижения обаче ние можем да бъдем одобрявани, оценявани, възхвалявани, утвърждавани, но не и обичани. Обичта е безусловна. Тя изключва изискванията за социални успехи и представяне. Обичта е способност първо себе си да обичаш, да се приемаш със всичките си силни и „слаби” страни. В крайна сметка всеки обича толкова, колкото може. И всеки дава на друго човешко същество само това, което носи в себе си. Казвате, че само на нея вярвате и че й имате безпрекусловно доверие. За да имаме обаче доверие на друго човешко същество, първо е необходимо да имаме доверие в самите нас. Доверете се на Вас самата, на това, което чувствате към майка си и й го дайте

ДЕПРЕСИЯ

2008-06-19T13:36:00.001+03:00

Депресията е често разстройство, широко разпространено, което се отразява негативно върху качеството на живота. Засяга активната, творческата част от живота на човек и значително влошава социалното му функциониране. Понякога представлява и опасност за живота.

Необходимо е обаче да се очертае разликата между клиничната депресия и случаите когато се чувстваме потиснати. Ако имаме реални житейски основания да бъдем потиснати, настроението следва да бъде оценено като нормално при дадените обстоятелства.

По друг начин обаче изглежда картината на при клиничната депресия. При нея се отчита:

- дистимия – това е болестно потиснато настроение;

- хипобулия – представлява понижена действена активност;

- и забавен мисловен процес.

Дистимията е най-характерният симптом. Изявява се с тъга, песимизъм, дълбоко страдание, страх, загуба на способност да се изпитва радост и удоволствие. Чувството за тъга може да стане толкова силно, че да се прояви като физическа болка – стягане в гърдите, болки в корема, изтръпване, най-често, на лявата ръка. Болният е обзет от чувство за отчаяние и безперспективност. Струва му се, че всичко е безмислено – включително и животът. Така понякога се стига до решения за самоубийства.

Хипобулията намира израз в лесна уморяемост, слабост, намален жизнен тонус. Това се придружава от несигурност и нерешителност – до пълна загуба на интереси и инициатива. В тежки случаи се стига до т. нар. депресивен ступор – пълна обездвиженост, с невъзможност за установяване на словесен контакт, с отказ от храна.

Забавеният мисловен процес се отразява в удължено време на отговора, трудности в концентрацията и съобразяването, нарушения в паметта. Това прави болните още по-несигурни и тревожни. Появяват се мисли за малоценност, оглупяване, непригодност.

Клиничната депресия се проявява в три форми – лека, умерена и тежка. Разграничаването им почива на внимателна оценка на броя и тежестта на симптомите. Добър ориентир за тежестта на депресията е нивото на социално функциониране. Така например при по-леките форми се отчитат няколко симптома, изразени в лека степен и с преодолима социална дисфункция. При умерената форма налице са повече симптоми и се маркират значителни затруднения при изпълнение на професионалните и домакински задължения. При тежката форма се наблюдават и трите основни симптома в тежка степен. Понякога се стига до ступор, загуба на тегло, безсъние, мисли за вина и самоубийство.

При всички прояви на депресия е особено важно да се прави оценка на суицидния риск. По-важните маркери за него са: социална изолация, лесна уморяемост, тъга и плач, загуба на тегло, влошено внимание, загуба на интерес към живота, подреждане на личните дела, подаряване на скъпи веща, оставяне на писмо за сбогом, мисли като „не съм сигурен, че животът има смисъл”, „по-добре да свърша със себе си”, „на никому не съм нужен”, споделяне на план за самоубийство, просветляване на настроението, което идва след взето решение за самоубийство.

За да се предотврати самоубийството е необходима незабавна консултация с психиатър, както и да се имат предвид някои практически мерки – като отстраняване на остри предмети, предпазване от високи места, присъствие на близък до болния.

В диагнозата на депресията важно място заема и т. нар. ритмика – денонощна или сезонна. Настроението е най-ниско сутрин и с напредването на деня, към вечерта, то се подобрява. През пролетта се отчита по-добро настроение, което през есента е влошено. Ритмиката за опитите за самоубийства показва, че те се извършват най-често в ранните часове на деня – четири, пет часа.

При случаи на тежка депресия и отчитане на суициден риск се налага медикаментозно лечение с антидепресанти. Медикаментозните стратегии за лечение на депресията се основават на теорията за дефицит в човешкия организъм на две химически вещества – серотонин – наречен медиатор на настроението, удоволствието и младостта и норадреналин, имащ значение за двигателната ни активност. Антидепресантите всъщност възстановяват дефицита, като спомагат за синтеза на тези две химически вещества в организма ни. При консултация с психиатър, след оценка на симптомите – като многообразие и тежест – се назначава необходимото медикаментозно лечение – и като вид на антидепресанта, и като дозировка, и като продължителност на приема, както и периодите, през които ще се проследява състоянието на пациента. Когато състоянието на болния бъде стабилизирано, той най-вероятно ще бъде насочен към психотерапевтично лечение, което със своите средства ще помогне за връщане към активен и удовлетворяващ начин на живот.

За да бъде успешен процесът на психотерапия е важно познаването на личностовите характеристики и базисните нагласи на предразположените към депресивни състояния. Това са преди всичко изключително съвестни хора, перфекционисти, които трудно казват „не” и са с ниско ниво на асертивност. При тях се наблюдава и недостатъчен набор от социални умения. Това е много важно, защото всеки човек се реализира в и чрез отношенията си другите. Тези хора не успяват да се справят с определени социални ситуации, защото, когато е трябвало, не са усвоили пълния репертоар от необходимите и подходящи социални отговори. В базисните им нагласи се откриват убеждения, че животът на достойния човек трябва да бъде успешен, че нуждата от помощ говори за слабост, че провалът е нещо непоправимо, че ако всички не ги одобряват те не са стойностни. Това, пречупено през призмата на личната ценностна система, придобива конкретен вид. Така амбициозните например, ще са насочени към постижения във всеки аспект и ще преживяват всяка крачка назад като катастрофа. Тези, за които близостта и приятелството са основна ценност, трудно ще преживяват раздяла, отхвърляне, смърт на близък човек. Възприемащите живота като изпълнен само с приятни преживявания ще преживяват като фатални случаите на неизбежен душевен дискомфорт.

Цялата тази крайно негативна интерпретация на събития от живота неминуемо води след себе си и неадаптивни поведенчески реакции, ограничаване на контактите и сферите на активност, както и понижаване на самооценката. Положителното й повлияване в процеса на психотерапия е важен критерий изобщо за подобряването на депресивния.

Самооценката е важен и критичен момент. Тя се явява ядро на познанието за самите нас. Американският психолог Уилям Джеймс е предложил една оригинална формула за представянето на самооценката. Тя е равна на успеха, разделен на претенциите. От тук се виждат и два пътя за повишаването й – чрез увеличаване на успехите и чрез коригиране на претенциите. Самооценката е свързана с нивото на претенции, което е една от най-ярките характеристики на личността. Тя е свързана и с оценката на другите хора за нас, особено като те са важни, значими за нас. Когато тази оценка и самооценката ни се разминава, понякога драстично, това може да се преживее драматично и травмиращо. Ако това се случи при деца, те преживяват афект на неадекватност. Но това може да се случи и при възрастни – когато налице е адекватна самооценка и тя бъде елиминирана. Не е възможно да не оценяваме другите, но нека поне това да бъде достойно, защото това е признак за социална интелигентност. Иначе, оценка, клоняща към присъда, е лишена от морал.

Когнитивно-поведенческата психотерапия е метод, доказал своята ефективност в лечението както на депресия, така и на други психологически разстройства като паническо, обсесивно-компулсивно, фобии, зависимости. От гледна точка на този метод същността на депресията са когнитивните дисфункции, а афективните и физиологичните са следствие от тях. Как се изявява тази концепция? Първо, налице е едно крайно и негативно себевъзприемане. Човек гледа на себе си като неспособен, дефектен, непригоден, нежелан, незначим, безполезен. На второ място се отчита тенденция да се възприема света като негативен, изискващ и провалящ. Като резултат от всичко това идва очакването за болка, страдание, загуба, провал, наказание. За основа на всички психологически разстройства когнитивно-поведенческата психотерапия приема отрицателното и погрешно изкривяване и интерпретиране на реалността, както и ранния опит на човека като начална точка на много от тези изкривявания – особено в случаите на депресия, която започва именно с погрешна преработка на постъпващата информация. Това води до грешни разбирания и непреодолими фрустрации. Т.е., всичко, което ни се случва, се отразява в нашите мисли, убеждения и преживявания. В тях се съдържа лично значение, което в случаите на депресия, е особено вредно. Как помага когнитивно-поведенческата психотерапия? Като със своите средства предлага разбиране за това как човек създава своята реалност и какви са последиците от това. Как изобщо протича този процес. В условията на подкрепяща и емпатична среда пациентът се учи да мисли по-реалистично, по-рационално, което се отразява на мислите и чувствата му, а от там и на поведението му в позитивен план. Когато се промени личното, негативно значение на мислите, убежденията, ситуациите, тогава се променят и негативните чувства, свързани с това лично значение, а от там и поведението, което става много по-адаптивно. Защото всяко поведение в крайна сметка е отговор на личната интерпретация на дадена мисъл, убеждение, ситуация. Доказано е, че депресивните непрекъснато мислят за неща, които влошават настроението им. Именно затова в процеса на терапия се предлага тестване на техните мисли и убеждения, както и търсене на алтернативни гледни точки и отговори. Тъй като това са хора, при които е ниско нивото на асертивност, се работи по посока на създаване на както на умения на асертивност, така и на гъвкави, алтернативни мисловни и поведенчески реакции, включващи нови социални умения и асертивно поведение.

/Разстройството като клинична картина и диагностични показатели е описано подробно в МКБ – 10/

ПЪРВИТЕ СЕДЕМ

2008-06-16T12:22:00.002+03:00

Материалът е публикуван в юнския брой на списание "Кенгуру"

„Вие и вашето дете сте едно цяло, една система, изработваща щастие за всички. Неговата радост – това е вашата радост.” / П. Лич, 1985 /

Това усещат и в това вярват тези достойни за уважение родители, които не се смятат за господари на децата си и се стараят да опознават самите себе си. Защото те са наясно, че предават не само части от генетичния си фонд, но и че от тях зависи каква среда и атмосфера ще осигурят за детето си, за да расте то здраво и щастливо.

Всеки е чувал за „първите 7 години”, всеки знае колко важни са те. Но за какво? Обикновено хората ги свързват с онзи период, през който се полагат основите на „доброто възпитание”. Кое възпитание е добро? Тук всеки има своята гледна точка, която вероятно ще бъде пречупена през призмата на ценностната му система, семейния модел, житейския му опит, спомените му от детството. Всички ние в ранния си опит сме възприели чужди ценности, правила и норми, които са били важни за емоционалното ни равновесие, но са и променяли чувството ни за реалност. Така постепенно сме се научили не да бъдем, а да изглеждаме. Това, в живота ни като възрастни, често ни създава проблеми – отразява се на емоционалното ни състояние, а от тук – и във всяка друга страна на живота ни. Включително и на начина, по който възприемаме децата си, отношенията си с тях и възпитанието им.

Да възпитаваш, означава да предаваш знания, но главно – душевни състояния. Възпитанието означава предаване на сила, хармония и равновесие, но можем да дадем само онова, което притежаваме. Затова тези, които не спират да се обръщат към себе си в търсене на онези отговори, които ще им помогнат да изпълнят великата отговорност родител, успяват да осигурят на детето си семейство, в което то да расте сигурно, обичано, подкрепяно, с вяра в себе си и собствената си стойност, със свободата да се движи с максимална амплитуда в зададените от тях лимити.

Периодът от раждането, дори преди раждането и вътреутробното развитие на плода, до седем години, е много важен както за формирането на типа характер, така и за нагласите, социалната, когнитивна и емоционална интелигентност на човешкото същество. Определящо за бъдещото развитие на детето е времето дори преди зачеването му – желано ли е или не, очаквано ли е или не. Какви представи и очаквания имат родителите за него, защото то може да ги осъществи, а може би не. Защо изобщо някой решава да има дете – за да отговори на нечии очаквания, за да „заздрави” брака си, за да прехвърли върху детето си своите неосъществени желания и мечти или защото е готов да дава и да се отдава – безусловно и безрезервно. Ако бъдещото дете не е създадено с любов единствено заради него, в подсъзнанието му се закодират онези предпоставки, които ще доведат до емоционално-психически проблеми, свързани както със себевъзприемането му, така и с начина, по който това човешко същество ще свързва с другите хора в живота си, преживявайки се като нежелан, натрапен, излишен и необичан.

Бременността е периодът, в който за развитието на плода е от значение не само начинът на живот и хранене на бъдещата майка, но и отношението към бъдещата рожба.. Ако бременната е тревожна, напрегната, нещастна - това ще се отрази неблагоприятно върху детето й, както и обратното.

Връзката майка – дете не само е най-важната, тя е уникална и свещена. След раждането детето е изцяло зависимо от майка си, тя е целият негов свят – тя е тази, която ще го нахрани, ще го приспи, ще му даде топлина и ласка. Тя е тази, която с любов ще откликне на плача му и ще го утеши с прегръдка и милувка. Към близките, но особено към майката, детето изгражда първично доверие, което е основа за доверие в себе си и в другите. Но това става тогава, когато потребностите на детето от храна, включително и емоционална, от топлината на тялото, от приятните усещания на кожния допир и удоволствието от сукането, са задоволени. Ако майката проявява нетърпение, нежелание, дори грубост, ако съзнателно или не не желае детето, ако е емоционалнo дистанцирана и студена – тогава то преживява дълбока фрустрация. В началото реагира с плач или безпокойство, но когато „разбира”, че няма да получи това, от което има нужда, следва примирение, безразличие, понякога отказ от храна. Това е психотравма, която ще бележи живота му натам. Такъв човек, емоционално недохранен, ще отрича по един или друг начин свои важни потребности, защото в подсъзнанието му е закодирано, „че няма смисъл да се моли”, както е правил това с плача си като бебе.

Ако малкият човек е преминал щастливо и успешно през този период, го очаква радостта от опознаването на света около него. Той е проходил и започва да говори. Родил се е с безгранични възможности да учи и преживява. Близостта и привързаността към майката са му осигурили един свят на сигурност, топлота и приютеност. Именно поради това в този период детето преживява раздялата си с нея като нещо страшно. Страхът от нейната загуба е толкова силен и интензивен, че той се съизмерва с този от самотата, изоставянето и несигурността. За детето раздялата е не просто разрушаване на най-интимната му връзка, това е загуба на част от идентичността му. Всеки може да си представи какво е за детето например един престой в болница без майка му, или още по-лошо – даването му за отглеждане в институция. Правилното емоционално, психическо, социално развитие на детето се осъществява при внимателно дозиране и съобразяване на емоционалните въздействия с индивидуалните възможности на детето. Силните и продължителни емоционални преживявания действат неблагоприятно и изтощаващо неукрепналата нервна система.

През втората и третата година малкият човек преживява един от най-важните периоди в живота му. Той е свързан от една страна с истинското овладяване на речта, а от друга - с първите прояви на самостоятелност /автономност/ и зачатъци на идентичност, както и с отделянето на собственото „аз” от останалите. Детето иска и се опитва да узнае собствените си възможности. Желае своята самостоятелност – „Аз сам”. Пробуждането на „Аз-а” го стимулира към самоизява. Стреми се да привлече вниманието на другите към себе си с думи като „Дай ми”, „Гледай ме”. Изпълнен е с любопитство и желание да опознава света и открива своя личностен капацитет за научаване. Той е инициативен и целенасочено активен. Психичните промени в този период са изцяло свързани с интеграцията на „Аз-а” и персонализацията. Това е период, в който се полагат основите на личността и в който се появяват две важни и взаимосвързани потребности – да се разпознае в света на другите и да утвърди своята същност. Отделянето му от другите намира израз в противопоставянето им, в стремежа му да се заяви и утвърди. Ако те обаче проявяват прекалена и излишна отстъпчивост, това ще доведе до формиране на хистрионни черти в детето. При проява пък на авторитарно отношение се потиска инициативността и индивидуалността. Поставянето на високи и несъобразени с възможностите на детето изисквания водят до развиване на общоневротични черти. За съжаление има родители, които, поради чувство за малоценност, изпитват желание да доминират детето си и така да си осигурят усещане за сила. Изискват от детето това, което те самите не са способни да изискват от себе си. Детето се превръща в компенсация. Не си дават сметка, че то има нужда преди всичко от сигурност и подкрепа. Когато детето постепенно се утвърждава като личност и се утвърждава неговия „Аз”, то започва да търси сигурност в себе си и да изпробва спонтанно силите си. Това е момент, в който може да придобие вяра в себе си, да се убеди в собствената си стойност и всичко, което прекършва волята му, се превръща във фактор за появата на чувство за малоценност и невроза. Често зад „грижовността” на някои родители се крие замаскирана нужда от власт, срещу която всякакъв евентуален бунт се прекършва, но всичко, което пречупва волята на детето, поражда чувство за малоценност. Балансираният подход предполага поставянето на ясни за детето граници, в които обаче родителят е осигурил необходимото му пространство и възможността да открива и заявява себе си. Иначе това е „периодът на упорство”, естествен преход в развитието, който при един правилен, балансиран подход, с ясни послания и нежна доброжелателност от страна на родителите, преминава спонтанно и детето влиза в следващия етап на своя живот, в който се разрешава наречения от психоанализата Едипов комплекс.

В периода от 3 до 5 години се осъзнава разликата между половете, извършва се процес на идентификация / наподобяване поведението на значима фигура и възприемане на някои нейни качества/ с родителя от същия пол и се преживяват чувства като любов, омраза, ревност, страх, гняв. Фантазията на детето е особено богата, което се вижда в игрите, в желанието да му се четат приказки. Учи се да общува и с връстниците си, но преди всичко задава въпроси – това е възрастта на въпросите, които в началото на периода са насочени към опознаване и откривателство /„Какво е това?”/, а в края – към търсене на причините /”Защо става така?”/. В този период освен към половите различия детето проявява интерес и към половите органи и голото тяло, има желание с цялото си чисто любопитство да ги гледа и изследва. Сексуалният нагон, наречен от Фройд либидо, е подчинен на принципа на удоволствието и правилното му развитие в този период е от особена важност за емоционалното и психическо здраве на детето. Тук се формира усещането и отношението към тялото, към секса, интимността и удоволствието от докосването на тялото. Детето е изпълнено с любопитство, усеща нещо приятно, докосвайки половите си органи. Това е напълно естествено и единствено от правилното отношение и реакция на родителите зависи какво ще се закодира в подсъзнанието му – че това е нещо „нередно и мръсно” или е нормална и естествена част от нас. Ако възрастните реагират с негативно отношение, с отрицание и критика към детето, то ще изпита афект на неадекватност и силна тревога. Това са т. нар. от Фройд детски сексуални психотравми, които са отдавна забравени, но мъчителни, защото са наситени с емоции на страх и вина. Как след време ще възприемаме нашата сексуалност, как интимно ще се свързваме с другия, как ще чувстваме и преживяваме нашата женственост или мъжественост, в огромна степен зависи от успешното ни преминаване през този период. Колкото по-спокойно и адекватно родителите посрещат и реагират на любопитството и преживяванията на детето, свързани със сексуалните му инстинкти, толкова по-безпроблемно и здраво ще върви то към следващия период на своето развитие – „интернализацията „ на социалните стандарти, норми, правила.

В по-ранните фази нормите са изцяло наложени отвън. През едиповата фаза моралните норми на средата започват да се преживяват като личен, вътрешен проблем, а не наложени отвън. Идентификацията с моралните качества и изисквания на родителите е особено силна и определяща за развитието на детето. Ако родителите общуват с детето си предимно чрез изисквания и послания от типа: „трябва”, „винаги” или „ако направиш.........., ще те харесвам, обичам, няма да ти се сърдя”, ще формират в него нагласа за спазване на сковаващи, изискващи и потискащи индивидуалността и спонтанността му правила и предрасъдъци. Детето се нуждае от ясни послания и граници, от наблюдаване на дискусии между родителите си в постигане на единство между тях, защото единството му дава усещане за сигурност и намалява риска то започне да ги манипулира. От детето се изискват безброй адаптации и са чести случаите, когато изпада в затруднение. Не бива да се очаква, че детето знае кое е приемливо и кое не и че е напълно наясно със своите отговорности.

В условия на любов и ласкаво емоционално отношение родителите разпознават чувствата на детето и говорят с него - подкрепящо, с разбиране за това, което се случва в неговия свят, с уважение към неговата индивидуалност и право да изпитва цялата гама от чувства, със загриженост за него и търсене на причините, когато не одобряват някоя негова постъпка. Колкото по-адекватни на самото дете, на неговата чувствителност и индивидуалност са изискванията и подходът на родителите, толкова по- здраво и щастливо ще расте то!

За умалителните имена и ......... хората

2008-06-09T12:38:00.000+03:00

Наскоро моя пациентка – на 38 години - сподели как напоследък започва да се ядосва от нещо, което до сега е смятала за дреболия, а именно, че всички продължават да се обръщат към нея с умалителното име от детството й – родителите й, съпругът й, брат й, близки роднини. Искаше да разбере какво означава всичко това за нея, за да постъпи по начин, по който да се чувства добре.

Често в израз на нежност и обич, особено майките, наричат децата си с умалителни имена, понякога даже смешно звучащи. Понякога продължават да ги наричат с тях и когато вече са пораснали, та дори и цял живот. Умалителните имена обаче лишават от звучността и значението на собствените имена. Освен това другите хора постепенно започват да отъждествяват притежателите им с умалителното, а не с истинското име. Колкото и хората да са доброжелателни, обръщайки се с умалително име към някого, то към човека като че ли по този начин вече прозира една снизходителност, която унижава достойнството му. Това си е истинско афективно осакатяване, което има риск да се прояви и чисто физическо, ако притежателят му се идентифицира с него и започне да се държи съответно на значението му, например като дете, малко момиченце или момче, а не като зрели жена и мъж. Всяко умалително на собственото име „смалява” и принизява личността и всеки има право да изисква от другите да се обръщат към него с пълното му собствено име.

ДЕТЕТО – НАШ УЧИТЕЛ

2008-06-03T12:08:00.000+03:00

„Детето – наш учител ?! Как така? Невъзможно. Та нали ние сме възрастните!” – ще възразят някои.

Едва ли има родител, който да заяви, че не желае детето му да е здраво, щастливо, да порасне добър човек, да създаде дом, семейство. И всеки е убеден, че знае как и ще направи всичко необходимо, за да отгледа детето си и да му даде най-доброто. А родителите доста често имат много ясни идеи за това кое е най-добро за децата им и с усърдие ще се придържат към тях, защото, понякога, на всяка цена детето трябва да бъде такова, каквото мама и татко го виждат в очакванията си. Нищо, че така може би рискуват да потиснат неговата, на детето индивидуалност. Нищо, че неговите желания и наклонности може и да не съвпадат с тези на родителите му. Нищо, че то иска да е...

А къде е правото на детето да съществува, да бъде?

Увлечени в желанието си да направят от детето си това, което те не са успели да станат, или пък от проблеми и отчуждение в семейството, породени от несъвършенства в отношенията, от пропуски и слабости в културата им, често възрастните едностранно доминират и не зачитат правата на детето. Всеки знае – семейството има най-решаващата роля за правилното развитие на детето, за неговото физическо, психическо и емоционално здраве.

Но какво става с децата, когато в семейството се настанят отношения, бедни на топлина, чувства и спонтанност? Когато родителите не могат или не искат да се откажат от авторитарните си методи на „възпитание”, от „възпитателната си непогрешимост”. Не помнят ли или не желаят да помнят времето, когато са били деца? Когато са имали нужда от прегръдката на мама, защото са били тъжни или уплашени, но не са я получили! Когато са били ядосани, а някой им е казвал, че са лоши! Когато спонтанно са изразявали радостта си, но – така пък „не е възпитано”! Когато просто са искали да разкажат нещо, но мама и татко са били твърде заети, за да ги чуят.

Сега децата по свой начин ни пращат посланията си за внимание, обич, ласка, подкрепа. Чуваме ли, виждаме ли, усещаме ли тези послания или е по-незастрашаващо да ги игнорираме, да ги заобиколим или на свой ред да ги обявим за глезене, за лошотия. Дори може да последват и обвинения, обиди, заповеди, емоционално дистанциране. Никой обаче не притежава способността да формира ценности по този начин у детето си. Защо тогава лицемерно да се учудваме, та даже и възмущаваме, че децата гледат понякога на родителите си като на враждебен фактор, който потиска и се противопоставя на тяхната спонтанност и може да доведе детето до състояние на безсилие, гняв и отчаяние. Защитавайки нашата собствена неспособност да се справяме с „трудните деца” /или изобщо с трудни житейски ситуации/, привеждаме хиляди аргументи в защита на родителите. „Та те правят всичко за детето си!” Кое всичко? Как всичко? Някой изобщо питал ли е детето то какво иска, от какво се нуждае. Защо сме готови да обвиняваме всеки друг, но не и да се обърнем към себе си в търсене на причините и корените на тази враждебност, безсилие, гняв и отчаяние, които често намират израз в агресивно или опозиционно поведение, във фобийни страхове, тикове, нощно напикаване. Защо ли пък сега детето ми си гризе ноктите, скубе си косата, започна да заеква, успехът му в училище се влоши! Дъщеря ми е анорексичка, моята – булимичка! Защо детето ми посяга към алкохола, дрогата! Та нали се скъсвам от работа,, купил съм му маркови дънки, скъп телефон, компютър.

А......а.......а, обществото е виновно. .

А от какво всъщност имат нужда децата? – от обич и разбиране, приемане и подкрепа, искреност и ясни послания. От минимум количество болка и отрицателен опит, които да ги имунизират срещу несъвършенствата на обществото и да ги предпазват от вредните влияния на средата. Това обаче е възможно само в условията на взискателност, доверие и обич. Тогава, когато родителите са способни да изградят искрени и равноправни отношения, в които да общуват емоционално с децата си, уважавайки уникалността им. Само в такава среда детето ще е готово и ще иска да разкрива своите чувства, преживявания, тревоги и вълнения. Тогава е възможно формирането на адекватна самооценка и чувство за отговорност. Когато има доверие, когато на чувствата и емоциите не се гледа като на опасност и се приемат, тогава по-лесно се виждат първопричините за напреженията и тревогите у децата. Когато средствата са искреността, добронамереността, тогава се изгражда вярната самооценка, самоуважението от постигнатото и доверието в себе си.

Велика отговорност е да си истински родител, а не просто родител. Не такъв, който крие собствените си страхове и емоционална оскъдица зад правила, норми и „добри намерения”, защото било по-важно „да изглеждаме”, а не да бъдем. Не такъв, който отрича чувствата, емоциите, спонтанността, защото заплашват собственото му ”равновесие”. Изкуство е да научиш детето си да се движи с максимална амплитуда в зададените от теб лимити.

Колко ли е голяма радостта, която лъха от едно дете или един възрастен, когато се чувстват приети, когато чувстват силата, че имат доверие в себе си, когато имат правото да изразят без срам своите чувства и емоции.

Щастлив е този, който може да изживее магията на истинското емоционално съпреживяване, на този, който пораснал в сблъсъка със собствените си страхове не отрича, а приема, не критикува, а разбира, не мрази, а обича.

Та нали животът е радост и удоволствие! Не е ли това най-важният урок, който ни преподават нашите деца?